ТРИ ПАРЧЕТА САМОТА – ІІ
(кратка новела)
ІІ. Човекът, когото търся – себе си!
10.07.1997
Чрусдейл, Тенеси
Кабинетът на д-р Типни – ветеринар
– Събуди се, Лоте! Хайде, миличка, събуди се! – стържещо говореше доктор Типни. Очилата му висяха на крайчето на тънкия му като писец на молив нос. Леман усещаше ръцете му сухи и шуплести, даже си помисли дали доктор Типни не е някое странно божество на хиляда години, чиято кожа се е съсухрила от много божественост.
– Какво стана, скъпа? Бебето ли се обажда? – докторът се изхили като бавачка на непослушно дете – Не се притеснявай, случват се такива работи! Добре, че Джери те доведе, сега вече си в сигурни ръце!
– Докторе, мисля, че нещо става с мен! – смънка Осгут, но всъщност чу остър висок кучешки лай иззад зъбите си. Настръхна. Питаеше слабост да говори ясно и отчетливо като че ли. В съседното помещение се чуваше друг кучешки лай. Бяха поне два-три песа. Единият от тях сигурно беше голям, защото лаят му беше дълбок и хъркащ. Всъщност откъм другата стая Леман долови: „Коя е новата госпожица?” и „Докторът каза, че била бременна…”. Силите на Леман полека се възвръщаха. В края на краищата успя да застане в седнало положение – на задните си крака (понеже установи, че тъкмо задни крака има и още един чифт предни). Провеси дългия си език и кихна. Доктор Типни избърса напръсканите си със слюнка очила в крайчето на бялата си престилка. В един момент Леман възкликна:
– Докторе, но аз съм бременна жена!
Отново се чу протяжен вой, завършващ с остър кучешки лай из гърлото му. Огледа се – да! Наистина беше се превърнал в куче. В женско куче – извърна се към задницата си и подуши под опашката си. Примлясна глупаво. „Бременна жена ли? Та аз съм кучка?!” – засвятка в главата му. Доктор Типни явно разбираше животински езици, защото му оговори твърде смислено и в логиката на зададения въпрос:
– Но разбира се, драга ми Лоте! Естествено, че си бременна! – усмивката му ставаше все по-лъчезарна. Леман долови едва-едва светло сияние обрамчило тялото на доктор Типни. Виждаше очертанията на душата му.
– Не зная кой е бащата! – глупава реакция беше туй, помисли си Осгут, как можах да го кажа…ъ-ъ-ъ…излая! Въобще кой говори с моята уста – аз – човекът или тая проклета кучка – Лоте, дето ми я навират?
– Е, случват се такива работи, но не е болка за умиране, нали? Живеем в модерни времена… – отговаряше докторът.
– А, колко е часът? – продължи да задава нелогични въпроси Леман чрез животинските си хъркания, лай и скимтене, но очевидно ветеринарят го разбираше прекрасно.
– Ами, чакай да видим…- и Типни погледна часовника на ръката си. – В момента е точно девет без десет сутринта, защо, има ли нещо?
– А, не, просто се чудех… – Леман-Лоте фъсна тихичко изпод опашката си и в кабинета се разнесе воня. Но докторът очевидно бе свикнал с естествените нужди на пациентите си, тъй щото не обърна никакво внимание. Вместо това погали Леман-Лоте по косматата рижа глава (о, да В този момент леман Осгут имаше тъкмо рижа козина) и рече:
– Ако искаш да знаеш, днес е десети юли хиляда деветстотин деведесет и седма година. Това помага ли донякъде?
– Е, не! Това вече е прекалено! – Леман започна да се бунтува. Бебето в корема му заподскача.
– Кое, миличка? – абсолютно невинно добави Типни.
– Докторе, мисля, че нещо грешите – днес е двадесет и втори септември хиляда деветстотин четирдесет и девета година, не помните ли?…
– Не се притеснявай, понякога хормоните от бременността причиняват халюцинации и други такива…
– …и защо ме наричате Лоте?
– Това е твоето име, нали? Лоте Осгут, нали? Виж, на каишката ти господарят ти, господин Буда, е написал медальонче с имената ти и телефон, на който да го извикаме…
– Не, не съм Лоте…вземате ме за друг човек! – изви протяжно и тъжно високия си глас Леман, а отвътре изкряска панически: „Божке, та аз не съм човек! Не съм човек!”
– Горкичката, съвсем се е объркала от този припадък! Сестра Одри, донесете ако обичате инжекция с успокоително! Да, и една възглавница! – се провикна към зеещата на кабинета врата доктор Типни. – Дано не опикае и нея, загубила е добрите си навици изглежда!
– Къде изчезна Джери? – заозърта се Леман-Лоте, докато чакаше сестра Одри, дишайки тежко с провесен встрани на кучешката си паст език. – Къде е? Той ще потвърди, кой съм…или коя съм! Ох, обърках се вече…
– А, кой е Джери, скъпа? – Типни беше наистина сериозен зад очилата си, провесени на тъничкият му като писец нос.
– Но нали току-що казахте, че ме е довел Джери? Нали казахте…
– Спокойно! Всичко ще се нареди, само се успокой! Сега полегни отново на кушетката…така! Виждаш ли, в добри ръце си?
Забиха му една болезнена игла зад плешката на предната лапа. И тук Леман отново се запремята надолу в онази тъмна, безкрайна дупка. Очевидно трябваше да отиде някъде другаде, не в кабинета на ветеринаря Трипни.
(следва продължение)
АБСАНС НА РАЗУМА 