РЪКАТА, КОЯТО ЛЮЛЕЕ ЛЮЛКАТА

25 03 2022
 
 
Из „Животът на слънчогледите“
сборник с разкази на Дориана
 

 

– Спри да крещиш като обезумяла, съсредоточи се и се напъни както трябва! – подвикна докторът и и ме зашлеви уж приятелски, но светулки изскачат и от очите, и от носа ми. – Стягай се, че тоя тук скоро иначе няма да излезе!

– Копеле гадно, ще ти изтръгна топките! – вия. Замахвам с ръка да го спипам, но той хлъзгаво ме избягва и отново застава между краката ми. Акушерката се суети рутинно. Искам да раздера корема си и светът да изтече от него като мръсен потоп. Да залее всички копелета в бели престилки! После акушерката се качва върху ми и започва да скача с цяло тяло върху корема ми – стиснала го е с две ръце и натиска сякаш парче месо в месомелачка – брутално и безпощадно, а аз чувам как ребрата ми хрущят и дълбоко под гръдната кост нещо казва „пук” и започвам да намалявам скоростта на дишането си. Даже тъкмо щях да спра съвсем да дишам, когато в един момент усещам болката да стихва, напъвам за последно и нещото се хлъзва между краката ми. Акушерката слиза от мен. Но аз не мога да поема обратно дъх. Просто е смазала дробовете ми. Не мога! Опитвам се да извикам, защото усещам, че ще се задуша! Успявам само да прошепна „Не мога да дишам!”.

– Дишай! Дишай! Дишай! – акушерката ме изправя полулегнала – Дишай! Докторе, асфиксия! – изкрещява внезапно. Бялото брадясало копеле се обърна и се опули – „Ха, изненадах ли те, нещастник!” – викам си на акъла, но ми е зле, усещам, че умирам! Усещам капилярите по кожата на лицето и в очите ми да се разпукват като пролетен цъфтеж от липсата на кислород. Господи, щях да заприличам на пъстърва – напръскана с малки сининки.

Внезапно акушерката ме раздрусва и аз поемам първата си глътка въздух. Напуканото пред очите ми реставрира картината. Колко му трябва на човек да оцелее – малко потрес за концентрация да не изпусне от очи живота. Надигнах се да огледам съществото, подложило ме на мъчение дванадесет часа и половина, и ми докривява – сгърчено е, посиняло, омазано в бяла смазка, проточило пъпната си връв, свързала го със земното му нещастие. Приятелче, битието едва сега започва! Не зная трябва ли да изпитвам някакви чувства, но съм крайно объркана, смаяна пред вратата на изпитващ ме професор.

 

– Дай да го видя! – примолвам се на акушерката, окончателно спасена от асфиксията и придобила увереност.

 

– Рано е още! Първо трябва да аспирираме течността от носа му и да изреве хубавичко, после да го изкъпем и премерим, а чак след това мога да ти го донеса!

 

– Не ме интересува! Искам да го видя! – стрелнах с кръвоизливите в очите си – Иначе ще те съдя!

 

Тя явно се изплаши, може да не й е било за пръв път, а може и да си е спомнила собствената си родитба. Подвоумява се, но ми го носи така, както си е мърляво. Междувременно, докато ми го носи, съществото започва да скимти. И с всяка нейна крачка скимтенето се превръща в могъща въздушна буреносна маса, накрая в гръмотевичен танц. Силно плаче – това е добър признак, ще е боец. Въпреки, че не му трябва да е такъв! Между краката ми още се стича струйка кръв, а болничната нощница ми е чак на врата, обаче тука няма място за срам. Дошла съм да ми бабуват, не да съблазнявам! Не че с дебелия корем съм много съблазнителна!

 

Цялото ми тяло беше изстискано от господнята центрофуга, безсилна дори да надигна глава. Но човечето успях да поема. Сложих го на гърдите си и то ме изцапа с кървата слуз. Миришеше особено – на човешка плът, просто на месо миришеше. И беше топло, направо горещо беше. Завих го с нощницата си и го притиснах, а то успокои бебешките си напеви. Явно слуша сърцето ми – буйното ми обичливо сърце, и се питаше „Дали има място в него за мен?…Дали?” Има, миличко, рзбира се, че има, длъжно е да има моето сърце място за теб!

 

Ето така идва любовта – поразява ни с първия удар на сърцето или с първото мълчание от липсата на сърдечни удари. В началото на живота или след настъпването на смъртта. Винаги! Няма да те пусна, миличко! Няма! Приключението ни заедно сега започва! Само имай търпение с мен, не съм шлифована, нямам усет за тия неща, даже дрешки не съм ти купила. Не зная как да те обичам, но ще те обичам, обещавам! Няма да те пусна! Няма да те дам на тия доктори!

 

Акушерката отново го сграбчва и го понася към мивката. Милото ми се сепва и изпищява като хвърлено в огъня. Докривява ми. Опротивява ми целия свят. Гадно започва животът му, а не трябва да е така!

 

………………………………………………………………………………………….

 

Нося я по цял ден в ръце. Гушкам я. Пея й кротки песни. Кърмя я непрестанно. Женурята от фамилията се суетят около мен, но не могат да я изтръгнат от ръцете ми. Непрестанно каканижат да спра да я кърмя толкова често и да я нося на ръце – на лошо щяла да свикне. Майната ви! Как на лошо, бе! Лошо ли е да си в прегръдките на единствената, от която имаш нужда и да насищаш глада си с единствената гръд, която може да го направи! Вечер я извеждам на разходка под звездите – само аз и тя. И тогава тя ми говори. Знам, че е мъничка – само на двадесет дни, но говори! Очите й са огромни синьо-зелени планети и вихърът на дядовата ми мъдрост се е укротил там. Говори ми с очите си, а аз я слушам. Преди дни разговаряхме за небето – нали легнала само това виждаха зениците й. После ме попита коя съм. Аз я чувах дълбоко в мен, но не знаех как да й отговарям, понеже не съм сигурна дали ще ме чуе. Рекох й, че съм същество, чрез което се е появила.

 

– Как така? – пита тя.

 

– Ами така – носила съм те десет луни под сърцето си, то затова песните му са ти толкова познати. После съм те родила…

 

– О, да, помня! – рече тя. – През оная страшна и тясна тръба, аз тогава бях между оня свят и тоя.

 

– Да – откликвам – точно така, виж как почваш да си спомняш всичко.

 

– Но мен ме болеше – плачеше мъничката ми. – Много ме болеше!

 

– Знам. – отвръщам – Мен също.

 

И така приказвахме, дълги-дълги вечери, докато я разхождах, само аз и тя. Една нощ ми прошепна:

 

– Прости ми, как да те наричам?

 

Объркващ въпрос. В действителност хипер прост. Но тя е митологично същество, дошла от отвъд, няма как просто да й отговоря.

 

– Не знам! –  казвам й – Ти как ме усещаш?

 

– Ами, виждам, че не ти е леко, пък си като русалка, обичаш дълбините и свободата на необятното пространство, ще те наричам Русалка, може ли?

 

– Може – казвам аз. – А ти?

 

– Аз ли? – възкликва небесното същество – аз съм дошла от другаде, от много далеч. Толкова далеч, че дори няма такова пространство, че да го изрека. Живеех завинаги и съществувах вечно, бях пазителя на мъдрите корени на съществуванието. Знам всичко и мога да направя всичко, предвестник на живота, Божествена монада – това съм аз, но ми липсва старото ми аз. Защо ме роди?

 

– Хм, как защо – аз те исках!

 

– Защо? – пак пита тя.

 

– Ами…не зная, може би имам нужда от теб, може би искам да те обичам!

 

– Но това е мъчително! – установява сладкото ми мъниче. – Това е толкова ужасяващо, привързващо и вкостяващо. Това значи ли, че трябва да остана с теб?

 

– О, как, разбира се, че трябва! – казвам аз.- А ти къде ще ходиш? – питам.

 

– Навсякъде! Там откъдето дойдох! Там няма предел. Там мога да съм всичко. Тук съм мъничка солена, кървава хапка месо. Тук съм безпомощна – виж, дори се налага да ми вливаш енергия през гърдите си за да не загина!

 

– Няма страшно – казвам й,- остани с мен, аз ще се грижа за теб и никога няма да те оставя, млякото ми няма да пресъхне никога, бъди спокойна.

 

И така, разговаряхме и аз разбирах за страховете му. Да – на него, защото това беше неопределено същество, нищо, че се роди като малко земно момиче. Космическо, далечно, свръхреално същество, опознало всичко, което е възможно да се опознае, съдържащо битието и небитието у себе си.

 

Минаваха дни. Мъничето растеше и пълнееше. Аз го люлеех в ръцете си и продължавах да му пея песни, продължавах да го уча, че е мъничък човек, появил се от нищото. А тя продължаваше да не ми вярва.

 

Дойде есен – не късна есен, още беше топло. Щурците все още размятаха цигулките си из кическите сливи, избухнали току под терасата ми и цвъркаха на тях с настървение, което би събудило и Спящата красавица. Сърцата на влюбените сигурно още не бяха прегорели за този сезон. Ветровете още се криеха из планинските пещери, неспособни да поемат на път върху скършените си крака. Седим си ние с малкото човече на терасата, високо-високо, а отдолу хората се виждат като ситни капчици дъжд, пълзящи по бежовите тротоари и графитените улици. Тя продължаваше да ми говори с мислите си вътре в мен, наричаше ме „Русалка” и се опияняваше от млякото ми. Порастнала бе колкото да се събере и в двете ми ръце.

 

Прекрасна вечер. Клоните закачат стъклата на прозорците и играят чудна драма на сенките. Откъсвам малката от гърдата си. Обърсвам нежната й устичка, а от гърдата ми продължава да струи гъсто мляко на ритмични тласъци, та се налага да я притисна и да я скрия в дрехата си. И тогава слънчевата ми казва:

 

– Русалке, пусни ме да си ида!

 

В първия момент не разбирам какво рече.

 

– Пусни ме, искам да си ида, не е за мен това! Аз съм дошла отдалеч и съм свикнала да ми е леко. Зная цялата история на земята, която тъпчеш, зная бъдещето, което ни очаква – мен и теб. Непоносимо е, страдание и горест. Имам много работа, така да знаеш! Държиш ме тук на сила, само защото искаш да обичаш някого. Насила не се обича, мила Русалке, на сила може само да прекършиш воля! Пусни ме, моля те, не ме измъчвай! Искам свободата на безпространството и безвремието и да съм светлината в очите на Бог! Искам да летя!

 

Разстройвам се, почвам да плача. Притискам мъничето още по-силно към себе си, но усещам, че волята му е по-силна от моята. С мисълта си може да ме накара да изброя песъчинките в основата на планината, да преместя океана с напръстник – това може. Свръхестествена сила, събрана в едно мокро пакетче, в крехко телце побран духът на влъхва. Още повече я стискам и обхващам главицата й. Клоните на сливата потропват по прозореца, обръщам се да гледам възхитителния им театър на сенките и се опитвам да заглуша гласа на мъничето.

 

– Хайде, ето…можеш да го направиш! – отново започва то, – Нали ме обичаш, нали ме роди за да ме обичаш, ако ме обичаш – пусни ме да полетя…

 

Обичах я! И аз я пуснах. А тя полетя. Видях малкото й телце, разперило ръчичките за полет да се стопява надолу в гравитацията. После се сля с бежовите тротоари в едно, а улиците потекоха в една посока. Музиката на сферите падна върху ми и започна да ме облива с метафизическия си акомпанимент. Една бледа звезда в предвечерното небе нададе вик – пулсацията й се скри в някоя черна дупка.

 

А как исках и аз да мога да летя!

 
 
 

Действия

Информация

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s




%d блогъра харесват това: