V. ПЛУВАЩИ СЪНИЩА – ПАДНАЛИ ТРОШИЦИ

21 03 2016

 

 

01.00 часа сидерално време, югоизток, малко дърво (цвете), съпътстващи: североизток – земя

 – На всички растения главите им са в почвата. Обикновено си мислим, че цветът на маргаритата е нейната глава, обаче в никакъв случай не е така. Коренът е главата на маргаритата, стеблото е нейното тяло, а цветът е онази част, с която се размножава. Невидимите потоци, които можем да наречем кръвта на земята, текат под прав ъгъл на земната повърхност – през дължината на тялото на маргаритата. – говореше стара майка Горчива луна.

 Котаракът Сърце-без-смелост седеше на задните си крака и я гледаше мъдро. Отвреме-навреме премигваше с едното си око (понеже имаше тик) и облизваше дясната си подмишница.

 – Виж, животните сте друго нещо. Ти, Сърце-без-смелост, имаш гъвкав гръбнак, през който също тече енергия, твоята Ци. Понеже тялото ти е поставено не във вертикално, а в хоризонтално положение спрямо земната повърхност, а главата ти не е в земята, затова можеш доста работи, макар с мътно съзнание като насън, за разлика от маргаритата, която просто си сънува един прост сън без никакви сънища. Макар и да живееш в полусън, братко, ти си доста по-различен от маргаритата. Имаш топла кръв и очи, имаш мозък, с който да си мислиш насън, че е приятен вкусът на млякото в паницата ти. Докато бедното растение в никакъв случай не живее, сънувайки твоите преживявания, то въобще не мисли, нито сънува, то просто съществува. Всички растения имат глава в почвата, всички животни имат глава и опашка, сочещи хоризонтално земните посоки, подобно компас.

 Горчива луна бъркаше енергично нещо в една голяма бакърена купа. Бузите й бяха отупани с брашно и тя приличаше на пътуваща актриса, тъкмо излизаща на сцената за да изиграе ролята на женско божество. Междувременно Сърце-без-смелост се обади:

 – Навън препича сирене? Кажи „браво”!

 Горчива луна спря бъркането и го погледна недоумяващо:

 – Бедно котенце, жалко, че не си с всичкия си! Случило се е нещо, та телуричният ток да прекъсне тъкмо в основата на черепа ти, какви безсмислия говориш само! Сигурно искаше да ме питаш какво приготвям?

 Сърце без смелост разтръска главата си, ушите му направиха доста подскоци и вероятно мозъкът му съвсем се разбърка, защото продължи:

 – Часът продължава на изток, а мишката пръдна в дупката! Уф, мирише на кръгове! Дай да пасем! – рече котаракът и като видя, че няма да бъде разбран, стана и се изшмули през открехната врата навън.

 Навън времето беше слънчево, пред портата на голямата къща бяха нацъфтели огромни маргарити, всичките с побити глави в почвата. Тук-там се виждаха малки къртичини, а в крайния десен ъгъл, вляво от портата се бе раззеленила ранна медоносна круша. Пчелите в хралупата на дънера й играеха на жмичка. Миришеше на лято и развързани страсти. Жабите в локвите по улицата квакаха на размножаване, техните деца бяха нагъсто в бистрата вода и тя изглеждаше черна и мърдаща – хиляди, стотици хиляди попови лъжички се движеха с опашчици. Поповите лъжички представляваха богатството в пари, затова никой в нашия район не посмяваше да убива попови лъжички. Колкото повече попови лъжички, толкова повече печалба в парички щеше да има за хората.

 („…Жабите лудуват под прозореца ми и аз се събуждам притеснен – лошият сън означава никакъв сън. В стаята ми е тъмно, мониторът на компютъра свети и ставам да го изгася. Но като доближавам, зървам мигащото прозорче за входящо съобщение. На линия е Стардъст. Не го познавам, поне не лично, но в мрежата е добър приятел. Връщам му поздрава.

 – Защо не спиш? – питам го.

– Дълго е за разправяне.

– Да не си влюбен и хормоните ти да те влудяват тая нощ?

– Няма такова нещо, знаеш, че съм далеч от тези работи.

– Какво тогава?

– Мислех си.

– Е, какво е това мислене, че не спиш?

– Мислех си за това, което правим.

– Така ли?

– Мисля си, че не е много редно да оплитаме света в паяжината си.

– Светът вече е оплетен, не мисли за него – интернет е измислен много преди ние да почнем да се възползваме от него.

– Интернет – световната паяжина, а ние сме паяците.

– Именно, само дето преди друг е плел паяжината, а сега ние двамата с теб. И Момичето-скитник.

 Момичето скитник е третия член на задругата ни. Нея също не съм я виждал. Само знам, че е програмист. Стардъст е физик. Аз съм просто писател с много пари, който финансира отвреме-навреме откачени проекти. Като оня с ракетата Ариана, който в крайна сметка мисля да финансирам, защото…ми се струва, че 52 006 година няма да се случи. И какво толков! Странни неща се случват по света. Да!

 – Паяко?

 Това съм аз, моят ник. Стардъст ме вика.

 – Кажи, приятелю?

 – Не мисля, че можем да продължаваме да изкривяваме времето.

 – Защо така?

 – Мисля, че правим нещо нередно. Не бива да оплитаме света в паяжината си като муха. Ако това ноу-хау попадне в лоши ръце, знаеш ли какво ще стане?

 – Знам, затова сме взели мерки, нали? Нали?

 – Всъщност не съм сигурен.

 – Чакай малко така, идвам след секунда. – казвам.

 Отивам в кунята и си правя един богат дебел сандвич – посреднощ човек лесно огладнява. Пустите жаби крякащи, защо ли трябваше да ме събуждат? Сандивичът съдържа масло и шунка, а най-отгоре тънки шайби сладка сипкава ябълка. Покривам всичко това с дебела филия бял хляб и се връщам пред компютъра. Стардъст е пратил ново съобщение. „Не съм сигурен дали е хубаво да прогнозираме събития, братко! В крайна сметка не напразно сме устроени така, че да усещаме времето като отсечка с начало и край, вероятно си има причина да е така. Не мисля, че ще направим нещо добро, ако открием на света начина да свързваме двата края на отсечката, правейки от кривата кръг. Да влияеш на миналото и да предсказваш бъдещето няма да донесе хубави работи. Никой досега, който е имал такива способности не е бил щастлив. Не мислиш ли? Тук ли си?” – пише в съобщението му.

 Единственото, което знам за Стардъст е, че е дете-чудо и се намира в Япония. Японец. Нищо друго. Единственото, което знае той за мен е, че аз съм германец, но живея в Куру – Амазония. Единственото, което и двамата знаем за Момичето-скитник е, че е непокорна и крие възрастта си. Знаем, че е специалист на свободна практика в Абърдийн – Шотландия.

 Дъвчех сандвича си с наслада. Пръстите ми бяха омазани и затова първо трябваше да ги избърша. В тениската си.

 – Мисля, че излишни страхове вкарваш! Никой няма да се възползва, всичко, което правим е в главите ни и няма начин! Няма начин някой да го вземе оттам и да го използва за непочтени цели.

 – Слушай, знаеш ли колко лесно могат да ни открият? Знаеш ли? Просто намират ІР-адреса ми и мен, и разбират кой всъщност е Стардъст, след това намират теб, а накрая Момичето-скитник. А знаеш, че когато събереш две и две, вече имаш отговора. Аз зная моята част от уравнението, ти твоята, Момичето-скитник нейната. Но какво ли ще стане, Паяко, ако да речем ти знаеш нашите две половини? Какво ще стане? Интернет не е имагинерно блато, той създава живот…

 – Най-много да върна времето назад и да накарам майка ти да те абортира, а Момичето-скитник да накарам във втори клас да стане поетеса, да преустановя всякакви нейни вкусове към математиката и интегралите и цялото познание за торсионите полета да си остане за мен! Абе, шегувам се! Защо такива глупости говориш? Какви са тия размишления?

 В този момент забелязвам на монитора си странен емотикон, който почти незабележимо свети в полето за писане на съобщение. Емотиконът представлява опулено човече, което бе затулило устата си с ръце. То ни наблюдава застинало. „52 006 година е толкова далеч, а хората сигурно отдавна ще са полезни изкопаеми за новите заселници от космоса. Какъв енергиен пирон, за какво говориш, страннико” – си помислих. Какви нови поселници, какъв странник? Ах, сънищата ни са безкрайни ловни полета за абсурда, най-вероятно сънувам остатъци от стари сънища!

 – Именно, – отговаря ми Стардъст – представи си, че някой обсеби моето познание за манипулиране на торсионни полета, познанието на Момичето-скитник за извличане на телурични токове от земната кора през точките им на пресичане и накрая обсеби и твоето познание за сублимиране на вътрешната енергия и включването й в телуричния земен ток. Сглоби трите в едно и – воала!

 Сандвичът ми идва много добре. Дървесните жаби навън чувам, че подскачат по клоните, чак усещам големината на резонаторите им – в любовен период са. Зимата настъпва с пълна сила. Радвам се, че живея в екваториалния климатичен пояс – по това време на годината няма насекоми в Куру, много е сухо. Бърша пръстите си отново в тениската и чуквам по клавиатурата следното:

 – Стардъст, прияталю! Аз пък мисля, че трябва да си легнеш и да пребориш гуреливите си съждения. Няма мозък или сила на света, която да направи две и две и да намери отговора. Още по-малко, когато той е пет! Няма такава логика на света. Притесненията ти са напразни. Хайде почивай. Вън времето е разкошно и мисля да почета книжка под музикалния съпровод на жабешки секстет в сол мажор, става ли?

 Мониторът ми мига празен – Стардъст никакъв не отговаря. Не е възможно наистина да размишлява толкова дълго…

 – Става ли? – питам отново.

 – Мисля да взема мерки! Мисля, че наистина си позволихме прекалено много като се възползваме от…Не е редно следствието да въздейства върху причината! Бъдещето трябва да си остане логична последица от настоящето и миналото. Така мисля. Трябва да носим отговорност за действията си, иначе светът ще се изврати напълно! – отговаря Стардаст. Представям си го как плаче в тъмното, а светлината на монитора огрява сълзите му и мокрото му лице. В крайна сметка той е само дете на петнадесет. Вярно – гениално дете, но все пак дете. Последното което ме пита е това:

 – Видя ли онзи мъничък тъмен емотикон, който се появи в полето за писане на съобщение тази нощ?

 – Не. – отговарям без да се замисля. Не знам защо, но ми се дощя да го излъжа – може би да успокоя детската му душа.

 – Паяко, лека нощ! Всичко хубаво от мен! – внезапно се сбогува Стардъст.

 Дояждам сандвича си. Отивам до прозореца и вдъхвам аромата на екваториалния вятър – навън малките животинки се чифтосват в тази нощ. Дърветата са прикрили в короните си гущери и чинки, цикади и всякакви същества, които в този момент изпитват любовния си нагон. Луната се усмихва далечна и горчива – странно, но твърде малък е дискът й за тези географски ширини и човек ще си рече, че я наблюдава през счупено бирено стъкло…Нещо става с времето и пространството, защото атмосферата е прекалено наситена и прекалено вдлъбната някак си. Като в сън.

 „Сънувам ли?” – питам се. „Май сънувам.” – сам си отговарям. Сънищата ми взеха да се повтарят като нелепо дежа вю напоследък…”

 Събудих се внезапно. Чувах жабите да лудуват под прозореца ми  – притесних се. Лошият сън означава ли никакъв сън или означава, че живеем на сън? В стаята ми бе тъмно, мониторът на компютъра ми светеше и станах да го изгася. Беше също като в съня ми. Като доближих, зърнах мигащото прозорче за входящо съобщение. На линия беше Момичето-скитник. Не я познавах, поне не лично, но в мрежата беше добър приятел. Връщам й поздрава. И като удар тя изписва внезапно:

 – Помниш ли Стардъст? Снощи сънувах, че умира. Плачеше, докато умира. Много странно беше.

 – Аз пък сънувах, че си говорим за общия ни проект. – отговорих.

 – Така ли? Странно…- мълчание. Момичето-скитник сякаш изпада в дълбок размисъл. Минават секунди, а прозорчето за съобщения нищо ново не ми носи от нея. След малко:

 – А тази нощ един приятел ми съобщи, че в японската преса са писали за необичайните обстоятелства около смъртта му – починал е насън и никой не може да установи причината. Можеш ли да повярваш?

 – Господи! Това хлапе наистина си е повярвало…

 – Какво? Какво си е повярвал?

 – Сънувах, че се терзае със съмнения относно проекта.

 – Така ли? Хей, Паяко?

 – Да?

 – Какъв проект? – попита Момичето-скитник. Бе забравила. Всичко е забравено. Означава, че времето е върнато назад, а Момичето-скитник никога не е изкривявала потока на телуричен ток. Вълната на амазонското „лято“ внезапно нахлува във вените ми. Във Френска Гвиана има едно такова поверие – когато ти съобщят за смъртта на близък, духът му веднага се свързва с теб и за да не те обсеби е хубаво бързо да се подкрепиш с хубава храна, така духът яде чрез теб и си отива сит и доволен. „Индиански поверия всякакви.” – си казах, ала отвътре ме загложди неприятно чувство. Помислих си, че трябва да ида да си направя богат сандвич с масло, шунка и тънки шайби сладка сипкава ябълка, каквито се намираха в голямата фруктиера в кухнята.

 В този момент забелязах няколко мравки, които се бореха с трохите по клавиатурата…)

 В пещта нажежени въглените пищяха – бяха гладни, огънят не засища въглените, а само подклажда апетита им. Но, разбира се, всяко печиво, приготвено за печене в пещта, беше на сигурно място при въглените – те се хранеха с обема и пълнотата на съсъда, в който печивото се съдържаше, докато биваше опичано.

 По-рано през деня готвачката бе забъркала странна каша от тщестлавие и сенки на духове, сгъстила я бе в плътна погача с оризово брашно и житни трици, а накрая бе добавила лек квас от бързи мотиви и провокации за набухване, така, че погачата да избуи плътна и мека. Беше опитала да обясни на слабоумния котарак, че погачата не е предназначена за котки, макар и страдащи от царска болест – въплатен дух на мъдрец в котешко тяло.

 Да! Точно това беше проблемът на Сърце-без-смелост и точно затова той говореше глупости и безсмислия – в котешкото му тяло се бе умъкнал духът на влъхва, наказан за това, че е пристъпил законите на времето и пространството. Единствено Стара майка Горчива луна се досещаше, че духът на Сърце-без-смелост идва от изток, там, където се раждат зелените дракони и изгряващото слънце. Бе чувала за интересната страна на оризовите питки и гениалните деца. Знаеше, че всички гениални деца се раждат с глава на изток или направо в тази източна страна.

 Когато се опитваше да му обясни странното събитие на неговото рождество, Горчива луна не пропускаше да го напои с паничка мляко, в което накапваше няколко сълзици найстойка от лук, опашати измами и вдъхновение за речовитост. Така се надяваше дрънканиците на котето да се поизбистрят и най-после да могат двамата да проведят сносен диалог.

 Преди да отпие от купичката с мляко, обикновено Сърце-без-смелост започваше така:

 – Не и преди гроздето да ухапе високо! Не и не!

 – Хайде, драги котьо, пийни си млекце за речовитост и после ще говорим, става ли? – убеждаваше го Стара майка. Котакът пиеше мляко, мустаците му се мокреха, а стомахчето му се разширяваше от угощението. След третата глътка то вече можеше да преведе собствените си глупости ето така:

 – Исках да кажа – не и преди да изпия млякото! Сега добре ли е? – питаше котаракът доволен.

 – Да ти кажа, драги, много си лаком. Ако ти бях дала отвара за пелтечене, нямаше да си толкова благодарен, но се радвам, че ми имаш доверие. Докъде бях стигнала да ти разказвам?

 – Че всички растения имат глава в почвата, всички животни имат глава и опашка, сочещи хоризонтално земните посоки, подобно компас.

 – Ах, да! Но разбира се! Понеже боговете са предрешили устройството на този свят така, както млад свирач на флейта решава да композира собствена мелодия, затова най-красивата част на маргаритите, а именно – техните цветчета, ние считаме за полезни и се възхищаваме на тях, късаме ги, подреждаме ги по низина и връх – една символизираща небето, една земята и една пространството между първите две и наричаме това произведение съвършена хармония. В източната страна, където се раждат зелени дракони и гениални деца, наричат това изкуство на подреждане на маргарити и всякакви растения със странно наименование, но хората там пазят всички ключове и символи в подреждането на цветя из вази. Така и ние, както тях, считаме именно цветовете на маргаритите за техни глави, насочени към слънцето и облаците, ала всъщност това са детеродните им органи, изправени срещу въздушните течения, които да разнасят тичинков прашец  и семена.

 Сърце-без-смелост отлочваше още малко мляко от купичката, а след това заставаше отново мирно на задните си лапи. Фокусираше в правилна посока кривогледите си зелени очи и всеки път питаше едно и също като дете, което не помни нищо от съня, сънуван току-що:

 – Наистина ли? А има ли на света създания, чиито детеродни органи да не са изправени срещу вятъра? Има ли на света същества, чиито глави да не са в почвата или както при котките – успоредно на земята? – пита осъзналият се котарак, който току-що е изпил последната капчица млекце с найстойка за осъзнаване.

 – Драги ми котарако, приятно е да се разговаря с теб, понеже си искрено любознателен и винаги се вслушваш в съветите ми, щом си напоен с настойка за осъзнаване и добиване на будно състояние Неприятно ми е, обаче, че никога не помниш нищо от предишните ни разговори и поради тази причина си осъден вечно да си останеш слабоумен и гламав. Но да речем, че този път запомниш веднъж завинаги в каква посока тече кръвта на земята – при растенията е отдолу-нагоре, а при животните е през гръбнака им хоризонтално на земята. И запомни най-важното – времето и пространството се заключват единствено в тялото само на едно създание. Главата му е изправена към небето, а детеродните му органи сочат земята.

 – Но, кое е това създание, кажи най-сетне? – моли се нетърпеливо Сърце-без-смелост като детенце, на което разказват стародавна приказка и тъкмо сегинка краят на приказката е наближил.

 – Човекът, драги ми котарако! А точката, където единните минало, настояще и бъдеще се разделят на три, е неговият ум. – заключаваше Горчива луна и се навеждаше към пещта с голям като бронзово войнишко копие ръжен, с който разрушкваше въглените в пещта, а те започваха вият, да църкат и да подскачат сякаш малки грозни духчета, оставени да се самоизпепелят от лакомия. Почнеха ли въглените да пищят, знаех, че оризовата погача е опечена.

 Ах, как исках нощем да се спусна от уютната паяжина по нова сребърна нишка, изпредена тъкмо до земята и тихомълком да оближа готварския под, по който оставаха винаги няколко трошици от погачата – с вкус на масло и сипкава сладка ябълка…

 

Реклами

Действия

Information

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google+ photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google+. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s




%d блогъра харесват това: