БОЖИЯТ ПОДПИС

20 03 2016

ADBHUTA (УЧУДВАНЕ)

Луис беше разтворил краката си, а между тях бе сложил тялото на виолончелото. Излязъл беше току що от банята и дългата му рижа коса изглеждаше черна и висеше на прави разбъркани мокри кичури, които се поклащаха в такт над струните. Пръстите му бяха с несиметрични, нахапани нокти. Понякога самият той се чудеше как така ръцете му бяха толкова хубави без да бъдат поддържани, а тъкмо напротив – агресивно експлоатирани. Сега пръстите на лявата му ръка препускаха по извитото магаре на виолончелото чак до охлюва му, люлееха се, когато трябваше да измъкнат наситени протяжни звуци, препускаха в стакато, когато трябваше музиката да се насече, илюстрирайки незавършена страст или нечие падение.

Показваше се непознатото лице на Луис Фернан Антунеш. Другото беше с диспропорции.

¯¯¯¯¯

По улицата минаваше Анаис. Полека забави крачка и се спря под прозореца. До нея пристигаше ароматът на бугенвилиите в двора, но и дяволски меката мелодия, свирена от Луис. Анаис изпадна в дълбоко мълчание, дори сърцето й спря да бие, понеже вибрацията на звуците я бе докоснала по тайнствен начин. Те започнаха някак си да „рисуват” по нея, да гравират под лъжичката й. Стана нещо изключително странно – Анаис сякаш се изпълни с неизвестен за нея смисъл, сякаш досега не е притежавала обем и плътност, а току що някой я бе нарисувал с очертания от музикалните тонове. И този някой трябваше да се превърне в мъжа на живота й. Искаше й се да се провикне към свирещия в къщата: „Ето ме, аз те чувам!”, но не го направи. Вместо това душата й го каза. Анаис се възхити на новите си форми и цветове, галеше лицето и раменете си, за да повярва, че се случва, а накрая затвори очи, разтопена в нега.

¯¯¯¯¯

Всъщност той се срамуваше от това, че бе изпълнител на виолончело – приятелите му възприемаха това занимание като нещо не толкова мъжествено. А Луис Фернан Антунеш в никой случай не можеше да се каже, че не е истински представител на пола си. Просто бе творец. И това го различаваше почти очебийно от останалите. За да маскира този свой недостатък, се налагаше да се държи грубо и брутално с другите, особено с жените – трябваше да демонстрира интелектуалната си независимост и превъзходство, безспорния си талант. Поради тази причина доста често изпадаше в конфликтни ситуации – приятелите му го вземаха за безпардонен нахалник и пазеха жените си от него. Което още повече го настървяваше и не се спираше пред нищо, докато не легне с поредната чужда жена. А накрая държеше по всякакъв начин  това да се разбере. Диалогът с него си беше изпитание – все намираше някакви фантастни, скрити, демонични послания у фразите на събеседника си, които го обиждаха не на шега или унижаваха сериозно. Хората в такъв случай бързо се плашеха или (още по-лошо) отегчаваха от Луис.

Изглежда тази болест на уклончивият му дух се превръщаше в негов стил, който твърде зависеше от сезоните, времето или нееднаквостта на жените.  Или магнитното поле на земята.

Да! Човешкото щастие зависи от хармонията с магнитното поле, а Луис бе в перфектна симетрия с него единствено докато свиреше.

¯¯¯¯¯

Бе горещ летен ден. Бугенвилиите в двора се колебаеха дали да пресъхнат или да оставят пчелите на спокойствие да събират прашец. Къщата бе притихнала, котката спеше под дивана. Луис Фернан Антунеш бе потънал в музика. Мократа му коса съхнеше бавно върху дървесния торс на неговото виолончело.

Изведнъж му се стори, че торсът на челото е прекалено топъл и се усъмни, че се нуждае от почивка. Остави внимателно инструмента. Въздъхна. Отправи се към спалнята – трябваше да се облече – беше напълно гол, дори хавлия около кръста си не бе сложил.

В спалнята Луис разсъждаваше, докато се обличаше. Мислеше за това, че днес звуците, които излизаха от двата ефа отпред представляват две дълги невидими енергийни нишки, които резонират наоколо и очакват някого с по-фин усет за да се отъркат в средното му ухо и да продължат да пълзят през евстахиевата му тръба в цялото му тяло, докато накрая то не започнеше да резонира с честотата на кантатата на Антоан Дард. „Всъщност, музиката, която се излъчва от виолончелото днес е със същата честотна вълна като тази на душата ми?! Може би затова „Плодът на безсънните нощи” излезе някак по-тъжовна и самотна, дори срамовна мелодия?” – разсъждаваше Луис.

¯¯¯¯¯

Анаис влезе в къщата – за нея се бе случило нещо изключително. Отправи се към дневната и зърна положеното с любов на дивана виолончело, също като обладана жена. Стори й се, че виолончелото провокираше най-дълбоките й кътчета. Седна до него и го погали.

Внезапно, от двата ефа бръмна с нищо непровокиран тон, омота се около шията на Анаис и започна да я поглъща навътре в кухото тяло на инструмента. Спящата котка под дивана се сепнна и започна да съска. Анаис, все още затворила очи, понеже чуваше магическата мелодия в главата си, не усети как новият й смисъл я повлече към кухото дъно на един музикален инструмент. Изчезна в дълбокото.

¯¯¯¯¯

След половин час косата му бе изсъхнала и отново грееше рижаво-брилянтна на слънцето. С лъка в дясната си ръка Луис удряше, опъваше или галеше струните почти любовно. Изведнъж откри новите, прекрасни, женствени форми на виолончелото, незабавно ги сравни с прелестните извивки на съседското момиче Анаис. Потопи се той в музиката и си представи как държи в ръцете си Анаис, целуват се, а той опипва гърдите й, широко отворил очи – гледа я, докато през това време навън се смрачава, а майка й я вика отдалеч: „Анаис, щурачко, къде по дяволите си се скрила?!”. Листата на бугенвилиите треперят отвън. Луис трепери отвътре. Открива с учудване, че съумява да улови вибрационните честоти на женското тяло, както никога преди, да затрепти с тях. Пожела да предаде тази вибрация на музикалния си инструмент.

Учудени ръцете му не спират любовната игра с торса и струните на виолончелото. Оттук почнечи ли да свири, неизменно щеше да се възбужда. Ето защо Луис престана да търси някого, у когото да види, че това трептение намира отзвук, някой, който ще изпрати обратно към Луис недвусмислен сигнал, понеже в този ден виолончелото му заговори. Укроти беса му, успокои привидната му бруталност. Анаис, погълнатата от инструмента, се оказа Божият подпис върху къса хартия, наречен „Договор за любов”.

А после цял живот пулсираше в тялото му посланието й: „Ето ме, аз те чувам!”.

Реклами

Действия

Information

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s




%d блогъра харесват това: