INSIDIAS AMATORUM*

7 02 2016

ЕПИЛОГ ІІ

 

art, bed, draw, hands, love, sex, First Set on Favim.com

 

Цялата работа се състои в това, че изобщо не я познавах. Искам да кажа – спяхме от шест месеца заедно, а въобще не знаех коя е. Когато оставаше за през нощта беше нервна, нехаеше за съпруга си, но се страхуваше сутрин да не се успи за работа. Не знам какво му говореше на него, не ме интересуваше. Важното бе, тя да е спокойна и да остава за през нощта с мен.

На сутринта ме целуваше още преди да отвори очи, преди да си е измила зъбите, след това ставаше и вареше кафе за двама ни на моя котлон в моята кухня. През това време усещайки сутрешната си ерекция, влетявах в кухнята и понечвах да я обгърна както беше гърбом, показвах й, че я искам, но тя почти винаги ме отблъскваше – закъснявала за работа.

Едва след като изпиеше кафето си, се отправяше в банята, а след още 15 минути вече пътуваше за работа. Аз оставах сам и възбуден. Бях безкрайно нещастен в подобна утрин, която ми се струваше болезнена като капан за любовници.

Приготвях се бавно за предстоящия ден като кътах вкуса на устните й колкото се може по-дълго. Дори не пиех кафето, което ми оставяше сипано в чаша, само за да не разваля вкуса от нея. След себе си оставяше разруха и упадък. Да, упадъчна малка кучка си беше! По ризата ми от предната вечер откривах следи от червило, възглавницата й беше пропита с парфюма й, кърпи се валяха на пода в спалнята и банята като в хотел, ползвани за душа след всеки наш акт. Не, че актовете ни бяха многобройни, боже, не! Понякога беше само веднъж, стараех се да я обладая два пъти, а като се замисля май изключително рядко го правехме по три пъти на нощ.  На сутринта на места по чаршафите личаха петна от телесни течности – мои или нейни, няма значение, но следите бяха налице. В началото след поредната любовна нощ извънредно звънях на чистачката и указвах кое какво да почисти. После се отказах. Реших, че няма смисъл. Пък и толкова хубаво ми беше да откривам порочните й следи навсякъде из къщата. Понякога през деня, мислейки за нея отново се възбуждах, сядах на леглото и отгръщах шалтето, с което бе застлано. Прокарвах длан по измачкания чаршаф.

Веднъж (помня, че беше неделя) реших, че няма да работя. Предната нощ тя бе прекарала с мен, но си беше тръгнала призори. Събудих се около 9 часа и ми хрумна да картографирам следите й. Изтичах до дневната, порових в един от шкафовете и намерих лупа и син флумастер. Върнах се в спалнята и започнах с лупата да изследвам всяка нишка от чаршафа като отбелязвах ясни сини точки, полукръгове или очертания с неправилна форма. Хрумна ми мимолетната мисъл, че приличам на ония криминалисти с тебеширите. Намерих косъм от пубиса й. Нейн беше, сигурен съм, понеже бе кестеняв, също като естествения цвят на косата й – твърде различен и доста по-светъл от моя. Реших, че косъмът е типичен за европейската раса и докато се вглеждах в него открих, че значително се различава от пубисните косми на азиатците, каквито бяха моите. Прилежно го сложих върху дланта си и той легна в леглото на линията на живота, онази там, която хиромантите разчитат като линия на човешкото битие. Моята беше дълга и косъмът в нея изглеждаше като миниатюрна сламена лодчица, изгубена в широкия дълъг ръкав на някоя сибирска река. Гледах го дълго под лупата, притежаваше заострен връх, виждаше се полупрозрачното му коренче, беше твърд и лъскав. Приех пубисния косъм като реликва и го сложих внимателно между страниците на първата попаднала ми книга и се зарекох да я държа на нощното си шкафче. После реших, че е глупост и изтръсках книгата в тоалетната, а през остатъка от деня вършеех из къщата докато не почистих всичко от нейното присъствие.

През тези месеци живеех възможно най-повърхностно. Пишех, размотавах се по магазините, отвреме-навреме превеждах разни статии за едно списание, колкото да не е без хич, уикендите прекарвах в обичайната комбинация от приятели и неприятели. Харчех повече, отколкото печелех. Дори си купих аквариум с рибки, провокиран от разказа й за историята на някаква жена, която сънувала собствената си паралелна реалност – отглеждала тройка рибки за децата си, но в другия си истински живот била нещо като откривател на нещо си, свързано с аквариумните рибки. Така и не запомних в цялост историята. 1.

Понякога, когато имах нужда от нея, я виждах. В продължение на часове се любехме като котки. Обичах да я държа за косата докато я прониквам застанал отзад. Дърпайки косата й, извивах врата й и той бледнееше на лунната светлина, ако не го правехме на дръпнати завеси, а тя умираше да ме целува по устата, мократа ми уста, вкусвала дотогава от соковете й. Обикновено не бяхме много шумни и не пречехме на съседите или поне не през цялото време. Може би с изключение на онази половин минута, през която тя свършваше.

Един ден изчезна. Искам да кажа, просто си тръгна. Вероятно се бе прибрала в родината си страна, която така и не разбрах коя е. Единственото, което знаех бе, че се намира някъде на континента. Може и съпругът й да я е хванал в нейните котешки похождения и да я е върнал обратно, а може и просто да е решила да смени обкръжението, любовника или просто географията, да замине на майната си, знам ли? Беше споменала, че Лондон не й понася…2.

И въпреки всичко не я познавах. Освен тялото и либидото й като на котка, не познавах друго у нея. Едвам изкопчих името й, но и то остана забодено някъде в миналото. Тъй че и до днес като се сещам за нея не я зова по име, а я помня като „лудата-европейка-която-ми-събира-очите”. И до днес сетя ли се за нея, дълги часове след тази мисъл имам горчив вкус в устата като от мартини битер. Не е неприятно.

По това време, приблизително година след като тя изчезна, в Лондон отвори врати една неголяма, но доста претенциозна галерия, чийто собственик притежаваше ясно изразен вкус към виенския акционизъм. Дочуваше се, че имал намерения да излага само произведения с характерна стилистика – Шнийман или Апончи, такива ми ти работи. Вероятно е било в началото на 2001 година, помня, че тогава в нашата сграда дойде нов портиер, старият се беше пенсионирал. Та, онази галерия имаше странен вид, собственикът й още повече – имитираше ранния Роналд Рейгън, зализан и едрозъбест. Беше поканил някаква смуут-джаз банда за фон на откриването. Приятелите ми ме пощадиха като не ми казаха къде точно отиваме, но още щом се огледах първите две-три минути разбрах, че това не е моето място. Освен това не се и пушеше, Господи, та кой през 2001 не пушеше?

Въпросният галерист (очевидно близък на рекламиста на издаелството, за което по това време подготвях материал) се приближи с чаша бяло вино в ръката. Подаде ми я и кротко се обади:

– Успяхте ли да разгледате, господин М.?

По принцип не съм свадлив и гледам да угаждам на настроенията на домакина си, когато има такъв, не обичам конфликтните ситуации. Ето защо вместо да му кажа да върви на майната си с неговата скапана забрана за пушене в галерията, прецених, че е по-удачно да се направя на почти нищо неразбиращ японец.

– Всъщност не съвсем. Току що влизам…

– Елате с мен! – рече ранният Рейгън и ме завлече в дъното на помещението.

Докато стигнем мястото, към което ме влачеше, заобиколихме някаква гротесктна статуя, по-скоро торс на фавн с надървен член, който торс изглеждаше недовършен, а на всичкото отгоре на носа си фавнът носеше слънчевите очила на Кевин Спейси от „Кей Пакс”. После ми показа Нея.

– Очевидно нищичко не Ви говори името на автора, нали? Дейвид Хоук, млад, но перспективен. Твърди, че е срещнал модела докато пътувал из Балканите. Вижте лицето й, озарено от странно сияние. Разбирам, че не Ви е по вкуса този жанр, но моля Ви, Вие самият сте човек на изкуството, не може на един писател като Вас да не му трепва нищо отвътре като я гледа…

Наистина беше Тя, „лудата-европейка-която-ми-събира-очите”. Макар собственото й ляво око да беше поставено малко по-нагоре от другото и да изглеждаше сякаш посинено, както и грешката в светлосенките около пояса й, я познах! Дясната й гърда бе по-едра от лявата, пълното й тяло беше изобразено с по-меки и плавни линии, отколкото бе в действителност, а разликата в цвета на очите й беше толкова подчертана, че едното, по-светлото й око (нарисувано в тревисто зелено, което в действителност бе тъмно зеленикаво с лек отенък на бира) изглеждаше сякаш е свободно и подвижно от орбитата си, плуваща зелена водна лилия всред езеро от сняг, а другото й око бе нарисувано наситено черно, като всъщност знаех, че е топло кафяво. Единствено не разбирах защо въпросният художник е  нарисувал белег ниско под пъпа, току над окосмяването на пубиса. Приличаше на някаква операция, вероятно секцио. В цялост портретът си беше нейн, тялото й, шията й (…проблясваща на лунната светлина, опъната назад в мойта хватка…).

– Този Дейвид… – езикът ми беше достатъчно набъбнал от уиски. Напук на всички новоизлюпени новобогаташи-гости на това място, аз не пиех шардоне.

– …Хоук? – допълни ме ранният президент на щатите любезно.

Бях зашеметен.

– Тук ли е в момента? – попитах.

– На откриването ли? Да, естествено! Да ви запозная ли? Можете да драснете нещичко за списанието, нали? Е, разбира се, надявам се покрай Дейвид да споменете и името на галерията…

Безинтересно ми бе да го слушам повече. Зашарих с очи, сякаш познавах бедното копеле, което така бе обезобразило моята непозната в нелепата си картина. Исках да му кажа много неща, нали разбирате? Но предпочитах да го попитам за нея, по–разумно беше.

Едрозъбестият с вид на президент от времето, когато е актьорствал, ме завлече встрани до импровизирания бар. Един младеж в смокинг (очевидно от кетъринга) ме блъсна леко в рамото („Извинете!”) и избяга нататък. Носеше поднос с някакви малки работки за ядене, набучени на клечки за зъби.

– Ето това е младежът! – бодро изрече Рейгън. – А това е господин Х.М.!

Момчето беше полустъписано от тарапаната в негова чест. Изглежда му бяха казали да се усмихва повече и да си носи книжни кърпички подръка, понеже челото му лъщеше. Разпитах го за модела. Казвала се Д., никой не знаел цялото й име. Било случайна среща. Казах си – ясно, инцидентно чукане! Предположих, че не е била впечатлена кой знае колко от секса с него, защото момъкът поясни, че му била позирала много набързо, толкова, колкото да я скицира и да избяга отново в небитието. Съжалявал, че не успял да я опознае повече. Бедното копеле, Тя беше останала и за него непозната. Неговата Непозната. Както и моя Непозната.

– Какъв е този белег, мистър Хоук? – питам.

– От ра-а-аждането на детето й. Поне това на мен ка-а-а-за, но е възможно и да е друг вид операция.

Художникът Хоук имаше лошо заекване, трудно му се разбираше. Кимах по-дълго от колкото трябва, докато изрече каквото имаше да изрича, а от страни приличахме на двойка ученик и учител, като аз изтръгвах езика на Дейвид Хоук. Значи моята Непозната се казваше Д., (по дяволите, винаги съм знаел, че се казва така, но бях забравил…) и е родила дете. Попитах го къде са се срещнали.

– Дубровник. Две вечери поред ми позираше.

Хм. Значи две вечери поред секс за нещастното заекващо копеле. Може и за цял живот да не му се събираше толкова. Изгубил й дирите веднага след втората вечер. Взела си тюркоазеното парео (онова, което служи за фон на скапания портрет) и се омела без следа. Като всяка улична котка. Поредният капан за любовници.

Ударих на камък. Всъщност защо ли ми пукаше, историята беше стара. Стара и преглътната като глътка мартини битер. Пък и в онзи мой период бях съумял да убедя себе си, че Д. не е означавала кой знае какво в преситения ми живот.

До края на вечерта се напих зверски, а в устата ми остана леко горчивият вкус от напомнянето за Нея. Съществуват някакви митове, че азиатците не можем да пием много. Може би е вярно, не знам. Във всеки случай на другия ден разбрах, че съм купил скапаната картина с голата вещица, чиито огромни зърна изпълваха съзнанието ми цяла нощ, а на мен ми се струваше, че изпълват и устата ми, та повърнах няколко пъти до зори.

След това я подарих на едно държавно лондонско училище. Не знам дали ставаше за очите на децата…

 

ХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХ

 

Късната пролет на 2001 беше много сериозна и ревлива. Дъждовете не спираха. Някъде в САЩ вилнееше ураган. Отново. В Южна Франция и Италия времето изгаряше гърбовете на хората, сигурно се скъсваха да ходят на плаж. Намирах се на път за Париж през трасето под Ла Манша между Кралството и Континента. Пътувах с влака-стрела, а в предния си джоб носех пакет „Дънхил”. Бях решил да спра цигарите от следващата седмица и се опитвах да пуша по-малко. При все това пакетът цигари намаляваше опасно въпреки контрола ми. Във влака светлината беше леко приглушена така, че да не дразни много зрението. Четях нещо смотано – вестник, списание, няма значение. Мисля, че беше статия за глобалното затопляне и как това се отразява на свлачищата в Централен Китай и при Съчуанския разлом.3. Не се вълнувах особено, имах среща с издателя за новата си книга. Още не знаех какво точно ще се случи в нея, но заглавието й щеше да я продаде. Сигурен бях. Работното й наименование беше дръзко и леко смахнато. Не се очакваше от един японец да сътворява алюзии с Кафка.4. Напоследък ме спохождаха странни сънища за говорещи котараци и онаниращи младежи. Бях решил да експлоатирам темата в новия роман.

Пътувах вече десет минути, когато дочух познат женски глас:

– Може ли да седна? Все пак ще седна, уморена съм…

Едва надигнах глава и я съзрях. Моята Непозната. Изненадата ми беше повече от очевидна, но точно в този момент осветлението изгасна. Чувах дишането й в тъмнината, дори ми се стори, че долових познатата ми миризма. Плътта на европейките излъчват особена миризма, не е като на азиатките. Азиатките имат нещо плодово в епидермиса на кожата си. Европейките съдържат по-скоро… не знам, по-различно е. А Нейната плът освен това излъчваше и тръпчивина като на бадем. Не смеех да проговоря, страхувах се да не съм се припознал. Вместо това Тя се обади. Както винаги самоуверена, дори рязка и със съвсем незабележим акцент:

– Не смей да твърдиш, че си ме забравил!

– Няма!

Мълчахме още минута-две в тъмното. Някаква упорита твърдина заседна в гърлото ми. Преглъщах често-често, стараех се да не го правя шумно. Усещах в мрака как се движат гърдите й от полюляването на влака. По едно време дори засякох движение на въздуха пред носа си, може би на ръката й към мен да ме погали, а може би се пресегна да вдигне бретона на косата си?

– Чувам, че тиражите ти нарастват. – рече кротко. Гласът й беше темпериран, леко, съвсем леко дрезгав. Отдадох го на това, че обичаше да скита. Всъщност не беше от това, просто Тя се разкриваше в този момент, тъмнината караше гласа й да звучи интимно.

– Да, развивам се.

Мълчание. Влакът издаваше странен съскащ звук, не тракаше като обикновените композиции. Вероятно след не повече от 20 минути щяхме да пристигнем. Разстоянието Ашфорд – Париж беше 35 минути.

За тази година, която измина от изчезването й, бях забравил как може да въздейства тази жена. Само с глас. С глас и едва доловимо ухание. С аурични еманации. Сякаш седалката пред мен беше изпълнена с някакво магическо същество. Затворих очи, въпреки, че не беше нужно – тъмнината на съоръжението под Канала беше проникнала във влака. Въпреки това ми се стори, че виждам образа й под клепачите си – индигово-пурпурен.

– Родила си?

В началото нищо не каза. След малко, колкото две вдъхвания произнесе:

– Да, родих. Това интересува ли те?

– Защо не?

Като че ли усетих да се подсмихва в тъмната тъмница.

– Не е от теб, ако от това ще ти олекне.

– Не съм и предполагал, че може аз…

Влакът изглежда забави ход, чу се съвсем тихичко изсвистяване като от помпа, може би спирачка или някаква друга пневматична джаджа. Композицията на Юростар въздъхваше.

– Дъщеря ми няма никакви азиатски черти или други белези, има руса къдрава коса и ясни сини очи, успокой се!

– Ти никога ли не слушаш, жено! – повиших тон. – Не става дума за това. Никога не съм предполагал обратното!

– Успокой се!

Повишаването на тон при японците не изглежда както при европейците. Това се изразява по следният начин: японецът обикновено изпъва като струна тялото си и навежда по-ниско глава, а от ниското се дочува нормалният му глас, но с повече твърдост и студени нотки. Това е повишаването на тон. С годините бях придобил повече европейско излъчване, затова японското ми повишжаване на тон излезе доста по-емоционално, дори повече отколкото аз очаквах.

– Всъщност, приятелю, станал си по-изразителен. Не знаех тази страна на характера ти. По-потаен си, отколкото очаквах.

Отново усетих сякаш Д. ми се присмива в мрака. Това ме вбеси допълнително, но запазих смирение.

– Ясно. Очаквала си палавият и весел Х. Онзи, който не престава да пуска шеги и да те храни в леглото, а докато ти вечеряш да целува вътрешната страна на бедрата ти. Наистина не знаеш нищо за мен.

– Познавам тялото ти…- бързо изстреля Тя.

– Само толкова!

– Нима ти познаваш повече от мен?

Отново мълчахме. В тъмнината мълчанието може да разкаже толкова неща за мъжа и жената, когато аурите им сплитат бич срещу небето. Накрая аз наруших тишината:

– В началото те чаках. – пауза и преглъщане. – Поне бележка да ми беше оставила.

– Оставих ти много повече от бележка, мили Х. И това, което оставих след себе си беше напълно достатъчно, не мислиш ли?

Последва рязък завой на влака, изглежда проектантите на съоръжението бяха все пак допуснали дребна грешка в трасето. След това влакът отново изправи корпуса си.

– Написах книга, Х.! – каза тя. – Не зная в коя реалност съществувам, но в която и да е от всичките, знам, че съм те срещала някога.

С тона, с който го каза ми се стори тъжна или поне по-далечна, отколкото я познавах, а аз не помнех тъга да съм виждал по лицето й. По дяволите, това някакво поетично сравнение за познанството ли ни беше или си вярваше малката мръсница?

– Знам, че в книгата ми няма да се познаеш. Там си друг, не толкова арогантен и разпуснат, но си ти!

– Къде е тази книга? И за какво, да му се не види, става дума в нея?

– Нали ти казах – в една от много реалности, в които съществувам. Но може би утре ти няма да знаеш, че ме е имало.

– Абсолютни безсмислици взе да приказваш, Д.!

– Не, не, почакай!

– Ясно! Ако искаш, ще стана и ще се преместя от това място, но предполагам, че едва ли ще има значение, след като си решила да ми наприказваш небивалиците си.

– Ти даваш ли си сметка за твоя труд? В момента с какво се занимаваш, Х.?

– Имам предвид нещо. Пиша.

– И в новия ти роман има говорещ котарак и момче на петнадесет години, нали?

Никой не знаеше какво има в това, което в момента пишех, дори от издателите го държах в тайна! Започваше да не ми харесва съвсем. Усетих някакво движение отново пред лицето си. В миг устните й се долепиха в моите, а езикът й търсеше моя с нежни движения. Поддадох се. Обзе ме чувството, че във вените ми тече струйка алкохол. Спомних си нощите ни. Спомних си търсенето на следите от нея по чаршафите и спалнята, намирането на свещения косъм от пубиса й. Дяволите да я вземат! Защо трябваше да се появява отново? Като някаква нахална, хищна муза?

– Слушай, искаш ли като слезем от проклетия влак да отидем някъде на светло и просто да поговорим?

Думите ми останаха да висят във въздуха. Не усещах вече нито движение отпреде си, нито звук чувах. Подуших въздуха – ароматът й се беше стопил, просмукал се беше в нищото. В същия момент лампите в композицията светнаха. Огледах вагона – от Д. нямаше и следа. Почувствах се нелепо, всъщност, човек като се замисли, имаше вероятност да съм си говорел сам, нали? Като в капан за любовници?

 

* Insidias amatorum – (лат.) капан за любовници. Това е сегмент от времеви-пространствения континуум, който остава незасегнат от деволюцията на времето. В този сегмент живото човешко същество запазва всички възприятия за себе си във всички възможни паралелни светове и времена. Получава се нещо като консеврирана завинаги човешка същност, невлияеща се от потока минало-настояще-бъдеще. Авторът на настоящия проект „Tegenaria parietina” излага теорията си, че Insidias amatorum представлява центърът на своеобразната „паяжина”, която образуват всички възможни реалности и времена. С други думи, канавата на материята и времето е логически сбор от различни сегменти, като всеки от тях е свързан с всеки друг, а Insidias amatorum попада в средината на образуванието и през него преминават участъци от всички времеви-пространствени канали. Тя (авторът) смята, че тази средина не е място и няма топография, а е по-скоро неосъзнато усещане на човешкото същество за отношението между взаимовръзките, нещо като компас или като орган на равновесието в нематериален план. Авторът твърди, че при определено състояние  живият субект може да направлява Insidias amatorum. Тази възможност може да възникне само в момент на физически оргазъм или в процеса на физическа смърт, като често субектът бърка едното с другото (виж глава Х „Какво ни казва шамисенът).

 

1. За историята на сънуващата себе си виж глава ХІІ „Как се съчетава тройка рибки”

 

2. За непоносимост към Лондон виж глава VІІ „Бъдеще, лекувай ме насън!”

 

3. За глобалното затопляне и резките промени в ландшафта и земната география виж глава VІ „Да любиш сомнамбул”

 

4. Героят на този разказ разказва за действителна книга, която ще се появи в следващия Епилог ІІІ на романа „Проектът Tegenaria pdrietina”. Героят е действителен японски писател, но след упадъка на времето той не подозира за съществуването на действителната Д.

 

 

Реклами

Действия

Information

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s




%d блогъра харесват това: