ХЕНЗЕЛ И ГРЕТЕЛ ЗАВИНАГИ

24 06 2012

Брат ми беше приказен човек. Всъщност – човече, защото още нямаше шестнадесет като умря. Беше по-черен от мен, с цвета на кожата, придобита от майка ни. Имаше белег от дълъг прорез, който започваше от лявото ъгълче на устата и завършваше в гъстата му черна коса на челото. Беше весело момче, въпреки трудния живот, който водехме в дома.

Първият път, когато баща ми ме продаде, брат ми ме намери след три дни и ме взе. Той бе по-малък от мен, но далеч по-умен. Тогава, докато разбера какво става, се намерих в чужд град, в чужд апартамент – мизерен и миризлив като често сменящите му се обитатели. Първата нощ сам сводникът и още един негов приятел ме изнасилиха. На втората нощ доведоха някакъв мъж, който говореше на сръбски и аз нищо не му разбирах, но и той не пропусна да се облажи със свежа плът. На третата нощ брат ми ме намери. Започна да трака с дребни камъчета по стъклото на прозореца на стаята, в която ме държаха заключена. Разби прозореца, а аз минах през решетките му (защото съм едно джезве кокали), скочих от високото като котка на земята и побягнахме двамата с Гюмер. Това е брат ми.

След тази случка заминахме за големия град. Препитавахме се в началото от миене на коли и спяхме по шахтите, като се топлихме на вонящата им пара. Но всъщност дори не успявахме да съберем достатъчно стотинки за да се нахраним. Грижех се за брат ми, доколкото можех, преди две-три години дори се налагаше да проституирам за да му осигури вечеря, докато не ни намериха социалните и не ни прибраха в дома „на топло”, както Гюмер, се изразяваше. Понеже сме циганчета, не се различавахме много от останалите деца в дома – всичките бяха циганчета. Без изключение. Може би защото заведението се намираше в малка община и поради тази причина, не знам. Но аз бях доволна, понеже имах подслон и хляб. Пък и бях далеч от баща ми. С цигарите бе малко по-трудно, но Гюмер съумяваше да открадне дребни неща и да ги продаде за цигари, така, че оцелявахме.

В онова мразовито утро, няма да го забравя никога, Гюмер излезе без палтото си навън. Притесних се, понеже наскоро беше боледувал сериозно. Опитах се да го спра, но той ме отсвири толкова лесно, както всеки път го правеше. Каза, че до вечерта сме щели да имаме богатство. Е, аз разбира се, още повече се притесних – откъде едно цигане може да намери богатство в тия пущинаци. Не му беше чиста работата на Гюмер. Още повече, че излязоха двамата с негов авер, когото полицаите бройкаха за всяко нещо. В онзи ден гледах гърба на брат ми – широк и голям като селска нива, въпреки неговите шестнадесет години, смучех от цигарата в заблудата си, че може би ще ме стопли за малко и мислех, че скоро няма да го видя. Пари за адвокат нямах, а нямах и от кого да взема – единственият ми близък бе баща ми, който нямаше да му мигне окото пак да ме продаде за дребни пари, гладен и див човек беше баща ми.

Вечерта двете момчета се прибраха премръзнали, ръцете на брат ми бяха лилави и подути, сякаш беше бъркал в космическа черна дупка и там бяха останали детските му ръце, а вместо това бе придобил лилави, черупчести щипки на огромен човекоподобен рак. Носеше найлонова непрозрачна торбичка и изглеждаше щастлив. Приятелят му Аслан се хилеше като бостанско плашило и миришеше на ланшно спарена плът. То не че друг път не е мирисал така, не обичаше хич да се къпе тоя човек. Белегът по лицето на Гюмер лъщеше от пот, а аз заподозрях, че е от напрежение.

– Какво носиш, братко? – попитах го. – Покажи ми богатството си! Да видя за какво обикаляш из пущинаците като куче и мръзнеш!

– Не е твоя работа, Гюлбахар! Върви си в стаята и не надничай в моята! – рече пренебрежително той.

Любопитството ми започна да нараства, а притеснението за брат ми вече се бе уголемило като превтасало тесто и бе заседнало под лъжичката ми. Опитах се да поразсъждавам, но не можах. Помислих да ида и да кажа на нощния възпитател, че има нещо странно около Гюмер, че ми се струва, че се е забъркал в нещо опасно, но после се отказах – единственото, което можеше да направи нощният възпитател е да звънне на полицаите и да го приберат, а точно това не исках да се случва.

Блъснах вратата на стаята му и ги видях двамата с шамавия му авер надвесени над парче вестник, а на вестника имаше опаковано в найлон нещо бяло като брашно. Веднага включих на светлинна. Кипнах.

– Какво си мислите, че правите? Гюмер, братко, помисли добре! Толкова време сме заедно, откачили сме се не от една и две глупости, в които сме се забърквали! Моля те, не прави щуротии, взимай тоя пакет и го носи, откъдето си го взел – бял ден няма да видим!

– Сестра ми, марш навън! Казах ли ти да не влизаш тук! – Гюмер стана, изблъска ме грубо навън.

Приятелят му се смееше, сякаш са го черпили със сладко от лудост. Вратата се тръшна зад гърба ми, премаля ми. Допишка ми се от страх. Не знаех какво да правя. Рекох си: „Гюлбахар, Гюлбахар, утрото е по-мъдро от вечерта! Нека да поспим, а утре ще решим какво ще правим!”. Обърнах се. Изгледах затворената врата жалостиво като изгонено кутре и се прибрах да нощувам.

Посред нощ чух викове. Понеже знаех какво държи под леглото си малкото ми братче, настръхнах. В началото се вкостих като умряла котка и спрях дишането си, за да различа репликите на тези, които викаха. Не успях, но различих гласа на Аслан, който звучеше така, сякаш възпитателят за назидание го биеше с дряновица през дланите. Сърцето ми се пръсна в този момент, дожаля ми. Станах и обух на босо старите галоши. Хукнах към стаята им и отворих рязко вратата. На едното легло беше Аслан. Застанал бе на колене с лице към стената и с вдигнати ръце. Гащите му бяха смъкнати на глезените, черният му задник лъщеше, а по него личаха бели следи като от удари с тръба. Момчето хлипаше като девица, която насилват. До Аслан имаше изправен мъж, който тъкмо си завързваше колана. Изглеждаше като канара, носът му бе сплескан, очите му горяха диви и безобразно зли. Брат ми в това време бе повален на земята по лице, върху гърба му седеше друг някакъв бабаит с огромна уста и бледо лице, което на мен ми се стори твърде спокойно като на смъртта. Той пушеше и тръскаше пепелта в ухото на Гюмер. На пода бе разстлан същия вестник, а върху него се мъдреше оня пакет с дрога, която бяха откраднали момчетата, незнайно от кого.

Този, който беше насилвал Аслан изтърча към мен, удари ме с юмрук в устата и ме завлече в стаята. Тръшна ме до брат ми. Устата ми кървеше, отпред зъбите ми бяха изтръпнали и затова слабо усетих, че се стече топла кръв към гърлото ми.

– Копеленца цигански нещастни! Кой ви каза да крадете на Бетона дрогата, а? Мамицата ви циганска! А тая дрипа каква е? – попита тоя, който ме удари и срита с качествен шут по голия задник Аслан.

– Не ме бий, повече, бате! Всичко ти казвам! Сестра му е! – изрева от страх полуголия Аслан.

– На кого, бе, изрод цигански нещастен? На кого му е сестра? – отново зевна канарата и понечи да го удари с юмрук по слепоочието, но се спря. Жестът му излезе твърде заплашителен. Аслан не се стърпя и пръдна. Побойникът се сепна за малко, а после се разсмя заразително, сякаш гледаше смешен филм, в който главният герой се насира след обилна вечеря.

– Ей, пръдльо! Ако още веднъж се изпърдиш ще ти навра закачалката в гъза, разбра ли ме! Чия сестра е тая мърша? Отговаряй, че…

– Ей, на тоя е сестра, дето му туряте пепел в ушото! – побърза да отговори Аслан. Брат ми се размърда, обърна лицето си към моето. В ъгълчетата на очите му плуваха сълзи, а от носа му се бяха разтекли сополи. Господи, какво хлапе изглеждаше в този момент брат ми! Братчето ми! От какви ли не гадости съм го спасявала, както и той мен, а какво сега ни дойде до главата!

– И какво казваш, намерили сте я били! Че къде я намерихте, бе, боклук, такъв! Това е половин кило, половин кило не се валя в прахта на улицата! Тършували сте вие, в къщата на Бетона сте тършували! И за тая работа с рязане на уши няма да минете! – каза канарата.

Внезапно оня, който седеше върху Гюмер и приличаше на смърт стана, но аз не виждах точно какво прави, защото гледах в очите брат си и не исках да откъсвам поглед от него. На сърцето ми бе тежко, като на погребение и не желаех да гледам какво правеха на Аслан. Само чух, че Смъртта се приближи до голото момче, а после се чу нещо, което оприличих като сякаш да разпаряха кози мях и хърхоренето на Аслан. После нищо повече не се чу. Брат ми продължи да ме гледа право в очите, сълзите му продължиха да се стичат по улея на дългия му белег и капеха. Чувах по пода как правят „кап-кап” и в този момент си представях изворче, в което капчуците се къпят. Не исках да знам какво ще направят с нас. Не исках и да чуя, когато някой хвана перчема на брат ми, опъна главата му назад и прекара едно стоманено острие през гърлото му. Кръвта му се сля с капчуците на пода, та се получи един студен планински вир, а тялото на брат ми плуваше в него, както едно време, когато бяхме деца и той се хвърляше в студените речни вирове край нашето село и плуваше в тях, викаше: „Како, како, виж – хванах риба, хванах риба, хайде да я изядем!”…

хххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх

На погребението се бе сбрало цялото село, дори кметът беше дошъл. Възпитателите на дома се бяха наредили като черни врани покрай трапа. Жени нямаше – жените трябваше да си стоят в селото, такава е мюсюлманската традиция. Единствено мене кметът ме пусна за малко, да се сбогувам с тялото на Гюмер, а после ме напъдиха обратно в селото, за да започнат погребалния ритуал.

В селото всичко женско се беше изпозаключило по къщите си, домът ни зееше с отворени врати и знаех, че в него няма никого – младежите се бяха пръснали като пилци, заминали бяха кой накъдето му видят очите, а социалните – след тях, че да ги съберат отново. Мъката ми не преминаваше и вярвах, че едва ли някога ще премине, бях загубила единственият човек, който го беше грижа за мен. И понеже аз бях тази, дето се грижи за някого, а сега нямаше за кого, се оказах ненужна и изоставена, безгрижна…Не ми пукаше какво ще става занапред. В далечината видях пред кръчмата баща ми – беше слязал от планините, оставил беше хорските стада, които пасеше и беше дошъл да ме прибере. Мярнах с него и оня сърбин, когото познавах от друг един мой живот. Баща ми беше изгладнял – идеше зима и знаех, че той няма дори кюмюр, всичко е изпил, проклетията. Затова бях подготвена с тоя сърбин…Но нали вече не ми пукаше какво ще става занапред!

Докато вървях от гробищата към селцето, надигнах глава нагоре и забелязах ято врабци, които прелетяха ниско, току над главата ми и повтаряха „Жива си, жива си! Ти си живата!”. Небето над тях набухваше като гръдта на хлебопекарката, от която свивахме понякога хляб, слънцето бе зашепило лицето си – криеше се от срам ли, от гняв ли, но се криеше…Миришеше на селски пушек, сладко и носталгично. Знаех, че замирише ли на селски пушек някъде се ражда циганин…

Реклами

Действия

Information

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s




%d блогъра харесват това: