ТРАМВАЯТ ИЛИ СУБЛИМАЦИЯ НА ДЕМОНИТЕ

7 07 2011

 

 

…Верига сякаш подрънква. Тялото ми обляло се в пот, пикае ми се. Трамваят не може да спре и дрънчи-дрънчи…Като верига. Хората са протегнали необуздано ръце към дръжките, дръжките се потят в дланите, стъклата са отворени, навътре влиза пушилката на града.

 

Ето, минаваме една стопанка с нейното мърляво куче, тя разклежда компетентно витрините, изгражда съвършеното си подобие в тях и виждам между другото кучето й да пикае на плочника. Хукнали сме с тоя трамвай подир Михаля – кой по работа, кой по страстите си или към престъплението, аз…аз се разхождам и пред очите ми градът се разпуква като цирей. Трепти в маранята асфалта – черните размекнати венци на дявола. Паважът също трепти, убождан хиляди пъти от токчетата на жените, краката на мъжете напрегнато тъпчат мускулатурата на уличната настилка, краката на мъжете миришат в жегата, потят се плешивите им глави, а очите им все препускат по жените, та свят им се извива и припадат – ето там отзад едно чиче присядва на стъпалата, а някой го залива с водата от шишето на едно бебе. Бебето седи голо в жегата, наблюдавайки сцената като сфинкс от своята бебешка количка. Трамваят събира всички гледки, ярки петна и миризми на града.

 

Тръгнали сме да бием път, да видим свят, да извадим душите си от бъхтене, няма време – я, как измираме един по един из домовете си, без да сме довършили работата си, ей тъй на – запретнали ръкави и месим брашно, мая и безсмислие, изработвайки безсмислие, пиейки безсмислие, гледайки безсмислие, чувствайки безсмислие, любейки безсмислие, по телевизията – безсмислие, в хладилника – безсмислие…Целите ние сме такива, хукнали подир Михаля с тия трамваи, тролеи, опели и бентлита, каляски и тараляски, в устата на Дракона Апофис навряни, навряни в гъза на кучето. Засукали сме тюрбана на някаква фантазийна надеждица около главите си, молим се на Някой-Си-Еди-Кой-Си, и хапем мундщука на недоразумението, свирим рапсодията на най-прекрасното безсмислие.

 

Господи, Господи, къде съм? Обърках се по пътя си – уж на улица „К.” спряхме, а се намирам в градината на нескопосниците, в ябълките им отрова зрее и гадове – червеи: на откоревието „Я си еби майката!”, на подозрението „Не ме пързаляй, бе, керата!”, на отчаянието „Не издържам, Якобе, повече на живота-а-а-а!

-а-а-а!
-а-а!…

 

Пътувам и ви наблюдавам, хора. Пътувам и се чудя на стадото. Не понасям хич евтините ви помии, дето ги медоразливате из устите си! Слово ли? Словото е било. А може и пак да бъде, но в никакъв случай не е! „Невероятни са ефектите на странния човешки дух! Ти плачеш, моя мила, а аз се празня!”, чрез вас говори Маркиз Дьо Сад. Целият живот е зрелище, организирано от него. Измъчвате ме с думите си – прокобили сте душите си, запуснали сте тлъстите си тела, натъпкани с амфетамин, инсулин, аспирин, синтрон, очистително, живак, олово, восък, пясък, стъкълца са очичките ви. Голям майстор е Господ, няма що! – очите ви – стъкълца на плюшени играчки…А очите на дъщеря ми: „Татко, татко като си такъв защо си ме създал?” или погледът на Лиза: „Скъпи мой, такава ли си ме виждал всичките тези години?” и еснафското око на циганката: „То-о-о-опли гевреци, молим!”. Сладки гевречета на батьо…Марш, ма, кифло, не се ръгай – трамваят да не е разтегателен!…

И така летим, извън града съм. Гледам – западнал квартал, цигани, арматури, пушеци и едно продънено детско гърне. Слизам – плочките плюят по краката ми и викат: „Спукана и е работата на тръбата!”. Хем съм тук, хем ме няма. Слагам един нитроглицерин под езика, сърцето ми лудее безпомощно. Вие ми се свят – горе ли съм, долу ли съм? Насмърках се със спарени задници в трамвая. Чист въздух няма вън, сякаш е вакуум, не е, но е нещо друго вероятно, щото „Necuacam vacui”. Няма значение! Трябва ми просто малко вода и сянка. Минава някой и питам: „Къде сме?” Питам: „Кой квартал сме?”…

 

– А колко е часът не искаш ли? – ей, тия пияндурници на всякъде са гадни. То аз съм си гаден, ама те са по-…

 

Десет ярета врещят в гърлото ми от жажда. Десет литра да бях изпил – пак същото. Нейсе – стигам гробището. Уж чакам нещо, а то – тихо. И тъкмо слизам напред, чувам едни жени, тейковци и байковци – оплакват. Стига! Стига, бе! Дайте малко мир на умрелия, какво сте му задъвкали кокалите! Дайте и на мен покой, бесове!

 

Ето го тук – гробът. Гледам – цветята разпиляни, изсъхнали, непослушни пубертети си поиграли на дизайнери. Взирам се в снимчицата, а личицето и: „Защо, бе, тате, като си такъв и мен такава си създал?”. Каква, бе, татьовото, каква, бе, моето момиче? Нимфичка, птичка, една такава мамичка – също като нея си, не като мен! Не като мен! Каква беше, че не се хареса – грозна ли, саката ли, глупава ли, недоразвита ли? Или пък аз съм такъв, а?

 

Тц-тц-тц! Що народ се извървя. Ама това умрелите наистина са за оплакване – като гледам близките им как хлипалчат и ревливят, и на смъртта жал ще й стане!

И в миг: Тате!
Аз (уплашено стреснат): Ъ?
Духът: Стига, татко, само грозотии в главата ти! Нагледах се на грозотии! Хората само гадости ли мислят?
Аз: И мислят, и говорят, и правят, дъще!
Духът: А-а-, не! Не си прав, тате! Ами помниш ли „Да се завърнеш в бащината къща”?, ами момата дето паднала от бога, ами…
Аз: Словото е било, а може и да бъде, но в момента не е!
Духът: Пречисти се, тате, светът е хубав! Стига с чисто око да го гледаш! Хайде, повтаряй сега: „Отче наш, Ти, Който Си на небето, да се свети името Ти, да пребъде царството Ти, да бъде волята Ти, както на небето…
Аз:…на небето…
Духът:…така и на земята…
Аз…на земята…

 

И се изви хоро. Нататък оплаквачите в бяло ги видях. Вдовицата с пъстър гердан на гърдите. А духът на мъртвеца гали гердана, гали гърдите, а те напращяли като рог на изобилието и викат: „Дръжте ни, хванете ни, изсучете млякото ни, нацелувайте зърната ни, плодни сме с любов, цялата земя е плодна!”…

…Цялата земя е плодна – вътре мъртъвците са нахранили гробовете си и сега спят доволни. Отгоре краката тъпчат плодната пръст – хоро се вие, а аз съм в центъра му и гледам, гледам. Ето го сиракът – баща му сега погребват, баща му виждам, прелива от вълнение, а душата му грее. Вижда бъдещето на сина си, и на внука си, и на другите след него; на земята синът уж плах, кротък, малък още, а от оня свят друг изглежда – едър сякаш океан прелива, между краката му – камък лежи, в гърдите му – сърце на ястреб, в очите му – жена се оглежда…Не жена, а градински люляк, хем с аромат, хем с лилаво главите посипва, а главите, то се знае, от пот са облени, около тях – пояс от светлина, нимб от лъчи. Светци са тия, дето са се хванали на хорото, и аз между тях като слънце грея…

– Хе-е-е-й! Вижте ме – не съм човек! Светило съм! Толкова ви заобичах, че душата ми ще се пръсне! От ръцете ми – жар излиза, със жар прегръщам, със жар всичките ви жени ще налюбя. Краката ми ме носят сякаш съм вятър – вятърът ще обрули дърветата ви, та наново чисти плодове да раждате. От устата ми молитва се разлива като река – ще удавя всички скакалци в житото ви, така да знаете! Ще ви залея всички живи – дано се пречистите-е-е-е!
– …но не ни въвеждай в изкушение…
– …в изкушение…
– …и избави ни от лукаваго…
– …от лукаваго…
– …Амин!…
– …Амин…!

 

Почистих после най-старателно гроба, налях от близката чешмичка вода в мраморната вазичка, вградена на плочата като степен истукан. Сложих маргаритите, които Лиза ми даде. Отдъхнах от виденията, които жегата ми пращаше. Тръгнах си. Купих билет за трамвая и „джин-джин” – потеглихме наобратно. Уж залутани, ала не – ориентирани мислите ми тръгнаха в една посока. А после, пресичайки булеварда, бях готов да се закълна, че около главите на всички хора спят ореоли. Може би да спят, а може би ще се събудят ей сегичка. Може би не стъкълца – очите им вече са други, измити от моите страсти, от моите заблуди и съмнения. А трамваят е, струва ми се, весело влакче-чудовище, което търчи ту тук – ту там, за да ни е весело и на нас…За да ни е весело, за да ни е весело…
…За да не ни е страшно!

 

 

 

 

 

 

 

 

Реклами

Действия

Information

2 коментара

17 07 2011
sluchaen

~/~


19 07 2011
doriana

Много красива мелодия, съжалявам, че нищо не разбирам от текста…
🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s




%d блогъра харесват това: