СМЪРТТА НА КОТКАТА

21 05 2011

 

 

 

 

24.12.09 г.

 

22.46 сидерално време

 

 Любов моя!

 

 Някога, когато пиехме чай на отворения прозорец, ти не пропускаше да погледнеш в дълбокото на костите ми, да бръснеш с ръка праха от нескопосаното ми ежедневие и да кажеш, че ме бива в сътворението на мигове.

 

 А после да ме бутнеш от брега като калпав хлапак, който така изразява любовта си към още по-калпавата хлапачка и да се смееш с гърления си глас дълго-дълго, докато рибите занадничат от убежищата си, а русалките не прихнат луди-полудели.

 

 Днес си далеч. Толкова далеч, че писмата ми не стигат до теб, че си свикнал повече с речника на пущуните и си забравил как звучи гласът ми, че предпочиташ да къпеш брадясалото си лице и да миеш калните си обуща в ледниковите реки на Афганистан, отколкото да те посрещам коленичила и с косите си да обтривам изранените ти крака у дома…

 

 Детето ни, което никога не го е имало, умря и не порастна, любов моя! Детето, което расте в теб умира бавно, всеки ден, с всеки караул и с всяка пресекателна линия между враждуващите афгански кланове.

 

 Знаеш ли, че тук скоро ще настъпи Коледа? Варя пунш и меся канелени кифлички, ала няма да има кой да ги изяде. Ще се наложи отново да ги раздам на съседските деца….

 

  

 

24.12.09 г.

 

22.46 сидерално време

 

 Някак си не успявам да се наспя, макар ледения въздух и режещото острие на чистотата на околния пейзаж да съдейства за това. Здравей, любов, въпреки, че не не знам дали да те наричам още така! Може би е излишно да ти пиша, понеже отдавна не получавам отговори от теб. Въпреки това без усилие си поставям всяка сутрин за задача да мисля за теб, да дишам за теб, да очаквам да те видя  отново (не че ти давам напразна надежда, че скоро ще се върна, не!).

 

 Скоро наближава Коледа. Намирам се в гъза на кучето и в устата на дявола. Ремонтирам човешките останки на човечеството, а може и само така да ми се струва. Свикнах с бомбените атентати и мириса на гнила храна, която туземците ядат, а аз минавам покрай тях в този момент. Някакъв човешки недостатък имам, който все още не мога да оформя понятийно, но предчувствам като горчилка в устата си. Хората тук са щастливи, въпреки, че останалият свят не им вярва. Дали и аз съм щастлив? Само, когато помисля за дома.

 

 Иска ми се да помириша дъха на канелените кифлички, които знам, че правиш по Коледа, иска ми се да нагазя в снега по тротоара пред нашия дом и да се сборичкам с някое улично куче от нашия град, а после кротко да полегна в скута ти на топло и да сънувам. Нямам вече сънища, мила! Изчезнаха заедно с пушечните изстрели и канонадите, сгромолясаха се като взривени планини и сега остана само фона на нищото нощем в главата ми. Старая се да не разсъждавам за това, което се случва около мен, защото по-сложно ще се получи…

 

 Наскоро ме раниха и сега съм с ампутирани съновидения!

 

 Искам да ти е хубаво и искам да получа онова писмо от теб, което никога не идва…

 

ххххххххххххххххххххххххххххххххххх

 

 Галетата свърши. Брашното и канелата също бяха на приключване. Тя развърза готварската си престилка и я метна на гърба на стария люлеещ се стол. Навлече вълненото палто и се превърна в прекрасна снежна кралица – неочаквано, дори за огледалото във вестибюла, което на излизане улови силуета й, изящен и грацилен като на момиче от фреска. Хукна Ди по стълбите и се запрепъва в предчувствията си, които я бяха наръфали още в кухнята, докато месеше канелените си кифлички.

 

 Улицата я посрещна глупава, заглушила градските шумове със снега и типично бретонска. Ди нямаше накъде да погледне, за да намери топъл юг или синьо небе – днес бе Бъдни вечер и никой не мечтаеше за топъл юг и синьо небе. Каза си „Ще нарека себе си провинциалистка и ще пътувам скоро на юг, да видим дали ще изчезне зимата!”. А после: ”Глупаво момиче! Кому е притрябвал юга без любимия!”.

 

 Магазинът на стария Робер бе наблизо. Ди влетя като снежинка вътре и забрави мислите си на улицата. Робер я погледна намусено и изчезна в задната стаичка – нека се обслужва сама, свикнала е. На рафтовете безукорно бяха подредени пакети, опаковани сладкиши, няколко вида хляб, гевречета и подправки. Погледът й бе привлечен от подправките. Калам и каперси, звездовиден анасон, бадеми, маково семе, розов и черен пипер, канелени пръчици…Знаеше Ди, че там можеше да намери всичко, което й е необходимо. В този момент Робер излезе от задната стаичка и я заприказва:

 

 – Хайде, мила, взе ли всичко, което желаеш?

 

 – Взех, чичо Робер! Днес правя канелени кифлички за Елиан. Ще ги изпека с поръска от мак! – колко хубаво се усмихна Ди. Нейният Елиан вероятно я съзерцаваше в този момент някъде от планините край Кандахар…Нейният Елиан – войникът. Плати Ди покупките и изхвръкна като врабче навън, подгонена от ветровете на самотата й. „Смахната!” – рече чичо Робер. „Побъркала се е от мъка, горката! Сам-саминка на Бъдни вечер! Не е хубава тая работа, поне два реда да й беше драснал нейния хубосник!”. Така си мислеше старият Робер, но бързо отлетяха тези разсъждения и той отново залови обичайните си занимания в магазина, които извършваше с тежест и доказана философска драма.

 

 хххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх

 

 Казваше се Питу и беше шотланска клепоуха котка. Нямаше подобен характер на света, защото това не беше котешки характер. Очевидно някой беше изхвърлил на улицата Питу още в невръстна детска възраст, въпреки, че на Ди й се стори невероятно кой ще е този луд, който да изхвърли такова расово животно без да му мигне окото. Въпреки това, тъй като тя дълбоко вярваше в деветте живота на котките, не се притесняваше за битието на Питу, но редовно оставяше купичка мляко или му събираше изрезки от салам в едно кьоше, близо до портала на голямата къща, в която бе нейния апартамент. Всъщност не беше сигурна дали Питу или някоя друга котка хранеше, тъй като никога не дочакваше любимецът й да пристигне и никога не го наблюдаваше, докато се храни. При все това, Ди знаеше, че благородното й дело не отиваше на вятъра, понеже купичката винаги беше опразвана, а огризките – изядени, щом надникнеше в котешото кьоше.

 

 По едно време котката изчезна. Всъщност не че я виждаше често. Всъщност много рядко се случваше да зърне наоколо Питу, но разбра, че е изчезнал, щом втори ден никой не пиеше от купичката. Това се случи два-три дни преди Бъдни вечер. Тя не изпадна в паника, все още я крепеше вярата й в деветте котешки живота, но в душата й покълна съмнение и леко започна да бродира върху канавата на жалостивата й същност.

 

 Помнеше, че Елиан не обичаше Питу. Даже видя веднъж как любимият й леко срита котката, за да се махне от пътя му. Тогава оприличи и двамата на котки с по девет живота. Страхуваше се и за деветте живота на двамата. Дали Елиан не питаеше известна ревност, че трябва да дели вниманието й с това към котето? Бързо отърси тази мисъл от главата си. Елиан го нямаше отдавна…Трябваше ли и Питу да го няма?

 

 хххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх

 

 Чичо Робер изтича задъхан навън от магазина и се втурна към улицата. Тъкмо оглеждаше витрината, когато видя Ди да се свлича като ударена от гръм. Наведе се и я разтърси, но тя не помръдваше. Помисли малко, после се изправи и се огледа на всички страни – наоколо нямаше жива душа. После отново се наведе към нея и с огромни усилия успя да вдигне отпуснатото й тяло докато я накара да седне. Удари й силен шамар, така, че й се стори материята да се пропуква. Пробуди се, отвори очи, не осъзнаваше къде се намира, коя е. Дожаля й. Някаква мирска скръб я налегна и тя захлипа като малко дете в ръцете на стария Робер.

 

 – Хайде, хайде! Не плачи! Прилоша ли ти, моето момиче?

 

 – Прилоша ми, чичо Робер! – едвам изговори думите си, а думите замръзнаха тутакси като ледени висулки, паднаха на земята, строшиха се на парчета и се омесиха със снежните кристали. – Сега се сещам, че не съм хапвала нищичко от вчера наобяд! – рече Ди в оправдание.

 

 Робер прихвана жената през кръста и бавно я вдигна на крака.

 

 – Ще се справиш ли сама? – попита продавачът.

 

 – Ще се справя, близо е до дома! – подсмръкна тя. Хубава беше в самотата си, така й прилягаше отчаянието. Отупа полепналия сняг от палтото и отново се превърна в Савската царица. Робер й помогна да събере покупките, подаде й ги. След като се разделиха, той дълго стоя на тротоара, загледан в походката й, която постепенно се изгуби зад завесата на падащия сняг….

 

 хххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх

 

 Експлозията никак не беше малка. Взрива оглуши ушите му и той престана да чува за известно време. В тази глухота Елиан намери затишие. Огледа се – белият дим се разнесе почти веднага. Беше сам. Знаеше какво да прави – в легиона всеки знае какво да прави. Към хоризонта кандахарските планини извисяваха високомерните си хребети плътни и непристъпни за никой европеец. Диви планини, населени нарядко с диви хора. Хора ли?

 

 Елиан пропълзя до кратера, образувал се от взривената мина. На дъното му се белееше част от нечия плът. Сега кратерът беше възможно най-безопасното място за него – нямаше как да има точно в този диаметър поставена втора мина. Елиан се търкули на дъното му, лицето му попадна точно върху парчето месо. Първоначално го блъсна миризмата на кървава плът, а след това погледна и разбра, че това е парче от подбедрица с окъсан маскировъчен плат. „И все пак тя се върти!” – това му мина през ума. Дали пък сне се възприемаше като някой наказан заради греховете си да изгори на кладата? „Глупости!” – каза мозъкът му и го върна обратно в реалността.

 

 Времето минаваше бавно. Елиан започна да измръзва, а още не беше паднала нощта. Трябваше да си кротува на дъното на кратера и да изпълзи едва, когато нощта настъпи. Реши, че е добре да се стопли в спомените си, да опърли напуканите си ръце в представите си за Нея и да надъха топла пара от устата върху страха си – надяваше се, че по този начин паниката ще изчезне безболезнено.

 

Представи си Ди – в този момент тя седи на стария люлеещ се стол до прозореца, наметнала карирано одеало върху раменете си и пие горещо черно кафе. Бъдни вечер е и любимата му мисли за него. Заболя го, защото знаеше, че отдавна това не се е случвало – Ди го е забравила така, както е забравяла всичките си любовници, когато спираха да й се обаждат.

 

 Лежеше Елиан и си спомняше часовете на страст, докато се любеха. Помнеше движенията им в такт, крехкото й тяло – почти момичешко и насмешливите й погледи, когато го съзерцаваше гол и изправен пред нея. Защо го караше да се притеснява от собственото си тяло, докато го наблюдава? „Защото е една малка мръсница тази Ди, която умее да възбужда и умее да си играе с мъжкото самолюбие както сирените си играят с моряците!” – си отговаряше Елиан, заслушан в преминаващите облаци и грохота на планинските проходи в афганистанските планини. „И въпреки това, заради нея бих умрял, не заради скапаната мисия!”.

 

 В това време се чу отдалеч ръмжене на превозно средство – възможно е да преминава нощен патрул, но Елиан не можеше да бъде сигурен дали бяха свои или бяха чужди. Затова се закроти в ямата си и почти спря дишането си, докато возилото не премина и природата наоколо не се успокои отново – шумовете на сърцето му започнаха да надделяват над тишината на полуравнинната местност.

 

 Около два часа през нощта, безкрайно премръзнал и изтощен до предела си, Елиан се надигна, излази на лакти от дупката и погледна към небето – отгоре студът рисуваше нощните съзвездия като пътна карта за мъдреци. Елиан беше ли мъдрец? Можеше ли да чете словото божие по неговата звездна карта? Направи неистово усилие и се изправи на краката си. Огледа се. Пустошта пламтеше с хилядите огньове на неизвестното. Не знаеше, че лагерът му е някъде на югозапад, но предполагаше. Подозираше, че го делят от него не повече от седем километра, но не беше сигурен. Тръгна по посоката на вятъра. Спъна се, продължи да се препъва още около десетина метра и падна по очи в превтасалата кал. В този миг Елиан изгуби съзнание…Беше объркал посоките, загубил се бе. Всъщност отдавна се беше загубил.

 

 хххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх

 

 На средата на пътя към къщи тя отново усети, че се завръщат онези нейни предчувствия, които я ръфаха още в кухнята, докато месеше канелените си кифлички. Внезапно се спря, тъй като ботушът й се закачи в нещо издадено и меко, покрито с малка пряспа сняг. В прегръдките си държеше огромната хартиена торба с покупките. Беше й трудно да се наведе и да погледне. Разри с крак пряспата, а отдолу се показа шарената козина на умряла котка. Натъжи се. Стовари покупките на земята и клекна. Продуктите се разпиляха върху снега, пакетът с кафява захар нададе писък, пръсна се и почерни снега с карамелени кристалчета. Очите на умрялата котка бяха отворени. Ди се взря в дълбокото им. В тях нямаше блясък – бяха мътни и кривогледи, събрани в една точка, сякаш вътре в котешкия череп се е пръснала малка, миниатюрна експлозия…

 

Реклами

Действия

Information

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s




%d блогъра харесват това: