ХІV. ПЕИ КСИУ ЗАПОЧВА СЪТВОРЕНИЕ

18 03 2011

23.18 часа Сидерално време
център
земя, дърво, огън, метал, вода
съпътстващи: неприложимо

– Преди да влезеш в чужда кожа, провери дали топли, миличък! – каза Стара майка Горчива луна. Туй се отнасяше за котака Сърце-без-смелост, на когото отвреме-навреме му идва умът, но през по-голямата част той липсва. Умът му го навестява едва когато готвачката го напои с мляко за речовитост. Преди туй той си е просто един гламав котарак.

– Ти искаше да бъдеш човек някъде в бъдещето – в Източната страна на изгряващото слънце, да свириш на шамисен и да обичаш жена, която нивга не си виждал, но остана просто един глупак в миналото с твърде пухкава опашка. В бъдещето смъртта ти не бе лека и те ожали майка ти, чийто син само на петнадесет години стана мъдрец-философ.

Думите й се носят под тавана на готварницата. Думите й са бели полупрозрачни облачета, натопени в смокиново мляко, от тях валят повести за бивало и небивало. Такава си е тя – Горчива луна. Смайва света с чудесата, които извират из широките й дълги ръкави, докато приготвя блини с месо, билки и ментово олио. Блините се месят двойно и се пекат тройно. Месят се два пъти – веднъж докато тестото бухне и веднъж, докато тестото започне да хълца в скороговорка, а се пекат на три – когато ментата заплаче в олиото, когато прегорят страстите в карамелена коричка и когато Горчива луна нарече първата блина в чест на някого.

Сърце-без-смелост наблюдава всичко туй, докато ближе лапите си под тезгяха. Хълцука кротко: „Без мравки, без мравки върху филията! Яж ми сляпото?”, като иска с туй да рече: „Без да искам, без да искам говоря глупости! Кога ще свърши всичко това!”. Едното му око е гуреливо и мътно – настинал е Сърце-без-смелост, обикалял е покривите нощес, гонил е мишките изправен срещу вятъра, а както се знае – изправиш ли се срещу вятъра, той се гневи и може настинка да хванеш, а може и да ти ощипе бузите до посиняване тъй, щото да забравиш пътя за слизане от високия княжески дувар.

Толкова съм остарял, че образите, стрелкащи се из готварницата ми се мержелеят като в сън, а образите, които преминават през сънищата ми се открояват с яркост и пълнота. Струва ми се, че напускайки живота, навлизам в нов свят, в друго време – далеч, далеч, на няколко века оттук, където хората са изискани и проявяват слабостите си без стеснение, където да кажеш някому, че ти е неприятен не е кой знае какво и не би произлязло от това междуродова вражда, както би се получило, ако някой от семейство Цюи бъде обиден толкова неделикатно.

Страхувам се за себе си и сребърната си паяжина – мяркат се и страшни образи насън, образи, които вселяват духове в телата на живите, които карат смелите да страдат от безразсъдство, а страхливите – от безсърдечие…

(„Преди да влезеш в чужда кожа, провери дали топли, миличък!”, това пък откъде ти хрумна?” – чувам.

Озъртам се, но зад мен е само двукраката ми сянка. Отново имам два крака, два омускулени, космати, мъжки крака. Краката ми са обути във вишнев панталон. В джоба на панталона си имам малко клъбце прежда. Нишката й е копринена и мека, бляскава, ако извадя клъбцето на слънце. Но го държа в джоба си. Осъзнавам, че това е нишката на моята паяжина.

Нали знаете ония парадокси, в които човек попада насън? Е, аз ходя по тънката нишка на моята паяжина, но всъщност вървя по тротоара на улица. И внезапно отново:

„Излиза, че гравитационните вълни не може да се излъчват от единичен обект, а винаги от двойка обекти. Поради интерференцията между тези две вълни, те в значителна степен се унищожават. Така ли е, Тайтелбаум? Или отново ще ми кажеш, че нищо не разбираш от физика?”

Гласът ехти навсякъде около мен. И продължава:

„Да ти кажа, приятелю, всъщност причината да изчезне Стардаст от лицето на земята си тъкмо ти! Да ти припомня пак – гравитационните вълни се излъчват от двойка обекти, които винаги в някаква степен се унищожават. Вие бяхте трима с Момичето скитник и Стардаст, но интерференция имаше само между теб и Стардаст, силата ти бе равна по големина на два пъти менталната сила на Стардаст, поради това той бе елиминиран. Да се изкриви времето не е шега работа – винаги съществуват съпротивителни сили.”

„Кой си ти?” – питам и в същото време ме задушава някаква позната ми кашлица, идеща от преизподнята на пушаческите ми дробове. Съновният парадокс се задълбочава, струва ми се, че изпадам в особен вид абстиненция към хлороформ. Господи, защо точно хлороформ? Какви ми се въртят в главата? Веднага се досещам, че имам работа с хазартаджия и измамник, чийто орлов нос хвърля тъмна и дълбока сянка на лявата му буза, когато се засмее.

„Всъщност това е простичко внушение, Тайтелбаум! Този който владее ситуацията на съня създава средата, създава емоциото, създава и сензориката на сънуващия. Нима това те учудва?” – отново проехтява наоколо ми.

– Ела при мен, искам да те видя! – крещя. Знам, че е мой познат, може би съм го забравил с годините или пък просто съм си го въобразил, но съм сигурен, че сме се срещали. – Ела, ти казвам! – отново викам силно. Но продължавам да усещам само вездесъщото му присъствие.

Има такива моменти, в които няма разбиране между събеседниците, дори понякога на човек му се струва, че животът му е един постоянен съновен парадокс. Можем като пример да вземем следната ситуация:

Разхождаш край реката, срещаш бобър, който мъкне в устата си дълъг изсъхнал клон за строежа на бента си току под брега. Питаш го:

– За какво ти е този клон?

А той ти отговаря:

– Значи, ще се задомявам.

– Но аз не те питам това, а те питам защо ти е клонът.

– Аз пък нищо не те питам, нали?

– Бент ли ще строиш?

– Булката иска да има много светлина, но как може да има светлина в дупката през зимата? Освен ако входът й не е много широк, но тогава лисицата ще влезе и ще изяде малките на пролет… А може още през зимата! Не ли? – продължава да си мърмори старият бобър под носа.

– Хей, друже! Нищо не ти разбирам, просто исках да разбера дали носиш клона за твоя бент…

– Но откъде се взе тук, по дяволите! – псува бобърът. – Защо ми е да строя бент, аз не съм бобър! Аз съм Сребърен козел!

После бобърът изпуска клона измежду зъбите си, а на главата му израстват страхотни рога. Втурва се към увисналите тежки клонаци на елите, които силно превива до земята и завързва с твоята паяжинна нишка. Как я измъква от джоба на вишневия ти панталон – това сам не разбираш. След това козелът-бобър изважда отнякъде огромна, огромна секира и посича връвчиците. Клоните се изстрелват нависоко към небето и от тях се пръскат стотици хиляди иглички във високото. След еловите иглички оставят димни следи също като от миниатюрни ракети. Знаеш, че ракетите носят в недрата си мънички сателитчета. Направо виждаш, че в средините на мъничките сателитчета се съхраняват още по мънички магнитни капсули, а в тях – почти микроскопични шишенца с капчици кръв. Доколкото се досещаш в този парадоксален сън, капчиците кръв принадлежат на жена с балкански произход, която е забравила амбицията си между две страници от една книга, книгата й се намира на лавицата на нейната библиотека, а библиотеката й се помещава в жилището й, твърде готическо за моя вкус, но като топография то се намира някъде в Шотландия…

„Понякога се чудя защо трябва да се занимавам с всички вас, Тайтелбаум! И тримата сте толкова объркани. Да вземем теб – дал съм ти достатъчно възможности за да живееш достойно. Ти си известен писател, имаш креолска къща в провинция Кайен* и достатъчно талант да продължиш да печелиш от писателския си труд. Защо реши да инвестираш в изстрелването на КЕО? А? Защо продължи да ухажваш Момичето скитник? Нима не ти обясних колко опасно е за еволюционния пояс да сътворяваш човечество с тази кръв на Момичето скитник? Сега ще трябва повече да се потрудя за да излича стореното. Енергийният пирон откъм космоса вече е забит с твоя спътник КЕО. Виж!” – завършва невидимото присъствие в съня ми и усещам пръста му да сочи в далечината на амазонското небе.

В далечината се рее ракетата носител отново. В сърцето й, в мъничка вакумирана епруветка плуват гените на Момичето скитник.

„След 50 000 години тя щеше да се приземи на Южния полюс. – продължава невидимият повествовател на съня ми. – След 50 000 години нямаше да я посрещне никой. Всички ще да са измрели. Нямаше да има човечество. Нека сега да започнем сътворението, друже! Сътворение чрез твоята смърт! Този път в този твой сън ти наистина умираш, драги!
Поздрави от мен Пеи Ксиу – кралски картограф
Императорското бюро по картографиране на Западния край на империята.”

Искаше ми се да попитам защо събеседникът ми говори в бъдеще в миналото или в минало неслучило се време, но изглежда енергийният разпад на съновидението достига кулминацията на абсурда. )

________________________________________________________________________

* Провинция Кайен – провинция във Френска Гвиана, град Кайен е столица на Френска Гвиана и главен град на шест френскогвиански кантона.

(следва продължение)

 

Реклами

Действия

Information

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s




%d блогъра харесват това: