ПЪРВА ЕМОЦИОНАЛНА СТЕПЕН – KRODHA (ГНЯВ)

14 02 2011

– Бъх! – рече Ей-Дей. Искаше да каже „Остави намира огъня, защото ще се опариш!”. Ти го гледашe зяпнал и с широко ококорени очи. Косата ти бе сплъстена, а в кичура зад лявото ти ухо живееше колония личинки. Внезапно ти грабна една главня и започна да си играеш с нея като я размяташе високо над главата си все едно подхвърляш валяни топки тор за огрев. По този начин плашеше майка си, смееше се песенно и отвреме-навреме пръхтеше както пръхтят малките на мамутите.

– Бъх! Оултт-тон-е! – викна силно Ей-Дей, с което искаше да ти каже, че ако не оставиш огъня ще се изгориш, а даже и ще подпалиш леговището ви. Ти обаче не слушаше, въртеше подпалената факла като илюминация, а звънкият ти смях продължаваше да се извисява към отвора на къщата сливайки се в едно с дима от огнището. Къщата бе направена от костите на десетки мамути, измрели във войната с племето ви, тежки, стоманено бели, изчегъртани от остриетата на Ей-Дей, на когото боговете бяха предначертали да дяла цял живот картинки върху кости на пещерна мечка и скален козел, кожи от диво магаре и пещерни стени.

През това време А-мея, жената на Ей-Дей и твоя майка триеше плодни корени в хромела. Наблюдаваше противоборството между баща и син и се усмихваше тайнствено. Нашепваше магически слова тихичко, тъй като не желаеше да бъде чута от никого – тя предизвикваше времето, ветровете на тази долина и огромния звяр, който върлуваше месеци наред из местността. Щеше да улови опашката на времето, да я насели с човешки въжделения и кръвопийства, а накрая щеше да раздаде омесеното тесто на племето да го изяде и така да преживее тежката зима, а звярът за бъде прогонен надалеч. А-мея сякаш се радваше, че детето й е немирно и се противопоставя на възрастните – очакваше ти да станеш добър ловец, по-добър от баща си, който не струваше за тия работи, но пък беше майстор и жените му се радваха. Радваха се на великолепието и мистичните рисунки и стъргала, които той създаваше в общността им.

Изведнъж Ей-Дей се хвърли към теб в опит да те хване за косата (тъкмо там, където колонията личинки в този момент чоплеше кожата ти), спъна се и се строполи върху пясъчните статуи на Богинята, които всеки човешки дом следваше да притежава. Ти се сепна и изчезна като светлинка бързо-бързо извън къщата. Все още държеше главнята, но вече не я размяташе, понеже нямаше кого да дразниш повече. Затича се извън поселището – към планинските скатове. Знаеше, че на върха на ждрелото имаше гнездо на папуняци, а това беше безкрайно интересно, като се замисли човек. Можеше да се изядат яйцата, можеше да се оскубят опашките на възрастните птици и от перата да се направи украшение, можеше просто да се слуша песента им някъде на сянка, излегнат в пространството на поляните и под сменящите се цветове и сенки на пътуващите облаци.

Понеже беше безкрайно непослушен, толкова непослушен, че дори другите деца от племето ти се подиграваха и страняха от теб, всички решиха да те преименуват. Нарекоха те Ис, което означаваше „Звярът в мен”, а това беше звяр, който никой не можеше да пребори, освен приносителят му, стига да пожелае и стига да намери сили, за да го стори. Освен непокорството си, ти, Ис, съдържаше и безкрайно любопитство, което всъщност не е учудващо, тъй като това твое качество беше наследено от Ей-Дей.

Денят бе спокоен и очевидно с нищо не по-различен от предишните, така, че ти, Ис, държейки главнята пред себе си изкатери склона като скален козел, а в гърдите ти надуваха пищялките си любопитството и радостта от това покоряване на стръмнината. Родното ти селище разкри пред очите ти цялото великолепие на човешката суета, ала ти бързо му обърна гръб, понеже бе дете и не те вълнуваха искрящите хорски амбиции и ежедневие и зави на ляво по билото. Стремеше се към тайнствената песен на папуняците, към необязденото диво и песента на струите слънчеви лъчи, които полепваха точно в най-високото на билото, там, където се губеше и потъваше всеки човешки поглед.

– Иен-не, де-ус, уру-ух! А-мен! – което означава „Идвам, богове, за да ви покоря и ослепя! Аз съм!”. Твърде дръзко за едно дете, за все още неукрепнал дух в тяло с непоникнали предкътници. Ала ти си беше такъв – дързък и инатлив, което всъщност беше причина и да си галеника на съдбата, понеже точно в този ден боговете те пощадиха.

хххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх

Ти беше далеч във високото и встрани от косо падащите слънчеви лъчи, тъй щото не разбра как племето бе пленено. Как нахлуха неприятелите, изтръгнаха забучените мамутски кости, които бяха и темели, и стени, и покрив на къщата ви и ги натовариха като плячка. После посякоха вашата Велика майка и изтръгнаха от ръцете й племенния ви тотем, докато тя се давеше с хъркане в собствената си черна кръв (понеже кръвта на Великата майка бе именно черна, но вие никога не сте я виждали, за да знаете това).

Награбиха жените и децата, като избираха мъжките деца да не са по-големи от теб, а на останалите прерязваха гърлата, но оттам не потичаше черна кръв като на Великата майка, а потичаше ярко червена, също като кръвта на ловуваните от племето ти животни. След това нашествениците завързаха пленените с въжа един за друг, та да не избягат. А накрая…накрая Ей-Дей се опита да убие главатаря им, но нали не беше роден ловец не сполучи, та го разсякоха на две, а месото му взеха, за да изядат полусурово, нищо не трябваше да отива напразно в този свят на гръмотевични бури и трудно препитание…

А-мея видя всичко това, но разумът й не можа да определи докъде може да допусне скръбта у сърцето й и затова, мили, Ис, майка ти загуби разсъдък. Понякога, по време на дългия път към чуждото племе повтаряше жално „Еу, е-таме, еу, е-раме!”, което означаваше „Бягай, луна, бягай, слънце!”, като по този начин явно помраченият й разсъдък й даваше тишина и мир. Помниш ли, че това бяха думите на песен, която ти пееше вечер край огъня? Помниш ли, дете? И макар ръцете й да бяха здраво вързани, а животинските сухожилия, с които това бе сторено да я свързваха с ръцете на останалите пленници, които вървяха към неизвестното, водени от насилниците си, майка ти успя някак си да прегрезе тези принудителни връзки и между другото прегриза и собствените си вени.

Оцелелите жени и деца от племето ти дълго влачиха трупа на А-мея. Скалите, покрай които минаха промениха силуетите си, песъкливите дъна на реките изсмукаха жаждата на децата, а когато пристигнаха в чуждото племе ги посрещнаха други жени и деца, също толкова гладни като пленените, също толкова човеци и още толкова страдали.

Някога, когато беше пролет и лешоядите се навъртаха редовно около селището ви, понеже беше сезон на лов, Великата майка веднъж те приласка. Ти, Ис, седна в скута й и я помоли за утеха и тя ти разказа традициите на племената. Разказваше ти, сякаш беше приказка, но всъщност говореше за собствената си съдба – някога, отдавна, преди десетки луни, когато е била дете племето на Ей-Дей я пленило, за да може да им ражда деца, за да може кръвта да не се омесва повече с кръвта на братята и сестрите й.

хххххххххххххххххххххххххххххххххххх

– Иен-не, де-ус, уру-ух! А-мен! – крещеше ти срещу небето, там, във високото на планината, където бавно припада залезът като умираща кошута. А още не знаеше, че това е нероденият ти гняв.

Реклами

Действия

Information

3 коментара

4 03 2011
Б.Калинов

Да! Това е Истината, Ди!
Съществувало е…И сега -също!
Поздрави!
Б.

23 02 2011
doriana

…да, нещо такова ще да е!

20 02 2011
ГФСтоилов

Ослепява ли кръвта, когато ври от гняв да бъде някъде пролята…
От болка ли са очите на онези богове, които определят ни съдбата…
И гневът почерня ли кръвта, когато е разлята в слепотата…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google+ photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google+. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s




%d блогъра харесват това: