ЕПИТАФИЯ ЗА ЕВРИДИКА

26 01 2011

И така! Лежа си аз и слушам топуркане на хиляди нечовешки копитца, обраснали с диви сплетни и шушукания.

Долавям и по-особения тътен на небето, падащото небе, покосило градините, полята и пустините на човешкото бивало и небивало. Ослушвам се да намеря поне някакъв стон или спомен от Него, търся го с великите пулсации на свръхчовешкото у себе си, ама нищо не долавям – толкова на дълбоко съм, че дори телепатията и сънищата не помагат.

Като се опипах по тялото усетих само дупки – от стрели или погледи, вече няма значение, кръвта ми е изтекла и се превръща в хумус…за нови плодородни пасища на някой бивол или сатир, който да си събира билетата, да вари тайнствените си отвари и да се налива с тях за поредната умопомрачителна вакханалия на духа. А отгоре ми – коруба, не, не е дървена, някак си – стъклена, бронирано стъкло трябва да е, излъскано, но не искрящо – тук светлина никаква няма.

Напрягам пак сетивата си – дано изляза от ужаса, да пратя някоя мислена форма на някъде и стрелям. Ужасно! Като картечница стрелям из времето…Напразно са изстрелите – заблудени форми от душата ми, не намериха никаква твърд на никъде. Ей така си отвисяха в пространството и времето, без отзвук, дори от рикошет. Много ризници на света са надянали, питай защо са му?!

Все пак лежа си в тъмното, празното дълбокото нещо, оттук никого не наранявам. По едно време дочувам шепот – нали съм дълбоко, само това долавям. Пращам бързо душата си навън, а тя милата е изпохапана, не иска да излезе, не иска, иска вътре да си стои – на тихо и на спокойно, уплашила се е от бурите. Започвам да я увещавам – като девица пред ложе, като на светулка, която не иска да свети й викам: „Хайде, сестро, свести се…работа ни чака – няма път за завръщане, само малко мечтания, излез, моля те и се огледай, да не би Той да е…прошепни му, кажи му, че тук сме и двете. А той ще те чуе – ще усети полъха ни. Нали е аед, музовед, предтеча на пророците и пастир на нимфите, просто няма начин да не ни чуе!” И тя изхвръкна, като слънчево зайче извън погледа. Завъртя се, помете въздуха, запространства и заскита. Под краката й – птичи полети, на крилете й – пясъчни дюни, оплела е всичките плитки на мислите ми и ги е вързала здраво във вързопче под човката – ще ги пусне, когато им дойде времето.

А аз я наблюдавам без очи, вързала съм на крачето й нишчица, тъничка-тъничка диря, дирята на съдбата ми и я подръпвам отвреме-навреме, отклони ли се от посоката. Напътствам я, както някога коня си. С него бяхме симбиотични другари, митични създания, хаотични поздрави към бъдещето. Умря конят ми – препи със солена вода. От морето на загубата. Мара – морето на скръбта, до там му стигнаха силите и там го оставих, да е поменник. Сега си подръпвам светлата нишцица вързана за крачето на слънчево зайче.

Проекцията е разкошна – нали летя с душата си, пейзажът е същият, както навремето. Гората пълзи все нагоре към стръмното, към мъничките параклиси, към костите на нямащите ги. А на върха душата усеща присъствие. Такова чудно, познато, скиталческо, ожадняло от спомени, непресъхнато пие, не вода, сърцето си изпива. И добива образ Той, както някога – преди векове ще да е било, тъй като друга е планетната система вече, картата на звездите е променена и южния кръст липсва в нея, зарит на дълбоко като в зловещо гробище за влюбени. Стои той – полугол-полукосмат, срастнал се с канарата. Изпратил ушите си към мигриращите селения. А устата му – непресъхнатата, недоцелувана, е застинала, в мига на движението да изрече името ми: „Еври….ка“. Ала нищо не чува или всичко, само Той си знае. Не ме търси – забравил ме е, някъде на път за излизане от Хадес. Обърнал се е и мигновено съм изчезнала, като светло видение, като стружка сол в тревите. А сега оплаква бъдещето и миналото, и забравените поколения, мене оплаква, сякаш не знае, че съм свръх-човек, почти безсмъртна, или не – по-скоро смърт, обемана от безсмъртие.

Внезапно подръпвам тънката нишка и указвам на сляпото пиле – душата ми. Нека изпусне онова вързопче под човката. Нека изсипе пясъка на желанията ми – да Го събудя, да го изтръгна от унеса, стига е слушал песнопенията на Сферите, отровен достатъчно е от Хохма, ослепен от Хесед и низвергнат от Бина. Тука съм – виж ме, под света съм, в дълбокото, почти разложила съм се с тия рани от изстрели, послесмъртни петна пълзят навсякъде, но всъщност съм само забравена. Пясъкът пада с горчива настройка, сипе се и пълни очите му, и устата му – вкаменена към звездите.

Не достига сърцето му…заглушено завинаги от бурите или от музиката на Сферите. Няма път за мен. Всичко се е случило. Няма бъдеще, няма минало. Няма сълзи, няма прощаване, няма трепети, няма освобождаващи истини, нито пушечни истини има, няма звездопади и умиращи ангели, няма паднало слънце и погубени блянове…Няма нищо…Само Неговата статуя. На Пан козлоногия. Или беше Орфей. Понякога. Вкаменена е и няма крещящо спасение, има само прегракнали сплетни и шушукания и по-особения тътен на небето, падащото небе, покосило сърцето ми, всъщност липсва кислород и може да е халюцинация. Или първична илюзия. Е цялото ни съществуване…

Реклами

Действия

Information

18 коментара

25 02 2011
Dora

Дора е преди Марта;))

25 02 2011
doriana

Знам, бе, мила, Господинова е преди Мартиники, знам много добре! И те чета!
😉

24 02 2011
Dora

не съм непозната – Марта съм, относително позната;)))

24 02 2011
doriana

А?! Марта?! Мойта Марта?! Мартиники?! Здрасти, мила, чудех се коя е Дора!
:)))))))

23 02 2011
Dora

Какво да ти кажа, и на мен ми идват трудно думи след твоите текстове, вкълбяват се като таралежчета
много ризници на света…а тежко на онези безризите

поздрави и се пази!

23 02 2011
doriana

…но ти ризници не надявай връз себе си – излишно е!
И ти да се пазиш, непозната!

21 02 2011
Никола Анков

М, даа…специално настроение трябва за прочит на твоите текстове…пак ще намина.:)

Никола Анков

21 02 2011
doriana

Разбира се, когато имаш съответната фина настройка за този текст – намини и го прочети отново!
😉

18 02 2011
Б.Калинов

Ди!
Здравей! Отдавна не си се появавала…
Б.

19 02 2011
doriana

О, аз съм тук, чета си блогове почти всеки ден, просто не пиша толкова активно!
Как я караш, Борисе?

17 02 2011
cataphractus

Искам и аз да пиша така! Мамка му, ето затова не обичам да те чета – идва ми да почна да си бия шамари след всеки твой текст…

18 02 2011
doriana

Айде сега глупости!
Ако Виан пишеше като Кафка, дали щеше да го признаем за по-гениален?
Споко, бе, аз да завиждам ли, че нямам твоята глава?

18 02 2011
cataphractus

Тя моята глава, като гледам, хич не ти е изтрябвала 🙂

И там е проблемът, я – аз пиша като някой… а ти пишеш като себе си. Анадънму?

18 02 2011
doriana

„Анадънму“? Туй що е? Чак пък толкоз да знам чужди езици – не знам? А? Какво е това?

28 01 2011
ГФСтоилов

… е като сън – завъртяла се виелица, ударила с раните си седем струни, надвикала рева на времето с акорда:
„Или първична илюзия е цялото ни съществуване…“

28 01 2011
doriana

Хей, добра среща отново! Битието е „майа“, нали знаеш – илюзия. Възприятието ни за него е такова, че го прави да изглежда реалност!
🙂

27 01 2011
Пресияна Колева

не мога да повярвам, че има такъв човек като теб – изрових целия ти блог, цетох, четох, от три дни чета и не мога да повярвам, че имало такъв писател. Прекрасно пишеш, направо си ме подлудила тези дни и ходя като сомнамбул! А на мен рядко някоя книга може да ми въздейства така! Мога ли да разбера откъде да си купя книгите ти?

28 01 2011
doriana

Здравей, непозната! Нямам аз книги и няма откъде да ги намериш – чети тук, дано да е достатъчно!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google+ photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google+. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s




%d блогъра харесват това: