ВЕЛИКОЛЕПНАТА МИ МРЪСНИЦА

29 12 2010


– Съжалявам за всичко! Няма да се повтори!

Латвиецът просто промени посоката на погледа си и намести куфара между краката си. Постоях още малко вдървено, като че все едно ме е залял с мастило – такива бяха и очите му, мастилено плътни. После разбутах къдравото в косата си и се загледах през прозореца. Повече не си казахме нищо. Летището скоро придоби очертания. Имаше мъгла. Естествено. Това място е перфектно замаскирано за вражеския поглед от въздуха. Нали така го бяха замислили германците още през войната – в най-котловинната и мъглива част на София, така, че самолетите им да са в безопасност при въздушна атака. Беше си останало така вече повече от 60 години. Внезапно си спомних последната седмица. Стана ми неудобно. Срам ме беше. Вероятно никога няма да го преодолея това чувство.
После стигнахме аерогарата и таксито спря. Помотах се, колкото да си събере багажите и влязохме вътре. Преди да застане на гишето за чекиране, тръшна куфара на земята и се обърна. Хвана ме с две ръце за рамената, наведе се – търсеше с поглед очите ми.

– Какво има? Защо си такава? – попита.

– Каква съм?

– Ами, смутена някак, объркано дете. Случило ли се е нещо?

А беше превъзходен. Страхотен. Малко е да се каже. Висок като небесата и едър като скандинавска катедрала. Отвътре направо се разкъсвах, толкова го исках.

– Не съм уплашена, нито смутена. Нищо ми няма! – опитах се да прозвуча свежо.

– Недей така! Казвай какво има, няма да си тръгна от България докато не ми кажеш! Да не би да съм те наранил? Има ли нещо такова?

– Глупости! Съвсем не! – изсмях се, а смехът ми изсвистя като заоблена сфера към устата му. Страшно ми се искаше да го целуна. Ала не можех, просто – глупава работа!

– Виж сега! Това, което се случи беше страхотно! Не съжалявам за него, но няма как да се получи другояче! Ама и ти си една! – рече той леко троснато.

– Проблемът си е само мой! Ти си пътувай! Развивай се! Все едно нищо не е било! И ако си споменал някому – ще долетя в Рига и ще ти откъсна главата, чу ли ме?

– Ти луда ли си? – пусна ме като попарен. Пауза. Огледа се да провери къде са най-близките табла с разписанията на полетите. Засмука навътре бузите си, така, както човек прави когато се ядоса на нещо. Копчетата по балтона му бяха излъскани и големи като слънчогледови пити. Очите ми до там стигат – почти до кръста му, толкова е висок. Не смеех да си изправя главата и да го погледна както трябва, за сбогом.

– Момиче, стегни се! Странни сте вие българите, много бързо се привързвате нещо. Или е от това, че си по-голяма от мен?

Ами не издържах, просто. Нахлу в мен бясната самодива. Пламнаха пожарите ми отвътре и го изядох с очи. Просто го надупчих като швейцарско сирене.

– Много започна да си въобразяваш нещо! Привързала съм се била. Я, върви на майната си в Латвия. Не съм забравила кой си и защо си тук. Свършил си работата и се махаш – по-понятно от това не може да бъде. Имам си мъж, семейство…Абе, я ме остави на мира, обирай си куфарите и се качвай на самолета. Мейла ми го знаеш – проектите ще ми ги пратиш по него.

Дръпнах се от ръцете му разфучана като улична котка и набивайки токовете на обувките тръгнах към изхода. Не се обърнах. Редицата от таксита се виеше като недоопасана пътека в мъглата. Полу-жълта, полу-мръсна. Хич не ми дремеше на какъв бакшиш ще налетя – даже измамник да беше, от тия с помпичките, дето изнудват клиентите си по средата на пътя с тарифата. Само да се добера до първото и – сбогом, латвиецо, избягах успешно от теб и от мастилените ти потоци и трудните глупави въпроси, които хвърляш върху мен сякаш съм пъстърва за улов. Няма да се хвана. Тоя път – не!

После усетих ураганно издърпване по дясното рамо – направо обратно ме запокити. Обърна ме към себе си и ме сграбчи като умиращ. А толкова беше голям, че се губех в ръцете му като снежинка. Устата му запрепуска по лицето ми в спираловидна пътека към моята. А после, когато я намери с грохот вселената се вля между устните ми. Толкова ослепях, че се почувствах безтегловна, на нула години и без бъдеще. Зърната на гърдите ми разцъфнаха, напукаха се и потекоха към шепите му. В слабините си имах пулсации – предвестници на взрива на няколко супернови от далечния космос…Боже, каква мръсница съм била! Уж снежен човек от севера, а толкова жега вля изведнъж в тялото ми! Една струна се скъса в дълбокото и ми стана горчиво. Откъснах го от себе си. И пак го придърпах – нека пие копелето от соковете ми! Нека пие – ще си тръгне все някога, няма къде да иде. А така ми се искаше да има…

Отворих очи докато ме целува и видях небето – един „Боинг” на чешките авиолинии току що излиташе. Стюардесите вътре сигурно вече бяха показали малкото си упражнение за безопасно пътуване, лъчезарни и студени като глезени принцеси.

– Няма как да остана…Нито да се върна, нали знаеш! – рече той. – Ти си великолепна, страхотна жена, но сме в два различни свята. Изживях най-хубавата седмица в живота си – най-плодотворната и за работа, и за любов, а усмивката ти…направо ме влудява, да не говорим за умната ти главица. Виж, не съм поет, не мога да се изразявам поетично, въобще не мога да говоря за тези работи. Но, уверявам те – бяха малко чудо за мен тези няколко дни. Настроение, живот, истинска жива река потече в мен. Благодаря ти!

– Вейл, не ми обяснявай, знам! Няма нужда! Големи човеци сме. И спри да ме стискаш, че хората започнаха да ни гледат – английският ми започна да замръзва във въздуха – четири градуса под нулата.

Той отпусна ръце, сякаш се свлече северен трол в краката ми. Направо ме доядя, че така го попарих. С’е ла ви – горчивата истина. Големи хора сме – това си е вярно, няма място за детски игрички, опознаване на характери, кощунствени еротични фантазии, които да претворяваме в леглото си всяка вечер. Освен това аз имам семейство, а той си има северния живот край Даугава. Знам, че обича да пътува като шлеповете, които тя влачи, знам, че може пак да долети някой път, ала напусти надежди! Няма смисъл да се тровим и двамата от невъзможни неща. Пък и си имам толкова странични проблеми. Най-вече здравословни. Кого лъжа? Подхранвам се с горчивини, че да убия вкуса на устните му!

– Хайде сега тръгвай, че полетът наближава, закъсняваш вече. А и аз имам час при доктора. Ще се търсим през мейла. Да ми пратиш проектите, да не забравиш, че ще ми откъснат главата във вторник, ако не им ги представя. Да пратиш поздрави на господин Вайлдейрис и пак да му благодариш от мен. Хайде – тръгвай!

– Довиждане, любов! – рече без звук тайно от мен, ала разпознах по движенията на устните му какво всъщност казва. Усмихна се тъжно, по-тъжно от теменужения си поглед и направи заднишком две крачки към входа на аерогарата. После вдигна ръка и ми махна за сбогом. Обърна се и тръгна нататък.

…И след това мъглата засипа всичко. Бяла картина. Бяла и завършена. Сигурно ще разказвам на внучката си тази история. А може и никога да не я разкажа.

………………………………………………………………………………………………………………………………….

В първия миг, щом влязох през вратата на офиса и очаквах нея да видя. Толкова много я бях мислил, че чак в сънищата си я пуснах. Започнах да усъвършенствам образа й с месеци, да й вменявам качества, които нямаше – например дълга коса, чак под лопатките на гърба, с по-меден отблясък, гъста и разпиляна като балканското й слънце. Или пък очите й – по-хубави и раздалечени едно от друго, по-зрачни, по-тъжни, отколкото някога ще бъдат.

Но най-много бленувах тялото й, опитал бях на какво е способно. Представях си лудата й кръв в него, френетичните танци на оргазмите й от докосването на езика ми, докато я любех. Полудявах бавно, а всъщност възкръсвах. На гърдите й. Безумно бели и меки, стичащи се по тялото ми, като сока на южен плод, ароматни като летен вятър над окосено сено смесен с уханието на току що изпечен хляб, едри и разкошни, великолепни – като на мръсница, от тия, дето са най-желани. Мечтаех за тях. Никога не съм имал такава жена. А съм имал, колкото съм искал. Никога не съм имал такава плът, а съм препивал с плът. Горещо ми е, чак ще получа удар! Разкопчах ризата, щом влязох. Нея очаквах да видя, но нея я нямаше. Вътре беше само вентилаторът и някакъв неин колега.

Представих се и казах за кого съм дошъл. Колегата й ми каза на лош английски, че я няма. Била в Съда – имала среща там, но той щял да й се обади ей сегичка. И седнах на бюрото й – зачаках. Компютърът светеше с някакъв скрийнсейвър, от тия с морските пейзажи. Чувах мъжът да говори с нея по телефона на странния им нелогичен славянски език, толкова странен, че чак магически ми се струваше, а като приключи се обърна към мен и обясни, че ще се върнела до петнадесет минути, а той щял да отиде някъде си, не разбрах къде от лошия му английски, да съм останел тук и да съм я чакал. О кей, казах, а той излезе.

Чудех се какво да правя, не мога да стоя като старинен истукан все на стола. Огледах стаята – офис стая, пълна с книги, папки, вероятно местните им закони. Имаше саксии с цветя на перваза. Беше идеално почистено. Сърцето ми препускаше от вълнение от представата ми за нашия секс. Не можех да я прокудя от главата си и вече предвкусвах, че ще я налюбя – тук, на бюрото или може би прав до стената, а тя върху мен като полетяла ездачка. Опипах се – бях възбуден от фантазията си. Усещаше се лек мирис на ароматизатор и го потърсих с очи – електрически, включен в контакта до малката секция. Мониторът отново ми привлече вниманието и реших да си проверя пощата. Мръднах мишката, падна скрийнсейвъра. Появи се някакво отворено писмо на френски.

Без да искам, механично прочетох: „…щом операцията Ви мина успешно, както и след проведената химиотерапия, считам, че няма никаква опасност да се придържате към нормалния си начин на живот, стига да посещавате лекаря си редовно за контролните прегледи и своевременно да ме уведомявате за резултатите от тримесечните си изследвания. Операцията е болезнена, но най-вече за психиката на пациентките. Зная как се чувствате, за това Ви препоръчвам на Вас и съпруга Ви да се обърнете за помощ към някой местен психолог, тъй като е излишно да влизате в разходи за да ползвате такива услуги в Лион.. И без това разходите Ви тук надвишиха очакваното…”. Буйна река от пот се стичаше по гърба ми, а под мишниците ми – водопади – тази страна наистина през лятото е кошмарна. Вентилаторът пърпореше песенно, но не беше достатъчно.

И тогава постепенно в мен нахлу потокът на разума, необязден и болезнено проницателен. Погледнах адреса в изпратения мейл – нейният беше. В гърлото ми се образува топка от горестна лава. Повдигна ми се. Направо зверски ми прилоша. Даже мисля, щях да загубя съзнание! После пак погледнах писмото – имаше още някакви прикачени файлове. Отворих и тях. Имаше снимки. Разгледах снимките, не бяха нищо особено. Бяха снимали някакъв осакатен манекен в анфас и профил – от ония по витрините на магазините. Виждаше се само торс с два хоризонтални белега на мястото на гърдите. А такива въобще нямаше. Не можеше да се различи манекенът мъж ли беше или жена. Просто някаква пластмасова кукла. Фантазията ми за нея се разрази с пълна сила. Започна да ме изпепелява.

Отново си я спомних такава, каквато я виждах в сънищата си – държа в шепите си прекрасните й гърди, целувам ги, смуча зърната им, обикалям ги с език, а те любопитно изскачат напред, втвърдяват се, сякаш пъпките на цветя в полумрака на утрото, внезапно изненадани от хладен дъжд. Влудяват ме! Разтърсвам се от конвулсии, една след друга, като грохот на падащи скали. Имам страхотна ерекция, ама толкова страхотна, че е като планината Синай и ще се пръсна, а в същото време буцата в гърлото ми увеличава обема си. Потта ми избива под носа и върху дланите ми и не издържам. Повърнах точно преди да стигна мивката в тоалетната. Не ме интересува!…Не ми пука въобще!…Даже знам, че имам мокро петно отпред на панталона и се отпуснах лекичко. Върнах се в стаята, погледнах още веднъж монитора, после грабнах лятното си сако и побягнах. Не се обърнах нито веднъж назад. И не се върнах повече.

Реклами

Действия

Information

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google+ photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google+. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s




%d блогъра харесват това: