ІІІ. Пиши ми нежно, Буда!

22 10 2010

ТРИ ПАРЧЕТА САМОТА
(кратка новела)

ІІІ. Пиши ми нежно, Буда!

22.10.2012
Матаморос, Мексико
Частна клиника „Санта Вирхен де ла Соледад

Едно сълнчево зайче попадна точно върху лявото й око и тя се събуди от гъделичкането. Отвори очи – лежеше в болнична стая, а във вената на сгъвката на лявата ръка бе забит абокат. Тя проследи продължението на абоката и установи, че е свързан с прозрачен фин маркуч, а той водеше до прозрачно сакче с някаква прозрачна течност, окачена на метална стойка. Изглежда й вливаха нещо, от което се нуждаеше. Огледа и другата си ръка и забеляза нещо странно – от лакета до китката имаше ивица рижа кучешка козина. Лоте се поколеба относно този странен придатък върху ръката й, но в крайна сметка реши, че вероятно има вродена малформация някаква.

После доогледа болничната стая кротко. На около метър разстояние имаше маса, върху нея се мъдреше саксия, а в нея никнеше странно цвете, което бе разпукало шест деликатно извити венчелистчета, накъдрени по края и оцветени във вишневочервено, преливащи към жълто. До саксията видя смътно познат жълт пощенски плик. Лоте се надигна на лакти, после внимателно извади абоката от вената си и го остави да виси нещастно накапващ по пода прозрачните си капки течност.

Изправи се, съвсем леко главата й се замая. В корема й се надигна познатото вълнение – бебето риташе. От това си спомни Лоте странния си сън, в който мразеше всичко и всички на света, а после беше куче и се зачуди как е възможно човек да живее с толкова омраза в клетките на тялото си. Погали нежно корема си – със сигурност Лоте знаеше, че любовта се предава по всякакви невидоми пътища като болестите. Така, както се предава с кръвта и лимфата й към бебето. Странно откъде знаеше това?

После се изправи и взе от масата плика, изтръска го и от него падна сгънат лист хартия, отвори го и зачете:

„Добър ден отново, госпожице Осгуерте!…”

Лоте сепнато погледна пак кучешката козина по ръката си. После продължи да чете:

„Не се стряскайте, козината скоро ще изчезне!” – прочете тя. Инстинктивно сложи ръка на устата си – щеше да извика от изненада. Но набра смелост погледна пак листа:

„Спокойно, просто продължете да четете и всичко ще се нареди!
Така! Правилно! Отпуснете се! Добро момиче!
Всяко следствие си има причина.
Причината винаги е латентно следствие, така, както растението е в проект вътре в семката. Ето тези думи тук можете да засеете като семена, а след това да подарите някому тяхното следствие. На някого, който не знае как кълни любовта от омраза и не подозира нейните превръщания. В утробата си носите всичките следствия, на Вашите причини „Да бъдеш!”. И писаното върху този лист ще изчезне, така, както телата загиват и изчезват привидно, но всъщност търпят правръщания в нещо друго – плодородна почва за нечии други семена, които ще всмукват същата причина. Но преди написаното да изчезне, Ви казвам:

Колко много се старахте да имате цвете – ето, то е вътре във Вас!

И Ви обичам, Лоте, Леман, Феликс, Паула, Алисия, Франсиз, Еулалия, Инес, Абдул, Алехандро, Виктор, Сенека, Бил, Диана и който си всъщност, друже, пътуващ в различни тела през времето!

Обичам Ви и се пазете!

Ваш: Буда!”

Не се учуди Лоте Осгуерте на написаното. Само нежно се подсмихна и остави обратно писмото. Погледна отсрещната стена – там имаше окачено огледало. Бавно отиде до него и надзърна – видя непознато лице, огромни кафяви очи и нежна кожа, която на пипане човек можеше да усети твърде сладка и мека, като захарна меласа. Главата на отражението беше обвита с бели превръзки и на доста места личаха петна от неизвестна, остра на мирис кафеникава течност. Лоте подпъхна пръст под превръзката на тила си и усети обръснат скалп. После опипа гърдите си през болничната нощница – бяха твърди и леко болезнени. Непознатата жена от огледалото направи същото. Гледаше я също толкова недоумяващо, колкото и Лоте гледаше нея. Всъщност, огледалото показваше, че нито жената, нито отражението й имат представа кой се оглежда в него. Лицето в огледалото имаше структура, но нямаше никаква биография. Върху него нямаше изписани нито минало, нито настояще, нито бъдеще.

След минути разглеждане на собственото си аз, Лоте започна да усеща болката от шевовете по главата си. Струваше й се, че черепа й е бил нарязан на плочи и отвътре са махали парче по парче от нея, всеки кадър изживяване, всяка мисъл, целия й живот. В момента Лоте се състоеше от едно непознато женско същество, бременно в неустановен период, което притежава само физически данни и белези, но никаква история. Нямаше никакво усещане за размера и хода на времето – времето бе спряло някъде между шевовете на зарастващата трепанация на темето й и огромния й издут корем. Времето плуваше, разпаднато на атоми, а нейна работа бе да ги събере отново и да ги пусне в руслото на времевия поток.

Една птица в туй време се удари в прозореца на болничната стая и Лоте се сепна. Птицата падна някъде в ниското и повече нищо не се чу. Лоте усети глад – сигурно не беше хапвала нищо наскоро. Направи странен жест – почеса се бурно и отривисто по врата, точно под крайчето на превръзката, подобно куче, което е било нахапано злостно от бълха. Изпита леко раздразнение – откъде накъде има такива кучешки инстинкти? И откъде-накъде, по дяволите, знае какво е кучешки инстинкти?

Съгледа бутона за повикване на сестрата над леглото си и бързо се завтече натам. Натисна го инстинктивно и после се замисли откъде знае какво точно да направи с него. След малко сестрата се появи. Беше пълна индианка на около двадесет и пет и носеше косата си в стегнат нисък кок. Прасците й бяха като опънати там-тами. Лоте, учудена сама от себе, я помоли:

– Има ли нещо останало от болничната храна, много съм гладна!

– Разбира се, майче! Ще изпратя някого! Освен хапване, ще желаете ли десерт, днес има зелено ментово желе? – сестрата преливаше от любезност.

– О, не бих отказала! Впрочем – кой донесе това писмо, знаете ли? – попита Лоте Осгуерте твърде разсеяно и без да гледа към масата. Много неща сякаш знаеше отпреди – как да ходи, как да пази равновесие, че това на масата е писмо и че онова отражение в огледалото е тя, но всъщност не знаеше почти нищо друго. Въпреки това сестрата с прасците като там-тами я разбираше чудесно.

– Един господин. Много странен беше, госпожице. Представи се за господин Франя Буда и твърдеше, че е Ваш приятел от далечното Ви минало.

– Така ли? – разсеяно произнесе Лоте.

– Беше с чисто гола глава и обръснати вежди. Някак приличаше на човек от далечна източна раса, пък и много нисък бе. Проблем ли има?

– Не бих казала. Изглежда ме обичат хората!

– Да, изглежда. Но хубаво е, че имате приятели – в такъв момент, е добре човек да има подкрепа от някого.

– Ще ми припомните ли, имам някакви затруднения с паметта?

– Разбира се, мила! Претърпяхте операция на душата.

– Моля?

– Вижте, не е моя работа да Ви разказвам всичко, може би докторът ще го направи по-късно днес?

– Не, не, продължавайте, моля! Моля Ви! Няма да Ви създавам никакви проблеми, обещавам! – нареждаше Лоте, а отвътре й започнаха да се блъскат една в друга различни мисли като объркани, заслепени нощни пеперуди, които се блъскат около светеща крушка, а накрая попадат опасно близо до нея, залепват и изгарят с кратко съскане.

Сестрата втренчи за малко поглед в пода разсъждавайки, но в края на краищата продължи:

– Сигурно не знаете къде се намирате, нали, скъпа?

Лоте не знаеше.

– Това е клиника за корекция на Кармата…Виждам объркването Ви и зная, че в момента нищо не разбирате, но скоро всичко ще се изясни.

– И все пак?

– Вие бяхте един ужасно лош човек, госпожице Осгуерте! Ужасен, подъл човекомразец, който в крайна сметка изби двадесет и трима човека в едно градче в Тенеси – САЩ, когато го уволнили от вестника, в който работел. А го уволнили, защото се наложили съкращения, иначе щели да закрият вестника.

Сестрата продължи да разказва, като междувременно приседна на крайчето на леглото. Държеше лявата ръка на Лоте и я гледаше право в очите. Навън се чуваше шумоленето на храстите под прозореца и тихото писукане на падналата птица, която преди това се бе блъснала в стъклото на прозореца.

Лоте слушаше историята и й се струваше, че никога няма да разбере какво всъщност й казваше тази млада индианка, със зъби бели и издадени напред като на заека Роджър, преди да изяде поредния морков и с прасци като там-тами. Продължаваше да се чуди откъде знае какво е там-тами.

Съкращенията във вестника били наложителни, понеже изданието имало известни финансови задължения. Година преди да се случи избиването на двадесет и трима жители на малкото градче, някаква компания осъдила вестника за голяма сума пари. Една от жертвите, която Лоте била застреляла, се оказало дете на десет години. Сестрата разказа, че в аналите на тукашната Клиника е записано, че на четирдесет години това дете е трябвало да получи нобелова награда за литература. Книгата, заради която щяла да му бъде присъден високия приз, била с неустановен жанр, но отваряла съзнанието така, че човек започвал да действа с благородни подбуди, а не с цел задоволяване на низшите си инстинкти. Поради тази причина, в далечното бъдеще щяло да се формира ново обществено съзнание, което щяло да направи така, че човечеството да извърши нов качествен скок в еволюционното си развитие…

Накрая, историята, която индианката разказа завърши с това, как ходът на събитията спешно е трябвало да бъде променен и Кармата на Лоте да бъде преодоляна. Затова се наложило бързо да бъде извършена операция на душата й и да й бъде присадена нова самоличност и чувство за човеколюбие. В противен случай – тя отново щяла да се превърне в причината за забавяне на еволюционния кръг в този времеви цикъл…

На Лоте й се стори много дълга тази приказка, все още всичко това беше твърде далечно от нея. Усещаше как шевовете по главата й заздравяват – сърбеше я.

– И в края на краищата как попаднах тук? – бе единственото, което промълви. Сестрата въздъхна – Лоте Осгуерте очевидно нищо не бе разбрала.

– Случи се малка злополука с Вашия стар „Понтиак Седан” хиляда деветстотин и четиридесета. Но, слава Богу, пострада единствено автомобилът.

– А как така съм бременна? – попита Лоте. – Омъжена ли съм?

– Не, госпожице, Осгуерте. Но нали Ви казах – беше извършена операция на душата Ви, ходът на събитията е леко изменен. Сега се налага вие да родите онази жена, която ще напише книгата за изменяне на материята и която застреляхте тогава, когато тя бе едва на десет години.

– Но защо сте допуснали да се случи всичко това? Нима не е могло да се избегне цялото това усложнение? – питаше Лоте, стремейки се най-накрая да се ориентира и да запази равновесие за самоличността си. Сетрата въздъхна, очевидно вече й ставаше досадно.

– Защото вярвахме, че някъде дълбоко у Вас, мила, дреме Човекът. Вярвахме, че тази първична мизантропия, която изповядвахте цял живот, в крайна сметка ще бъде преодоляна от дълбоко пренебрегваната от Вас любов. Бебчето в момента е живо и здраво! И съвсем скоро ще се роди! То е Вашето месианско цвете! – сестрата се усмихна гальовно – госпожица Осгуерте май не разбираше дори какво е месианско цвете. Всички в тази клиника изпитваха нега и се усмихваха топло на бременните си пациентки. Сигурно, защото до една бяха като глупави деца, които не разбират абсолютно нищичко от това, което им се разказва. Пациентките носеха в коремите си латентни събития под формата на различни причини за бъдеще.

– Бихте ли ми подали отново онова писмо, толкова красиви думи ми е написал този мой приятел господин Франя! Искам пак да го прочета! – в сърцето на Лоте се разбушува красива буря. Струваше й се, че ще полети. Смътно се досещаше, че това рядко усещано вълнение току-що й бе присадено чрез странна оперативна намеса, но нали не помнеше какво точно представлява любовта, нямаше как да знае, че всъщност хората наричаха това „човеколюбие”. Нямаше как да знае, че странни обстоятелства, съвпадения и енергийно изкривяване са превърнали него – мизантропът Леман Осгут в нея – вечно любещата Лоте Осгуерте. Нямаше как да знае, че вечно любещите носят в утробата си нещо повече от любов, носят самотата на света на парчета – минало, настояще и бъдеще.

Преди да поеме писмото от сестрата-индианка, Лоте отново погледна дясната си ръка като търсеше рижава кучешка козина по нея, но ръката й от лакета до китката си беше абсолютно нормална, с гладка кожа, с настръхнали тук-там човешки рехави косъмчета. „Странно, защо ли си мислех, че имам козина там?” – се завъртя само за миг мимолетната мисъл и се разтвори също като еднодневка във въздуха. Взе в ръце писмото Лоте и зачете, като очакваше отново да изпита онази вълна от радост от текста.

На листа с небрежен мъжки почерк (почерк, който Лоте разпозна като свой) пишеше само:

„И за последно, не забравяй необходимите принадлежности:
бебешки пелени – двадесет
бебешка ваничка за къпане – една
осем броя камизолки
залъгалка – ако може от естествен каучук
три парчета самота”.

__________________________________

* Santa Virgen de la Soledad” – исп.:„Светата Дева на Самотата”

(край)

 

 

 

 

Реклами

Действия

Information

7 коментара

16 02 2011
Никола Анков

браво…заслужаваш го 🙂

17 02 2011
doriana

Кое, Док?

26 10 2010
Magi

Da. Blawgodarq. Pro4etoh q. Krasiva e

23 10 2010
Непознат

Да, наистина е разкошна тази новела. Случайно попаднах на нея през гугъла и съм благодарен, че те намерих, Дориана!

22 10 2010
Mark

Прекрасен разказ.

23 10 2010
doriana

Надявам се, Марк!
🙂

22 10 2010
doriana

Надявам се който е прочел този постинг, да е прочел цялата новела! Надявам се да съм накарала поне 1 човек дълбоко да се замисли!
Надявам се да съм успяла да променя нагласите и действията поне на 1 човек!
Ваша: Дориана!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google+ photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google+. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s




%d блогъра харесват това: