І. Семена, посяти през септември

6 10 2010

ТРИ ПАРЧЕТА САМОТА
(кратка новела)

І. Семена, посяти през септември

22.09.1949 година
Сикуочи, Тенеси
Бар „Колд плейс”

– Колко много се старая да имам цвете! – възкликна Франя в пивницата. Главата на Леман се надигна тежко от бара. Леман изгледа нескопосаното човече. Франя бе едва метър и шестдесет и наистина изглеждаше нескопосано. Особено ако човек вземеше предвид и възрастта, на която изглеждаше – около тридесетте. Имаше си биография, която никой не знаеше, освен последните няколко дни – откакто цъфна в града един ден в потрошен син „Понтиак Седан” хиляда деветстотин и четиридесета, а пък вестникът го нае за репортер.

Старият мизантроп Леман отново подпря главата си на бара – не му пукаше особено за някакво си пършиво цвете, което Франя отглеждаше.

– Преди седмица пусна първите си листенца, а днес забелязах нежна пъпчица на върха. В сърцевината на пъпчицата се забелязва, че цветът ще бъде вишневочервен. Има нещо месианско в цветето, така да знаеш! – продължаваше Франя. Стояха двамата от часове в пивницата и се наливаха с безакцизно уиски. На Франя нищо му нямаше – пиеше като индианеците от резерватите, но оставаше трезвен и това беше безкрайно необичайно. Уискито, понеже беше менте, упояваше бързо, но не им пукаше особено. С Леман бяха претръпнали стари пияници, които нямаше какво да правят почти цял ден след първата оперативка във вестника.

Имаше нещо сбъркано във Франя и това не беше ниският му ръст, шашавото му име, неизвестната биография и лишеното му от окосмяване лице и глава – абсолютно гола глава. Дори вежди нямаше. Както обичаше да казва дъртият пръдльо Борис – главния редактор, Франя изглежда бе имал фатална среща със собствения си живот още в началото му и това бе дало особен резултат – Франя имаше вид на монах от тибетски манастир. Липсваше му само оранжевата роба.

Така че Леман Осгут въобще не обърна внимание на налудничавите брътвежи за месианското цвете, което всъщност си беше обикновена градинска глориоза – едногодишна. За него бе важно да бъде оставен насаме със себе си, докато изфирясат и последните алкохолни пари от главата му. И затова предпочиташе да си трае и да не зачепква въобще Франя на темата за проклетото му цвете. Да! Имаше нещо адски сбъркано в този малечко!

Но малечкото продължи:

– Знаеш ли, че глориозата е национален символ на Зимбабве? На латински името му означава „чест”… – продължи Франя с една такава детска усмивчица. Усмивчица на десетгодишен будистки монах.

Тук Леман не се стърпя:

– За какво, по дяволите говориш? И къде, мамка му, е Зимбабве? – мътните очи на Леман преляха от пепеляво в оловносиво – уискито бе алхимически изменчиво.

– Приятелю, какъв си такъв журналист, че не знаеш къде е Зимбабве? – Франя хлъцна. Бързо сложи длан до устата си, сякаш бе направил най-неприличното нещо на света.

– Слушай, Франя, откъде на ума ти идват такива глупости за разни месиански цветя от Зимбабве? Разбира се, че знам къде е това – някъде в Азия беше, наскоро имаше нямакакъв конфликт там…

– Нищо не знаеш ти, Леман! Един барон от рода Ротшилд изнесъл цветето извън Африка за пръв път и го показал на изложението на Английското градинарско общество в началото на века! И знаеш ли защо му се чудя толкова на това растение? Защото е месианско…

– Глупости дърдориш, Франя! И ме дразниш!

В туй време барманът придърпа празната бутилка пред тях и я скри някъде под бара. Надяваше се двамата пияници да поръчат нова бутилка. Зъбите му блестяха облечени в злато – четирите горни предни и един кучешки вдясно. Подмяташе пред очите им мръсен парцал, нарочен за бакалска кърпа и с нея мажеше вътрешността на стъклените чаши, които уж бил измил. Барманът беше хитро копеле и доставяше уискито извън щата. Започна да преваля пладне.

– Колко много се старая да имам месианско цвете!

– Да не го е селектирал Иисус, братче? – Леман се озъби. Дали беше усмивка или просто скапаната му физиономия така си правеше, не стана ясно. Франя започна да се обижда. Смяташе, че трябва да уважават приказките му. Но не – гаднарят Леман, по всичко личи, че не просто не го уважава, а дори би се изпикал в глориозата му.

– Слушай, Леман, ти кърмен ли си? Защото си един такъв намусен…

– Ей, я си мери приказките! Скапаняк! С някакво си там цвете от Зимбабве…булшит!

– Мислех, че сме колеги? Че мога да ти споделя какво ще стане…

– Колеги сме само пред Борис. В кръчмата за мен ти си едно лайно. Погледни се, братче – кинта и двайсе и миризливо цвете…

– Глориозата не е обикновено цвете! Ти завиждаш ли ми, Леман?

Леман Осгут подскочи. Летаргичното му пиянство бързо можеше да прелее в агресивна форма на човекомразие, всъщност – типичното му състояние. Гадно човече си беше Леман, няма що!

И тъкмо да фрасне един в зъбите на онуй дребно Франя, барманът го изненада – трясна празната бутилка, появила се внезапно изпот тезгяха, в главата му. Леман се свлече. Главата му отново тупна на бара. Настана тишина.

Франя въздъхна и рече на бармана:

– Аз ще го занеса до редакцията – ще си полегне там. Не бери грижи!

После го подхвана под мишниците, метна го на гръб, сякаш бе най-силният великан на света и излезе от пивницата.

хххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх

На сутринта Леман се пробуди със схванат врат и безжизнени крака. Болеше го главата. Опипа я – усети твърда подутина върху темето си. Не помнеше с подробности случилото се, но изглежда хубавичко бе натупал онова досадно джудже Франя, „Да му пикая и на името!”. Стана от стария изтърбушен диван и се олюля. После тръгна към тоалетната. Чистачът Джери тъкмо забърсваше пода с големия си влакнест парцал, който оставяше власинки във фугите, а веднъж Леман дори забеляза същите власинки и по огледалото, та реши, че повече няма да се докосва до него – само ще се оглежда отдалеч.

Изведнъж Джери се прокашля демонстративно и рече кротко:

– Изцапал сте обувките си, сър!

Осгут погледна надолу – имаше разплискано повръщано по върховете им. Взе няколко книжни кърпи за ръце и започна да се чисти. Чернокожият чистач попита:

– Получихте ли писмото, сър?

Леман сякаш слушаше обувките си, въпросът мина покрай него в забавен каданс. След три секунди се надигна и погледна чистача:

– Какво писмо?

Джери се подвоуми, но продължи:

– Писмото от Буда, сър? Големият жълт плик върху бюрото Ви? До саксията с глориозата?

– Моля? – на Леман му призля отново. Съвсем скоро трябваше да повърне някъде и да изкара последните остатъци от стомаха си, ако не искаше на оперативката след половин час да изненада неприятно колегите си.

– Какви ги плещиш, негър? – гневно отвърна той.

Чернокожият като че ли се сви. Наведе поглед към пода и кротко продължи да бърше. Леман Осгут взе разстоянието до стаята си на пет големи подскока. Ризата му се измъкна от панталона. На бюрото му, точно в средата се мъдреше саксия, а в нея никнеше странно цвете, което бе разпукало шест деликатно извити венчелистчета, накъдрени по края и оцветени във вишневочервено, преливащи към жълто.

В стаята се носеше тежък аромат. Леман подуши наоколо с нос и главата му се завъртя. Приседна на бюрото си – питаеше неизпитвана до сега физическа слабост. Съзря големия жълт плик – върху него нямаше пощенски марки, нито клеймо. Имаше само надпис с адреса на редакцията и неговото име най-отгоре. Разкъса плика Леман и изтръска съдържимото му. Отвътре изпадна голям лист, сгънат на две и пликче със семена от някакво растение. Зачете:

„Добър ден, г-н Осгут!

Вие сте жена…”

„Булшит! – помисли си Леман. – Адски сбъркана работа взе да става тая! Чудя се къде е онзи източен поклонник на месиански цветя Франя да му счупя зъбите за тая нескопосана шега!”. Ала Франя липсваше. Преди да дочете писмото Леман предпочете да пита Джери:

– Ей, негрьо, виждал ли си Франя наоколо? – провикна се, а отдалеч, откъм тоалетната се дочу:

– Не, сър, мистър Осгут!

Хм. Много странна работа – продължи да разсъждава мъжът. След секунди Джери се появи на вратата с големия влакнест парцал в ръце и рече:

– Сър?

– Кажи!

– Какво е Франя?

Очите на Джери издаваха истинско недоумение. Леман се ядоса:

– И теб ли е забъркал в тъпите си номера, а, негър?

Защо ли господин Осгут мрази толкова много хората, питаше се в туй време чистачът, но реши, че Господ си знае работата и ще изправи в скоро време лошотията му. Все пак чувал бе, че господина бе нелош списвач и всички от вестника разчитаха на дописките му, иначе отдавна вестникът щеше да е фалирал, а Джери щеше да е останал без поредната си работа.

– Не, сър. Не познавам… туй, което рекохте, сър. Вашето куче ли сър? – ето това не беше очаквал Леман. Куче ли?

– Стига, бе! Казвай къде е господин Франя, ей на това бюро тука работи! – и Осгут посочи в ъгъла една стара мебел, отрупана цялата със стари броеве на „Сикуочи нюз тудей”. Изглеждаше така, сякаш никой никога не бе работил на нея.

– Не знам за кого говорите, господин Осгут, сър! – негрьото беше истински объркан. Окончателно реши, че господина е мръднал сериозно. – Но Вие толкова се старахте да имате цвете!

– Махай се! Очите ми да не те виждат! – излая Леман и тръшна вратата под носа на чистача.

„Така! Значи се е покрило мръсното копеленце Франя и прави някакви идиотски номера! Добре, като иска война – нека бъде война!”

След туй Леман отново приседна на ъгъла на бюрото, вгледа се в глориозата и постоя няколко секунди втрещен. После грабна отново писмото на Буда (нека бъде Буда, щом така иска пустият му Джери!) и продължи оттам, докъдето бе стигнал:

„…Та, казах, че вие сте жена!”

Хубаво, де! Разбрах…

„Нищо не сте разбрал!” – бе следващото, което прочете Леман. Стига, бе! Какви са тия щуротии? Въпреки това продължи:

„Самият вие сте една голяма булшит щуротия, мистър Осгут!”.

Мъжът преглътна голяма огнена буца. Чу се едно звучно „Глът!”. Заболя го коремът. Текстът продължаваше:

„Сега, когато сте останал насаме със себе си, не се колебайте докрая да прочетете посланието ми, инак ще си останете просто булшит щуротия! А Франя не е изчезнал. Франя просто не е съществувал! Не и в момента, докато четете настоящото писмо! Той си е там, където винаги е бил – в главата Ви.

А сега да се върнем на въпроса:
Да, мистър Осгут, вие сте жена! Огледайте се! Огледайте се, де…”

Леман наистина се огледа – погледна надолу към доскоро изцапаните си с повръщано обувки, ала не можа да ги види, понеже пред очите му се изпречиха две заоблени образувания. Пипна се – имаше гърди. Много бързо бръкна в панталоните си (като междувременно забеляза, че вече не беше облечен в панталони) и изврещя сякаш бе бръкнал в гнездото на оси. Викът му беше твърде силен и много панически, тъй щото точно след секунда Джери се довлече и без да чука отвори вратата. Беше запъхтян, явно бе дотичал до стаята:

– Какво става, мис? Всичко наред ли е?

– Моля?

– Да не ви прилоша? От жената знам, че с първото е най-трудно!

– Какви ги плещиш, наистина? Какво става тук?

– Не, не, мис! Аз просто реших ако се нуждаете от помощ…Жената понеже казваше, че първото дете се носи най-трудно! Ако искате ще Ви заведа до приемната на доктор Типни!

– Мисля, че ще припадна! – изохка Леман.

– Ей сегичка, само да Ви подхвана!
Последното, което усети беше пропадането в някаква тъмна, безкрайна дупка.

(следва продължение)

Реклами

Действия

Information

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s




%d блогъра харесват това: