ЦИГАНКАТА С ВЕЛОСИПЕДА

27 09 2010

Лапах като изумял скитник това, което дядовата смокиня ми предлагаше като хитра стара бабичка, гостяща пътника. От заплес ли, от що ли, пропуснах слабото място на клона и стъпих точно върху него, тъй щото клонът изхрущя като изгнил зъб и паднах. Тревата, въпреки килимената си структура, не стигна за да омекоти удара и се намерих с навряна муцуна в къртичината до коренището. Къртицата изцирика свирепо и се скри възмутена нейде из дълбините. Тогава край двора мина малката госпожица Божанка – хубавка, спретната, пълничка, като сватосана детска учителка, яхнала старото излющено колело без три спици. Омазан в кощунствената сладост на смокините, приличах на крадлив циганин, а под разпраните ми панталони надничака драскотините от ноктите на смокинята. Божанка свенливо извърна глава от голотията и мазаницата ми и това и коства сгромолясване от велосипеда. Като мъж понечих да се затичам към нея, ала усетих болката в левия крак и излезе едно смешно куцукане като на оцеляло в бой врабче. Докретах до нея, понадигнах я – тежичка беше. Тя си изтупа задника и размаза калта по бузата си. И започнахме един възхитителен диалог без думи:

„…в косата ти има пух от глухарчета, махам ги полекичка, а ти не се вглеждай – миризмата ми е на оборска тор, планински вятър и хукнали по вените ми страсти, доскоро бях паднал, ти ме изправи с твоето падане, нямам сили да се съпротивлявам на това, което лъха от теб, хлябът от фурната още е топъл – ела да закусим, ако знаеш колко чудни фигурки от хляб ще ти направя, само ми позволи да те докосна…”

„…била съм сляпа от толкова взиране в обективното, но ти махни глухарчетата и ме остави да помечтая, вчера не знаех, че те има, днес е късно да те имам, не ме храни с хляб, нахрани ме с илюзии – омръзнало ми е от действителност!…”

– Сине-е-е-е! Тука ли си! – дядо ми прекъсва четенето на мисли и излиза с изкривеното стогодишно бастунче. Дебелите помътнели стъкла на очилата му проблясват на лятното слънце. – Ела, дядовото, че не стигам лекарствата на рафта!

Божанка се сепна и престана да ми говори с очи, наведе глава и яхна отново колелото. Изгледах я на изпроводяк като тъжно, изоставено циганче. Обърсах с ръкава си носа и тръгнах към дядо.

На втората нощ вече бях полудял. Само нея сънувах, въртях се като възпален апендикс в леглото, потях се от безумието си и исках да вия срещу луната. Гипсираният ми крак беше тежка котва на път за дъното. Придвижвах се нощем из къщата като сакато пиле, силуетът ми през пердетата беше настръхнал и жаден караконджул. Пиех вода – повръщах, пиех вино, но не забравях, по цяла нощ не забравях.

Лудостта ми взе да ме избива, докато разговарях с краварите – сметнаха ме за шашав и докладваха бързо на хорските уши. Клюката стигна до Божанка и вероятно трогната от обаятелния образ на пощръклелия дърт ерген, един прелестен ден отново се появи пред портата на дядо, яхнала старото дръгливо магаре – велосипед. Беше го накичила с цветята от курията като сватбарска каручка и звънеше със звънеца като побесняла. По бузите си сложила червило, устата й цъфтеше – също венецианска курва, беше пуснала косите си – леко щръкнали сякаш на горгона, вдигнала полите си до над коленете, че да обяздва без пречка колелото, а под полите се белееха три-четвърти бели чорапи, от ученическите години на майка й. Опитах се да надникна под полата и се наведох косо, но гипса ме повлече и се свлякох на колене. Дядо не се стърпя и въпреки тежкото си зрение през дебелите лупи възкликна: „Моме, моме, не вдигай полите, да не вдигна кросното!”. Дядо ми беше на деведесет и две години и загуби бабичката си още в древни времена, когато щъркелите донасяха бебетата, а Божанките не се захласваха по учителите си. Натирих стария на сянка в къщата и закуцуках към пътната порта. Божанка спря и слезе на земята, прекрачила с крака рамката на колелото. Загледахме се за кратко, сякаш чакахме кой пръв ще заплюе: „Ти гониш!” и внезапно от омазаната й уста се чу:

– Отивам на сенокос!

Мълчание.

– Ти идеш ли? – отново ме подканя.

И тръгнах. Излетя като подгонена към ливадите, където знаех, че сенокосът отдавна е приключил, а аз пълзях след нея по пътечката и си представях венецианската й уста и гърдите й – полудели гълъбици, които подскачат в такт със звънеца на велосипеда. Сигурно ми отне половин ден да се придвижа до там, а полето е пусто по залез, толкова пусто, че лалугерите и косовете бяха организирали междуселищни борби за него. Стърнището дъхтеше от приключения, случили се по време на кърската работа, а по него купите сено бяха приютили спокойствието и последните лъчи на слънцето. Не виждах никъде Божанка. Взирах се навсякъде, подложил длан над веждите си като мореплавател, куцуках напред-назад между купите – инвалидно плашило, а гаргите ми се смееха и препикаваха, очевидно заинтригувани от драмата ми.

Минаха още часове и настана нощ, а мислите ми изнасилени от пъшкане и търчане по стърнището на лудостта избягаха в междузвездието. Нощните особи на полето цвъркаха и дращеха и разбрах, че е редно да се прибера, тъй като нямах вече цел и смисъл. Придвижвах се по обратния път с настървение, типично за обладаните от духове и настъпях кравешките фъшкии, изкочили като струпеи от нищото, клоните на шипките и дряновете ме шибаха в лицето, както се шиба опустял бездомник, разнищих стария пуловер, накалях единствения си гумен галош, подрипках на един крак, а отвътре ревях като върколак спуснал се хищнически да ръфа.

Пътуването ми до селото беше дълго, тъй щото по едно време спрях встрани, подпрях се на една черница и отворих дюкяна. Пикаех дълго, но струята ми секна, понеже някой внезапно да ме сграбчи изотзад през кръста и изпищях. Обърнах се в готовност да халосам противника, но беше Божанка. Не се притесни от опиканите ми галоши и панталони, но ме изгледа все едно съм посеркото, който отишъл да поднася цветя на любимата си.

– Бате, ти се изгуби май? – паричката, нанизана на връв и накичена върху гръдта й се надигаше и спускаше като гостоприемен вълнолом и блещукаше на лунната светлина право в очите ми.

– Ела, бате, ще те заведа до дома! – грабна ме за ръка и ме повлече през храстите напряко. Миришеше на циганка както никога, но в тъмното не личеше намазаната уста и начервените бузи. А циганките освен, че са цветни, миришат на комински пушек, кокоши яйца и конска сбруя, та безотказно да се разпознават из тъмното. Късно се усетих, че момичето беше без велосипеда и я попитах:

– Къде ти е вихрогона?

– Счупи се, бате, ей там зад ливадето го оставих! Нема страшно – всите циганя го познават, че е моето, нема да го вземат! – и се нахили с безупречната усмивка, от която искам да пия, да пия и да преглъщам. Как не съм забелязал в училището цяла година тая пуста циганска усмивка, тоя вълнолом, дето се люлее там сребърната парица и чегъртащия под лъжичката поглед?

– Моме, ти що ме повика?

Мълчание, но вървим със залепени длани една в друга.

– Божано, ще сгреша с тебе, а си малка!

– Нищо, бате, не съм малка – за женене съм вече, ти искаш ли ме?

– Не мога, не мога да се оженя за тебе, душо, няма как да те взема! Ама те искам, Божано и ще те откъсна като китка!

– Искаш, бате, ама не ти стиска – виж само как се издокара насред ливадето, а аз бях там, ти не ме видя, значи не ти стиска да ме имаш!

Е, като букна мъжката ми страст и я награбих, ей тъй – на! Насред шубраците в най-гъстото на тъмнотията, съборих я на земята и пръстта запищя в ушите й, вдигнах полата над закръгления задник и потърсих с уста нейната. А тя – луда змия в пазвата ми, се заизвива вещерски и хапе, и драще, но стон не издава – като шумкарска деспотка. Скъсах връвта на паричката и раздрах ризата й, на лунната светлина се озариха два медени симида с изцъклени зърна, разлюляни от беснотията, с която се гърчеше. Дренките ме зашибаха по гърба и струйка кръв от ухапаното ми ухо потече към нослето й, спусна се по врата й – меки извивки под юргана на блудница, та се сепнах и се хванах за ухапаното. Божана скокна пъргаво и запъхтяна, разчорлена и луда викна:

– Излъга ме, че в косата ми има пух от глухарчета и ще ги махнеш! Не ме заслужаваш, бате! Не ми махна глухарчетата и не ме почерпи с топъл хляб! Изгуби ме ти в полето, изгуби ме и сега! Мъж да не си! – а после избяга.

„Мъж да не си!”. От клетвата й не ме заболя, само месецът се смееше хитро отгоре ми, навличаше върху ми пъстрите одежди на греха и ми сочеше с кокалест пръст срамотиите, шурнали нагоре от дюкяна ми. Аз се кръстех вътрешно, изумен на Божанка и способността й да чете мисли и желания. Един щурец се пъхна в пазвата ми и запя оттам, после млъкна и подскочи върху клончето на шипката. В ръката стисках сребърната пендара, не разчитах надписите й на стар арабски език, но вероятно имаше запечатана магия за любов. Защото в тази нощ сърцето ми се пръсна.

Реклами

Действия

Information

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s




%d блогъра харесват това: