МЕЧОКЪТ, КОЙТО ОТКРАДНА МЕДА

3 09 2010

Имаше преди един такъв виц:

По плажа, в разгара на сезона минава страхотна мацка по бански и всичко там, както си трябва по нея. Върви си тя и си подмятка хавлията ту на едното, ту на другото рамо. След нея вятърът носи щението на самците и те скършват вратове да я гледат. Натръшкани по пясъка ровят с ония си работи отдолу, в очакване къде точно полуголата дама ще си постеле хавлията – до кого ще легне. Не щеш ли, сладураната след като се пооглежда, накрая си избира място до един дядо, ама много сладък дядо – от ония с увисналите вече кожи. Хоп-троп, настанява се до него и…така. Дядото, понеже и той мъж, разбира ги тия работи, много се учудва. Решил да попита дамата до себе си:

– Абе, душа…пардон! Госпожице, защо избрахте точно до мен да се настаните, не виждате ли мъжете в разцвета на силите си по този плаж – ще се скършат от мъка по вас?

Мадамата се замислила как най-точно да се изрази и казала:

– Дядо, ти какво работеше на младини?

– Стругар бях!

– Ами, виждаш ли, представи си да си на моето място и по целия плаж да са само струг до струг! Струг до струг! Няма да ти е приятна почивката!

Смешен виц. Много смешен. Някога се смях от сърце.

ххххххххххххххххххххххххххххххххххххх

Времето е лошо – вън виелици размятат стари бръснещи снежни одеала. Но при нас е топло и хубаво. Събрали сме се в страшен спа-център в една част на страната, в конферентната му зала разбира се, и си приказваме професионално. Тук всякакви хора сме – психолози, психиатри, юристи, мениджъри на разни компании, университетски преподаватели, чиновници от ведомства. Жени и мъже. Млади и не чак толкова. Мъдрим и нищим политиката и световната конспирация, когато по едно време забелязвам един пич – от психолозите, дреме на столчето си. Беше първият ден и очакванията от тази работна среща все още бяха големи, та ми стана внезапно странно защо от първия ден този момък се представя зле, ама така, че хем дреме, хем хич не му дреме, че дреме. Изредихме се в скороговорките си всеки поотделно, а той – дреме. Подканят го – той вика, че предпочита да си пропусне реда. Много чудно!

На втория ден започнахме да се оформяме в два лагера и възникнаха страшни диспути и нали не говорим на един език – различни хора от различни области трудно се разбират, стана една чудна какофония от непрестанни многогласови прения, музика за ушите. Усещам, че форумът ни става леко тъпичък и се светвам, че никога няма да изработим пустите протоколи за действие, за които сме се събрали. Тогава насочвам вниманието си към младежа и решавам да го заговоря. Издебвам една кафе-пауза, когато останалите в свински тръс хукват да кафепият и цигаросмучат. Момъкът спи скръстил ръце на гърдите си, лекинко полуотворил уста и надал хърхорещи сладки звуци. Оглеждам го – приятен човек, дори когато хърка, а лигица му се стича от ъгълчето на устата. Сядам на празния стол до него и продължавам да го гледам. Разбрах, че присъствието ми няма да го събуди. Потупвам по бузата.

– Ъ? – скоква мъжът като попарен. Всъщност не беше съвсем незрял – може би около тридесет и пет четиридесет.

– Пиле, наспинка ли се вече? – се усмихвам аз и демонично праскам най-разкошната едрозъбеста прозявка, която имам, пунтирайки го. Лошо момиче съм. Понякога обичам да се гавря с беззащитните сънуващи.

– Не! Още ми трябва! Ама вие не сте достатъчно шумни, че да ме приспите достатъчно добре! Ти защо така се бъзикаш с мен? – търка сънено очи човекът.

На мен ми става още по-интересен с тези реакции.

– Много бързо ми влезе в тона! Познаваме ли се? – питам го.

– Тц! Не те познавам, освен оня доктор дъртия с очилата, никой друг не познавам! – отвръща той и се надига да си опаше изскочилата риза от панталоните.

– Ами понеже само ти спиш тука непукистки, та затова реших да те питам защо така…

– Защото…аре сега няма да обяснявам, то е ясно! Къде са всички? – започва да се оглежда. Може би се страхува от изоставяне?

– Излязоха в почивка.

– Искаш ли да се чупим?

Не, не се страхува от никакво изоставяне. Впрочем, той сам обича да изоставя.

– Къде, бе? …Тука сме в дън-горите тилилейски, спа-нещо-си, конферентен туризъм в тилилейските гори! – отговарям аз и вече нъпълно съм убедена, че човекът въобще не е на мястото си и се чудя кой го е поканил и в какво му качество.

– Тръгвай! Ще видиш сама!

Тръгнах. Обичам непукистите – една съдба и лоши маниери имаме и се привличаме. Взех си чантушката и с токовете на обувките – троп-потроп, заприпках след него. А той една крачка извади такава, че трябваше да го настигам на подскоци. Излетяхме като лястовички от хотела, а навън – бясна зима. Преспи до колене и студ на кутийки. Мъжът ме огледа и видя високите тънки токове, на които се полюлявах сякаш танцувам. Светна му, че няма как да сляза по хотелските стъпала, още повече – да изгазя преспите до колата му. Съвсем непринудено, все едно бях отколешната му годеница и това, че ме познава от десет минути не е вярно, ме подхвана през кръста и за секунди ме пренесе в някаква стара трошка – просто ме набута в нея. Стана ми приятно от допира му. В този страшен студ отвътре ми започна процес на горене.

Пътувахме не много дълго до съседното село. Обикновно село, умерено обезлюдено от млади хора и населено предимно с призраци, засипано от снега, превърнато в зимен импресионизъм. Спряхме в центъра на селото, където хоремагът беше отворен. По същия начин мъжът ме грабна и ме пренесе до прага му, както ме беше смотал в колата си – като фъртуна, или като мечок, който краде мед. Седнахме на една масичка в дъното, застлана с текстилна покривка, надупчена като рибарска мрежа и без да ме пита пичът донесе ракии.

– Салатата след малко! – уточни той. – Приятно ми е, Дамян!

Не бяхме се представяли един друг. Въпреки, че имах известни подозрения…

– За етикета – работя в…. – и каза организация, която се занимаваше с оказване на помощ на пострадали от насилие.

– Хм! Ти защо не ме питаш дали пия ракия? – недоволствам.

– Защото знам, че пиеш! Как ти е името?

Дързък глупчо! Усмихнах се.

– Принцеса Дяволска! – отговарям в същия нахален тон. Понякога ми става интересно, когато някой се захласва леко заядливо с мен, иначе животът е достатъчно досаден, като се замисли човек. Нали?

– Хе-хе! Паднах си на откровението! Добре, Принцесо, знам, че ще ти хареса ракията! – интересно откъде знаеше.

После говорихме принципно, продължихме да се заяждаме елегантно, мерехме си егото. Предимно с работни уравнения и правила за съотнасяне и отношения. Работни глупости, принципно. Разгорещих се от алкохола така, че този чортовски човек започнах да го виждам съвсем с женски очи, извън контекста на разговора. Демонстративно, за да забележи, взех да изпитвам с поглед тялото му и да си представям какво бих направила с него. Представях си го върху мен и полюлявянията му…Но понеже е професионалист, нормално регистрираше погледите ми. Вероятно е започнал да прави и психо скрининг на състоянето ми.

Навън взе да се мръква, а вътре в хоремага беше топло и уютно, прозорците бяха замъглени и вероятно лицата ни погледнати отвън сигурно причаха на лицата на влюбени. Което не бе вярно. Но зимата е дама-илюзия, особено ако наднича през замъглени селски прозорци. Въобще не ми се искаше да излизам вън и да поемам път за обратно. Бях почти пияна вече.

– Защо се занимаваш с глупости? Защо въобще работиш с тия хора? – ме попита из многото ни приказки.

– Защото няма друго какво да правя. – приятен мъж, а толкова любопитен за несъществени неща. Внезапно ми стана ужасно тъжно.

– Хайде де! Бъди сериозна! Какво правиш на онова място, ти си човек с практика, какво ти пука за тия динозаври?

– Не знам, бе, човек! Финансова криза е, а там ми е сигурно! – защо ли не ме оставеше на мира и да продължим свалката? Иска ми се в този момент да зашепя сняг от перваза на хоремага и да му го пръсна в лицето като зимна вещица. Да се изсмея кискаво и да го съборя от стола му на земята.

– Хм! Измъчваш себе си, фрустрираш се ежедневно заради някаква си измислена „сигурност”.

– Повярвай, вече нищо друго не ми се прави! Омръзна ми да се блъскам и да опитвам да оправям нещата! Ролята на ентусиаст я оставям на другите.

– Хубава си! Млада си! Занимавай се с млади хора, работи с тях, увличай ги в това, което правиш!

– Пф! Какви ги говориш, бре! Младите хора да не са будали? В днешно време са по-вълци от ония в гората! Светът е извратил идните поколения, още преди да се усъмним, че ще ги има! Ти имаш ли си жена? – о, много бях пияна вече. Даже мисля, че загубвам представа в коя посока тече времето, както е описал това състояние Павич, и се чудех щом е така, защо мъжът до мен не помогне? Тъй, че в далечината чувам:

– Да, имам си! Кажи, защо последния проект при вас така заби в последно време?

– Остави ме на мира! Беше ти тъпо и даже хъркаше на стола, та всички те чуха, а сега откъде тоя непровокиран интерес към работата ми? Аз си помислих, че змеят ме отвлича и се надявах на нещо различно, а той ми говори за дрън-дрън! Къде е тоалетната?

…„Компас остава само любовта” – когато си се загубил във времето. Така съветва Милорад, така съветва Павич. Но защо мъжът срещу мен нищо не предприема? Може би не е чел постмодернизъм. Може би нищичко не е чел освен учебниците по психология? А може би моето състояние на загубване не се усеща от него?

Понякога си мисля защо човек посяга към нещата, които му влияят толкова зле. Кое ми влияеше зле? Алкохолът или мъжът срещу мен? Не искам да повярвам, че съм толкова слаб човек…

– Защо си толкова първична? Не е красиво да си толкова директна с тия неща, нали знаеш, че ние мъжете сме като диви животни и се плашим от жени-ловци!

– Да бе, приказвай го на старата ми шапка – точно ти, дето ме омете оттам без да питаш! Сега вече съм полу-пияна и ще говоря каквото си искам и ще се облизвам за теб колкото си искам. Сами сме, в някакво старо затънтено село и няма къде да ходиш.

– Брей! Чакай! Панталоните ми вече свали! Не те ща такава – пияна! Утре да ми се заоправдаваш, че затова е станало всичко! Не трябва така да са нещата! Спирам ти ракията! – и ми придърпа чашата. В очите му плуваше съжаление. „Колко си жалка!” – викам на себе си, вместо него. Да! Колкото по-хубава или изтънчена е една жена, на колкото по-високи токчета е качена, толкова по-жалка е в своето падение.

А изглеждаше спокоен. Безметежен. Като зимните преспи навън. Усмихваше се топло с тъмните си очи, сякаш великодушно се надсмиваше на вътрешните ми конфликти и ме галеше по главицата: „О, Милото, бедно момиче!”. Бръчките му образуваха нежна плетеница около погледа му, преждевременно осребрените му коси бляскаха невъздържано срещу ми.

Хич не обичам да се държат покровителствено с мен, особено непознати психолози. Стана ми криво, пресегнах се да си взема чашата обратно и нарочно я бутнах, разлях я в слабините му. Не подскочи. Нито подвикна. Само хвана внимателно ръцете ми през масата и ги стисна, така, че да го погледна.

– Какво има! Защо си станала такава?

– Каква? Мислиш си, че всичко ти е ясно, нали!

„Защо си станала такава?” – откъде знаеш, копеле, каква съм била, че да ме мериш каква съм станала?” – мислех си. Времето разми окончателно представите ми за настоящето. Алкохолът потъваше във вените ми, а аз потъвах в алкохола.

– Взех си белята с теб! Вече ми се отщя и да те каня занапред за разговор, а те бях забелязал, повярвай ми! Държиш се като дете, не искаш никой да ти противоречи. Просто исках да те накарам да си спомниш!

Забелязал ме бил? Кога? Докато хъркаше пред всички в залата?

– Бе, ти…нали не се познаваме? Нали каза, че не се познаваме? – питам аз и усещам вълна на тих ужас да се надига отвътре ми. Изглежда смесицата между spiritus vini и некрасивите чепати клонаци на личната ми зимна гора отвътре бе твърде лоша комбинация – отпушиха някаква междина в огромна дупка, която бях запушила отдавна…

…И тогава си спомних.
Върколаците, които са ме наобиколили като в езически ритуал. Смъкнали дрехите си, разпищолени, миришещи на нечистотия. Пустотата на изоставената къща – чувах дървоядите в старите греди. Разлистените фиданки, покарали през процепите на дюшамето, фиданките смучеха соковете си изпод земята и шушнеха нагоре в неистово надбягване със старата къща. Сломените прозоречни рамки, скърцащи отчаяни песни и аз – съборена на някакво старо одеяло и разпокъсана като детска книжка отпреди втората световна война, омазана от спермата на върколаците – нещастни, гладни създания, които се наблюдават един друг как свещенодействат с мен в гадния си мистичен ритуал.

Не помня дали беше точно ритуал, но знам, че имаха обща мисия и я вършеха непосредствено между краката ми, един по един, с цинична хирургическа точност. Не ги чувах какво си говорят, не че щях да ги разбера с техния старинен език, получленоразделен, като бръмчене на пчели и грохот на поникващи четинести бради.
Болеше ме страшно, а не чувствах нищо – изкорубена отвътре като изсъхнала върба, очите ми крещяха от тъмнината. Трябваше да ме боли вулвата от толкова насилие, изпохапаните ми гърди и изподраното ми лице, но не чувствах нищо. Заприличала бях на самодива, заплетена в трънаците и обкръжена от стадо паяци-кръвопийци, а те продължаваха и продължаваха…до първи петли, до трети петли…

Накрая избягаха подгонени от светлика на зората и ме оставиха заплетена в трънаците на болките ми, върху смръдливото старо одеяло, изпоскана като канче и ослепена – без време и без място.

Помня, че младежът от детството ми ме намери така – вкостена, увита мумия в одеало. Коленичи до мен, разтвори шубраците на сплъстената ми коса пред лицето и се взря в дупките на очите ми. Заплака. Плака дълго. А после ме грабна като зимна фъртуна, като мечок, който в този момент краде мед и ме отнесе при хората.

Днес мечокът седеше срещу мен и държеше през масата ръцете ми. Видях компаса в очите му. Онзи, който показваше посоката на времето…

ххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх

Амнезията е хубаво нещо. Спомнянето е кошмар. Седях на столчето си в залата, в хубавия спа-хотел, всред хората, които следваше да са ми работни партньори и да обсъждаме проблематиката на еди-какво си. Виждах само него – мъжът-мечок. А той си спеше кротичко, скръстил ръце на гърдите си. Хъркаше с отворена уста и тъничка лига се стичаше отново от едното ъгълче на устата му. Болеше ме главата – имах махмурлук (spiritus на домашно приготвеното селско vini явно не ми понася).

Станах от мястото си, отидох и се настаних на празния стол до него. Моите колеги – безумците ме изгледаха като пръднала в тишината на неочаквана пауза. И тогава ми стана смешно. И тъжно. И пак смешно. Имаше преди един такъв виц, смешен виц. Много смешен виц. Някога се смях от сърце. Той завършваше така: „Ами, виждаш ли….представи си да си на моето място и по целия плаж да са само струг до струг! Струг до струг!”.

А аз, щастливката, седях до старчето от плажа.

Реклами

Действия

Information

One response

3 09 2010
Калина

Някво страшно сантименто съм, чак ме е яд понякога, защото ми фръква прикритието на дзвер … Ужасно ми хареса текста ти, усмивката в очите ми хлипа и ще ми размаже буквите … опасявам се, после не можеш да ми разчетеш издълбокосмисления коментар ;)))
Но е хубаво и някак познато … а, ти си пиши *

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s




%d блогъра харесват това: