THEORY OF INSPIRATION (ТЕОРИЯ НА ВДЪХНОВЕНИЕТО)

1 09 2010

Уомо* хвърли в огнището с театрален жест папката. Листата в нея се заогъваха и мигом почерняха. Изпищя надълбоко в гърлото му тъничък гласец, ала той го затисна с невидима мазохистична десница. Разказите му се гърчеха в смъртна агония. Оня за принципната Ди и оня за канибала Ру се скараха, докато горяха. Уомо ги наблюдаваше и се подсмихваше демонично. Обичаше ги безумно, но му носеха само нещастия.

Писнало му беше от разказите. Нека да горят на кладата и блудници, и светици. И мъже, вирнали фалосите си самовлюбено, и жени, разгърдили се като хищни менади! Целият цирк на суетата да изгори дано! Той разръчка с ръжена овъглените страници и те избухнаха в нов пламък, а през това време в очите му заплуваха странни кораби, носени към незнайни диви брегове…

Докато се грееше на кладата и докато миришеше на живо месо от нея, Уомо не забеляза зад себе си движението на крилата на прозореца. Вън бушуваше южнякът и си играеше с тях. По едно време едно от крилата трясна и по пода се посипаха счупени стъкла. Уомо подскочи на мястото си, а след това стана да ги затвори.

Доближи прозореца, но видя, че отвън на двора стоеше Арте*. Стоеше като вкаменена и гледаше Уомо право в очите. Косите й бяха раздърпани от вятъра, а копринените чорапи бяха раздрани на коленете й. Носеше късо вълнено палто с цвят бордо, сякаш някое пияно божество бе лиснало чаша вино върху й. Настръхнала бе, мокра от дъжда и луда. Поне на Уомо му се стори, че очите й са съвсем полудели.

Дожаля му, привика я с ръка да влезе. Вратата се открехна и през пролуката връхлетя малка вихрушка от есенни листа. Арте побърза да хлопне вратата зад себе си и се приближи до камината. Агънят там привършваше обяда си и затихваше сит и мързелив.

– Не те очаквах! Откъде се взе? – попита я той смутен от неочакваната й поява.

Носеше в ръка малък картонен куфар с много налепени етикети по него – всичките бяха от транспортните средства, с които изглежда бе скитала по света. Някога, много отдавна се беше изгубила от него, но явно днес се завръщаше. Извъртя за момент лицето си към Уомо неразбрала, но после отново загледа догарящите пламъци. Не отговори.

Мъжът се засуети, тръпката от загубата на най-скъпоценното за един писател все още го душеше и трудно му бе да мисли в момента защо се е върнала Арте. Някога отдавна двамата бяха едно цяло, сливайки телата си – сливаха умовете си. Сливаха и душите си. Неговият талант се хранеше единствено от нагона му. Но не кой да е нагон и не изобщо някакво си либидо, а онова, което го караше да слива ума си с нея. Затова когато тя замина, той не можеше вече нищо свястно да напише. Това бе причината да се раздели толкова лесно и отведнъж с писанията си.

– Взех се от някъде…И аз не помня вече откъде точно идвам! – промълви Арте. – Престанах да рисувам, знаеш ли?

– Така ли? Странно…мислех, че това при теб е невъзможно!

„Дали и при нея сексът не ръководи четката й?” – попита се мълком, ала изобщо не подхрани тази мимолетна мисъл и я остави да се търколи при останалите недоразумения в камината.

Арте остави на пода куфара и разкопча палтото си. Заметна го върху облегалката на протрития диван. Събу обувките си пред огнището. Оправи с две ръце рошавата си глава. Приближи се до Уомо и го прегърна през кръста.

– Трябва да спя с теб! Изморена съм и искам да си почина!

– Чакай малко! От вратата и за краката…Не стават така тия работи! Ти ме остави, не помниш ли?

– Глупаво е да спорим, любими! Върнах се, не разбра ли?…Няма ли да ме посрещнеш както подобава?

Уомо се отдръпна от нея и се запъти към старата лавица, окачена на западната стена. На нея бяха наредени книгите му, стърчеше и една разгулна статуетка на еректирал африканец – спомен от някой от забравилите го с времето приятели. На лавицата лежеше и лулата му. Лулата му представляваше старинно изделие от черешово дърво, лакирана в подходящ черешов цвят. В нея той тъпчеше тютюн с черешов аромат.

Взе я и започна да я пълни. Арте се разстрои, чертите й тръпнеха по лицето й като скъсани струни на мандолина. Лошо се получаваше, когато Уомо се отдадеше на лулата си, забравяше я. В повечето случаи. Но това бяха нейни си наблюдения и бе вероятно да греши. Затова тя направи още един опит.

– Нахрани ме! Гладна съм…вървях пеша от града, шест километра са. Намираме се почти в гората, няма хотел, нито страноприемница! Моля те…- гласът й беше залутана, безпомощна птица, но само привидно. Гласът й си беше отровна, но любовна пулсация към мозъка му.

Мъжът разсъждаваше, палейки тютюна в лулата – това беше начинът да затъкне напиращите свлачища в гърдите си. Обичаше я, проклетията, но не искаше да се връща назад при сутрините, когато се будеше до нея, омазана със засъхнала боя от снощната вакханалия в ателието й. Винаги заспиваха на пода, точно под прозореца, така, че щом първите лъчи оближеха измацаното й лице, да има какво той да съзерцава. Тогава обикновено прокарваше показалеца си по билото на носа й, по устните й, тънки като стрък трева, по брадичката, надолу по шията, в междината между гърдите й, през облия й бял корем, стигаше до мекия венерин риф и после още по-надолу. И навътре. Галеше я. А тя се правеше, че продължава да спи. Минаваше време, слънцето изкатерваше горното черчеве на прозореца, втурваше се някой игрив горски гризач през двора, но той продължаваше да я гали, а тя да стои мирно като статуя, докато накрая тялото й станеше неподвласно на волята и започнеше да конвулсира като изтървано в горска коприва. Помнеше той, че в този момент тя бе все още със затворени очи. Всичко правеше със затворени очи. Да, дори рисуваше със затворени очи…хм, макар, че имаше нещо друго тя, което ръководеше ръката й.

Уомо махна импулсивно пред погледа си – искаше да разкара болезнените и никому ненужни видения. Двамата с нея бяха остарели, нямаше как да се опиват отново от телата си, за да творят. Или?…

– Имам само мортадела, хляб и малко домашна ракия! Ще ти стигне ли? – погледна я крадешком, стори му се, че косите й са с променен цвят, може би леко просветлели. Всъщност какво ли щеше да се случи ако мъничко, съвсем мъничко я изследва отново…Какво толкова? Най-много посреднощ да му потрябват листа и мастило…

хххххххххххххххххххххххххх

Посреднощ тя се събуди. Лежаха двамата на пода под прозореца, както едно време. Той се бе вкопчил в косите й, все едно не искаше да я изтърве, ако хукне нанякъде. С другата си ръка беше обхванал едната й гърда също като дете, което се възхищава на топлината и на формата на невиждано до сега чудо. И спеше. Клепачите му потрепваха насън, а брадата му растеше. Пробиваше през кожата, на лунната светлина личеше, че е побелял. Покаралите бели косми образуваха кръг около устата му. „Неизвестна фея е взела тебешир и го е изрисувала, мислейки си, че поругава нечий портрет сигурно!” – помисли Арте. Стана й мило – бедният, изоставен, стар сатир. Нейният злощастен сатир, от нейния личен „Сатирикон”. Искаше й се да дорисува брадата му. Искаше й се…

Стана внимателно, освободи косата си, отмести ръката му от гръдта си без да го буди и затършува из стаята. Не знаеше точно какво търси, но й се искаше да дорисува брадата му с нещо. Накрая се извърна към камината и видя изстиналите въглени и пепелта от изгорялата хартия. Грабна шепа от пепелта – стоеше мазна и пластична в ръката й. Доближи се до спящия и се наведе, един кичур непослушна коса го погали по адамовата ябълка. Уомо не реагира.

Тогава Арте се концентрира и започна да рисува. Наболите бели стръкове постепенно придобиха плътност, върху лицето му изгря гъста моряшка брада. Като завършек Арте зави нагоре прелестни мустаци. Уомо се превърна в капитан на платноход.

В това време няколко от звездите, които надничаха през прозореца потръпнаха от еретичното й произведение и започнаха да падат в неизследвани бездни. На нея й се стори, че Птоломей, Кеплер и Лайбниц в този момент разпалено я хокат от отвъдното за сторената космическа беля. Усмихна се. Голото й тяло сякаш запя. Докосна зърната на едрите си гърди и потръпна. Легна обратно на пода до Уомо, прехвърли ръката му върху себе си така, че дланта му отново да заеме изследователската си позиция и го целуна в устата. Прокара език по горната му устна за да го събуди, а себе си изцапа с въгленово черно.

Уомо сънливо се усмихна неподозиращ нищо. Стисна леко това, което държеше спейки в шепи – зърното й изскочи като извадено око в тъмнината. Обърна Арте настрани с гръб към себе си и с лице към звездите, които тутакси плюха по пазухите си от срам

– Хайде! – каза й. Милваше я. Навсякъде. Тя можеше само да го усеща. Звездите, останали на мястото си за разлика от падналите им посестрими, се смееха насреща й. Обичаше да я наблюдават, докато се люби. Знаеше, че всичко ще е наред. Единственото, което остана недовършено, а на нея много й се искаше да бъде, бяха нейните цъфтящи като върбови клонки коси. Трябваше някой да ги донапише с мастило…

*Uomo – итал. мъж
*Arte – итал. изкуство

Реклами

Действия

Information

One response

1 09 2010
ГФСтоилов

За „арт“-е споменах, Арте и намирам в този текст, запазен от милостта на облизалите няколкото страници огнени езици.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s




%d блогъра харесват това: