ЖИВОТЪТ НА ДРУГАТА (KARUNA – СЪСТРАДАНИЕ)

30 08 2010

– Ти сега да не вземеш да ми обясняваш колко са важни обувките за това изкачване?! – Мариша направо побеснява, когато някой започне да й се прави на велик. После тя поглежда нагоре – погледът се губи във висините там, където острите морени приключват съревнованието си по катерене. Усеща, че кислородът е разреден – диша дълбоко, дробовете й се късат.

Другата жена мълчи. Чувства се виновна затова, че се е опитала великодушно да успокоява тая драка Мариша. Катерят склона на върха вече осем часа. Раниците им тежат (защо ли взеха тая палатка и толкова много колбаси?), гърбовете им носят синините на бремето им, несвикналите им градски гърбове. Трите жени трябваше да търпят това бреме, а дробовете им трябваше да крещят асфиксирано срещу слънцето – планината е кучешка планина и не трябваше нея да избират за покоряване. Местните хора ги бяха предупредили – вие, гражданчета, къде сте тръгнали, тези два върха, които сте намислили да насилвате, защото всъщност точно това ще правите – ще насилвате планината с неуспешните си опити да я превъзмогнете, та върховете ще се раздвоят, ще се разчетворят, за да не ги насилите и всъщност само падението ви ще е по-болезнено от синините по раменете от раниците ви. Така бяха казали местните, които срещнаха по пътя си, само че с по-други думи: „Я ке те видом как на вроо ке идеш дека си метнала таа раница со толко ядене?”. Да, интонацията беше твърде въпросителна. Типичната интонация за региона.

Мариша нищо не каза. Дебелата Берта изпуфтя срещу единия чичо, който имаше смеещо се лице като не дете, но не намери сили да му отговори – дъхът й беше пресечен от изкачването. Третата – Дарита се усмихна. Пъхтеше сякаш беше преплувала океана. Тениската на Дарита беше залепена върху гърба и гърдите й – зърната й прозираха и се полюляваха предизвикателно. Чичото зяпаше, смееше им се и продължаваше да дърдори. Трите жени подминаха.

Камъните бяха бели. Тук-таме обагрени със зелени плоски лишеи. Обувките им се плъзгаха по тях, подведени от пясъчни струи – пясъците сякаш струяха изпод морените. Липсваше трева, липсваха дори стръкчета тръни. Наближаваха Портата – онази пренка между двата върха, състояща се от метър твърдина, която можеше да се прекрачи, а от другата страна зееше друг склон, със също толкова остри морени, по който трябваше да се сурнат надолу – къде с подскоци от камък на камък, къде по задни части. Портата висеше над главите им, а над нея облаците пътуваха по техните си работи. Преодоляха остатъка от двеста метра до нея и трите жени се възкачиха, яхнаха пренката.

Дарита метна раницата си встрани и изу мократа си тениска. Гърдите й се разлюляха голи срещу стръвнишкия вятър. Мариша харесваше гърдите й – твърде момичешки за тридесет и пет годишна жена, твърде свободни. Прииска й се да ги погали, но се уплаши от собствения си порив. Намръщи се, опита се да се разсее от гледката и обърна главата си наизток – там, откъдето идваха. В ниското се стелеха върхове и мъгли, а над тях слънцето ближеше слънчев сладолед.

Берта се качи последна – хилядолетната Портата изпъшка под нейното месесто сто килограмово тяло. После, още не свалила раницата, Берта се наведе встрани и повърна. Беше на края на силите си. Но инатът й все още не се бе изчерпал, така, че тя трърдо бе решила да продължи. Макар, че от устата й се точеха миризливи лиги, а езикът й беше изтръпнал от честото дишане на разредения въздух.

– Знаете ли, ние сме три недодялани градски кучки. Смешници, покатерили се на тоя мъжки връх и обяздили го, сякаш е най-нормалното нещо на света. – рече внезапно Мариша. Изсмя се. По бузите й се стичаха вадички пот, черни от пепеляка. Прасците я боляха. Гърдите я боляха. Раменете я караха да вие срещу слънцето. Искаше й се сега да има мъж до себе си и да поноси раницата й и продължи:

– Да бяха тук половинките ни, а, Берта? Щеше да ни е по-леко, сестрички…

Не я оставиха да довърши.

– Луда ли си? Нали заради тях дойдохме тук! Сами можем всичко – изкрещя дебелата Берта. По брадичката й се точеше лъскава лига от повръщано. Дарита, както си беше гола, се наведе към нея и със свалената мокра тениска я избърса. Берта я изгледа:

– Какво?

– Имаш повръщано по устата, миледи! – Дарита се смееше.

– Много важно! Важното е, че се чупихме от мъжете. И никой от нашите домоседи няма да изживее това, което ние изживяваме. Нима не е подвиг туй което правим? – продължи Берта. – Естествено, ти, Даритче няма как да ни разбереш, нямаш ти от кого да бягаш от време-навреме.

В гърлото на Дарита застана буца. В друг случай може би щеше да се обиди сериозно, но тук във високото, където и орлите не стигаха сякаш не можеше да изпита лошо чувство. Противоестествено й се стори. „Дали наистина не пречиства планината?” – мимолетна мисъл се завъртя и отлетя от нея. Все пак Дарита не се стърпя:

– Да, права си…Три сбъркани градски кучки изкачват най-високия връх в страната за някакви си осем часа. Браво! Много умно! Ако някоя от нас умре по пътя, другите ще закусят с тялото й, също като в оня филм…как се казваше?

– „Живи”. Но аз не съм го гледала, само съм чувала за него – отговори Мариша. Тя бе най-жилавата и търпеливо понасяше неистовата горчива власт на планината. Не можеше да откъсне очи от гърдите на Дарита – предизвикваха я, сякаш й се плезеха две палави къртичини, изскочили изпод камънаците на рида. Много, много странно чувство е породилото се у нея. Чак я заболя от невъзможност да го изпита.

– Прикрий си пищното двухълмие, Дарита, че съм жадна и ще те изпия! – изговори набързо тя.

Дарита се смути. Затършува в раницата си. Вятърът шибаше голия й гръб с мъжките си камшици. „Откъде тая кукувица Мариша й хрумват такива скверни мисли за гърдите ми?” – мина през главата й, докато най-накрая изрови суха блуза от раницата. Навлече я. Обърна се гордо и предизвикателно срещу кукувицата:

– Сега доволна ли си? Не знаех, че имаш такива наклонности… – отвърна тя на удара.

– И аз не знаех, но тая мъжка планина ме кара да говоря глупости! – направи опит да замаже положението Мариша.

– Маришке, Маришке…Дойдохме на покрива на света, за да установим, че си една обикновена лесбийка, омъжена щастливо. – пиперливия език на Дебелата беше добил жилещ вкус. Започна тя да се смее с хъхрещи дробове – дрезгаво, продрано, също като мадам от някой бардак. На Мариша й докривя.

– Стига сега и ти! Много добре знаете и двете, че съм нормална! Просто порив някакъв ненадеен, може би от разредения въздух тук…

– Оправдавай се, оправдавай се, но ако вуйчо научи…

– Кое да научи, ма? Че съм видяла циците на Дарита? Голямо чудо! По-скоро Дарита да се притеснява, че няма на кого да ги показва, освен на мене… – рече Мариша.

Берта наричаше „вуйчо” съпруга на приятелката си, както и собствения си мъж. Нямаше как да нарече „вуйчо” половинката на Дарита, защото Дарита нямаше такъв. Беше безплодна и поради тази причина бе счела твърде погрешно, че не заслужава да има мъж до себе си. Приятелките й я укоряваха за това решение, увещаваха я, че всъщност не способността да се раждат деца, а любовта между мъжа и жената е причината да съществуват двамата в съжителство.

– Момичета, какво правите? Държите се като препили гуляйджийки! Защо дойдохме тук? – внезапно се намеси Дарита.

Мълчание. Всяка простираше взора си в различна посока – оглеждаха по своему ясното небе, удавило не една и две женски надежди, както и низините, потопени в мръсни човешки страсти, от които уж бяха избягали.

– Защо дойдохме тук, питам? – продължи Дарита. – За да надраснем онуй, което долу в ниското не можем! За да застанем отвисокото и да видим, че сме човеци. Първо сме човеци, после сме жени! Берта?

– Кажи, пиленце? – Берта ровеше за цигари в раницата си.

– Би ли престанала? Нали решихме да зарежем греховете си в ниското! Дробовете си изхрачи докато допълзим дотук, тениската ми ще смърди на повръщано цял живот, а ти търсиш цигари!

Берта се смути. Престана да рови в багажа. Облегна се върху една голяма обла скала и загледа засрамено приятелката си.

– Мариша? – продължи Дарита.

Мариша не я отрази. Правеше се на недостъпна и обидена. Всъщност надълбоко заритите човешки инстинкти бяха започнали да изплуват у нея постепенно, с повишаване на надморската височина.

– Мариша, какво беше това?

– Кое? – Мариша се обърна към приятелката си и в погледа й се четеше крехък срам за това, че я бе погледнала с любовно око.

– Наистина ли го мислеше? Не казвам, че е нещо лошо, скъпа…просто, много ненадейно беше!

– Да, ненадейно беше! Но не мисля, че трябва да му обръщаме внимание. Просто изтървани мимоходом думички. Вероятно мозъкът ми отказва да бъде рационален на тази височина.

След това и трите се отдадоха на гледката. Всяка поотделно вътре в себе си реши окончателно, че усилието си е заслужавало. Слънцето обяздваше един след друг облаците, после след акта ги разчленяваше, сякаш желаеше да умножи телата им и да ги раздаде на бедните. Разкъсаните облачни телеса поемаха в началото в различни посоки, а после потъваха на северозапад към съседния планински връх. В ниското се виждаха изсъхналите треви и пълзящите клекове. Много надолу, много наниско се виждаха, сякаш в далечината на далечното минало на трите жени.

– Вижте, вижте – там на онзи връх има диви овни! – извика внезапно Дарита.

– Къде, сестро, къде ги видя?

– Виждаш ли пръста ми, мислено го продължи, виждаш ли, има един зъбер, малко стъпаловиден?

– О, да…Аз пък се чудех откъде идва това мучене! В един момент дори си въобразих, че се намирам в Мордор… – каза Берта в нещо като полу съзнание. Другите две жени прихнаха.

– Личи си кой е чел Толкин!

– Моля? А, не! Не съм го чела! Гледала съм филма! Но не мислите ли, че пейзажът напомня тъкмо Мордор?

– Да, така е!

После светлината леко смени отенъка си – наближаваше два следобед. Тениската на Дарита с петна от повръщаното на Берта съхнеше на една раница. Бяха отворили блокче шоколад и смучеха сладко – нависоко вкусът му беше изострен, пикантен и доста по-натрапчив.

– Кога ще оперират вуйчо? – попита по едно време Мариша, всяка от тях знаеше за чий точно вуйчо се състои въпроса.

Берта помръкна. Не й се искаше да се сеща тъкмо днес, тъкмо сега, на това прекрасно място, което нямаше нищо общо с човеците долу в ниското.

– Скоро. Може би след два или след три дни, тази седмица ще бъде. – отговори Берта. Очите й бяха сухи – височината някак си не й даваше да се разплаче, не й даваше да се чувства нечия съпруга или майка. Височината я подклаждаше да бъде единствено Берта.

– Ако не преживее, оставаме сами с малкия…и ипотеката. Но, такъв е живота, нали?

– Да. Такъв е живота! – може би някога, когато щяха да са в ниското отговорът би бил друг. Може би по друго време и на друго място отговорът щеше да е: „Ние сме с теб, скъпа!” или „Не се тревожи, всичко ще бъде наред!”, но днес, тук и сега подобен отговор не бе необходим. Защото думите не бяха необходими. Високият връх, свръхчовешкото усилие да бъде покорен и неизтребимата сила на надчовешката природа обезсмисляше всичко.

Ултравиолетът посипа милиони фотони в този момент в косите им. Фотоните попаднаха и по раменете им. Затъркаляха се като смешни светлинни топчета. Кожата и на трите порозовя. След ултравиолета дойде вятърът. В началото по мъжки рязък повей, облиза фотоните по гърбовете им, по гърдите им. Погъделичка краката им по голите бедра там, където не бяха облечени с къси панталони…Захладня. После вятърът ги обгърна нежно – дали съчувстваше на някоя от трите или просто проявяваше мъжките си желания, не се знае. Но и трите почувстваха онази спойка, която се получи от фотони и вятър помежду им. Спойка, която можеше спокойно да се нарече човещина. Или единство. Или единна човешка самота.

Реклами

Действия

Information

One response

1 09 2010
ГФСтоилов

Плнината, тези монтони от мърдост. Над света душите оживяват надчовешки. Мислите ухаят с чистотата на взора. Безкрайността на небето обединява самотата им с полет.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google+ photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google+. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s




%d блогъра харесват това: