ЖЕНАТА КРАЙ ПЪТЯ (Viram – кураж)

23 08 2010

Ето я пак. Върви на банкета гърбом към задминаващите я коли. Турила тая огромна раница, а от нея висят канчета, палатка и спален чувал. Вътре сигурно е набутала няколко пуловера, газово котлонче и вегетариански продукти. Не се и съмнявам, че са такива – тя на вегетарианка си прилича. Косата й е ужасно къса и много рошава – направила я е да стърчи във всички посоки, сякаш иска да получи незабавен факс я от Марс, я от кенефа на бай Дрино от съседното село. Има обеца на носа си – това се вижда най-напред. Притежава и онзи странен загар, типичен за планинците.

Миналата седмица пак я задминах. И пак беше сама. Накъде отива това момиче? Къде ходи? Какво прави из пущинаците сам-саменичко, се питам? Дали не е някаква сектантка, която отдава почит на слънцето в неделен ден?…Не, нее. По-скоро сякаш е загубила нещо във високото.

По петите я следват два изтървани песа – мърляви и проскубани. Кой знае от коя селска къща изгонени. Тя върви нагоре – хижата не е далеч, но бас ловя, че не спира на дотам. Сигурен съм, че краката й я водят още по-нагоре, там, където гнездят орли и ветровете се сношават като бесни. Планината не е за всеки и е чудно как тая жена сама оцелява там. Всяка седмица, по едно и също време. Дали не слиза само за провизии?

Решавам да спра и да я питам. Намалявам скоростта, отварям прозореца:

– Искаш ли да те закарам? – подвиквам. А тя гледа през мен. После върти глава и търси посоката на облаците „Накъдето вървят те, натам вървя и аз!” – сякаш това ми казва.

– До хижата ли си? И аз съм натам, ще те откарам… – казвам.

– Не, благодаря. Предпочитам да повървя. – отговаря ми в унес.

– Скоро ще се мръкне, високо сме и бързо се стъмва, пък и става доста хладно, при все, че е лято. – продължавам упорито аз.

Момичето се усмихва – около устата й се разтеглят две прекрасни бръчки, също като бръчките на планинските спасители, добити от ветровете и зимния загар.

– Ок, ще се кача, какво толкова, планината ще ме чака когато и да пристигна. Няма къде да мърда.

Отваря задната врата и хвърля тежката раница на седалката, а после бързо се яхва отпред до мен. Големите песове, които я следват по петите останаха на място – седнаха на задните си лапи. Все едно тази, която охраняват им даде мислена заповед. Забелязвам, че за раницата е вързана брадва – вероятно сече дърва за огрев с нея. Много мъжко занимание, но необходимо в планината. Представих си я как млати с брадвата и ми стана смешно. Подкарвам колата с не много голяма скорост – иска ми се да я поразпитам, прелюбопитна ми е тая планинска жена.

– Казват ми Капитана, приятно ми е. Не че имам нещо морско, де…– подхвърлям уж между другото, но правя пауза. Очаквам да ми се представи от учтивост. Не би!

– Аз съм хижарят. През лятото се случва да има чат-пат туристи през почивните дни и за тях слизам до селото да пазарувам. Ти що чиниш из тия места?

Жената се усмихва. Прилича на надхвърлила възрастта на алпинистките, не се и съмнявам, че е борила мъжките бури из много планински дебри и каньони. Самотница е – това личи отдалеч. Но не е самотна – усмивката й говори за жив и общителен човек. Но пък е тъжна.

– Катеря планините аз. Обичам природата и се щурам редовно из горите. – казва тя. Отваря ципа на противовятърното яке. Съблича се. Навън настъпва мрак – слънцето се скрива зад западния дял на планината. А ние продължаваме да пъплим със същата костенурча скорост нагоре.

– Виждам те за трети или четвърти път, все по същото време. Къде катериш? – питам.

– Навскякъде…Накъдето ми видят очите и накъдето ме затегли сърцето. – отново се усмихва, тоя път ме поглежда право в очите, пробожда ме с две остриета, може да ми изкара дори сърцето през гърлото с тия два инструмента. Безцеремонна е, поне в това отношение.

– Опъвам палатката на около два часа път от хижата, току до реката. Обичам онова местенце, на което реката е стръмна и има един-два вира.

– Аха, сещам се. Пъстървата обикновено стига до там, по-нагоре не може поради скоковете на водата. И какво правиш там?

– Всичко, каквото ми хрумне. – да, никак не е мълчалива. Хубаво е това. – Сутрин преди изгрев подклаждам огъня и пека хляба на него. След това тръгвам към билото откъм косата му част. Гледам да заобикалям екопътеката, защото не ми се ще да срещам хора по пътя си.

– Че те туристите по екопътеката не са много – има-няма един-двама ентусиаста. Маршрутът е много труден. Е, ти как така я заобикаляш – от южната страна са само скали и сипеи, а от северната й страна се стичат поточета и е камънак…Не е терен за ходене това! – учудвам се.

– Много места съм изкатерила. Е, това е труден маршрут, но пък…удоволствие е да го покорявам всеки път. – отново се усмихва на себе си. Има тайни тази жена, има…”Кого покоряваш всъщност? Върхът или себе си? Или доказваш някому не на този свят възможностите си?”

– Защо не отседнеш тази вечер в хижата. Само тази вечер. Ще те нагостя без пари. В днешно време всичко стана много скъпо и услугите ми вече не са съвсем евтини, но за теб ще направя изключение. Имам едно кюше за сам човек, няма да те слагам в туристическата спалня, от вчера там са се заселили едни младежи…Но не бой се, няма да те притесняват, отделно ще си.

Момичето се умисля. Дали преценява предложението ми. Не…Всъщност зяпа през прозореца, отново гледа посоката на пътуващите облаци. Че какво им гледа толкова? Поглеждам и аз през моя прозорец – облаците са си там и пътуват. Все в една и съща посока – от северозапад на югоизток. По тия места вятърът и всички бури идват от северозапад. Облаците никога не сменят посоката си. Така и тя – никога не променяла маршрута си. Само че на облаците им е лесно – нямат крачка да напъват стръмните склонове, те си летят във висините и само отвреме-навреме с търбусите си закачат някой връх, та мъгли се изсипват изневиделица.

Боровете и мурите отвън започват да пеят. По здрач дърветата пеят по тия места. Нахлува свежест и миризма на смола. Животът в тъмното стихва – двигателят не пречи да чуем как всичко потъва в дълбините на нощта. След малко се промъкна и силният шум на реката – обичаше тя да блъска снагата си в камъните. То тази година лятото лято ли е? Толкова дъждове друг път не е имало, та затуй реката бучи отдалеч и в тъмното ти се струва, че са я изтървали от впряга й. Нощем трудно се спи до такава река – палатката е илюзорна защита. Палатката даже е излишна.

Наближаваме хижата – силуетът й се оформя между боровете. Отвън лъсват три паркирани автомобила, на моите гости – туристите, целите са изкаляни – по този край пътищата не са добри.

– Аз ще сляза тук! – внезапно казва жената и това ме кара да закова намясто. Иска ми се да я попитам още нещо, но тя бързо отваря вратата, отива отзад, взема си огромната раница с висящата брадва и с бързи крачки се отдалечава.

Не можах да я питам колко време ще остане в планината. Така и не разбрах името й. Нито откъде идва. Нито коя е всъщност.

хххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх

Човекът зяпаше след мен недоумяващо, но пък не му трябваше да се занимава с мен. Щеше да ме забрави не след дълго – грижите му в хижата бяха достатъчни. И доказано е, че мъжете не могат да мислят за няколко неща едновременно. Хах! Представих си го как готви боб-чорбата на туристите, диалогира с тях и в същото време си мисли за мен. Абсолютно невъзможно е. Щеше да забрави. Нека. Пък и беше достатъчно досаден.

Утрото ме завари край огъня – почти приключил съревнованието със студа и резкия планински дъх. Бях заспала на земята в спалния чувал. В косата ми се валяха клечки и сухи треви. Слънцето още не се бе показало иззад върховете. Блазнеха ме сипеят и речното корито. Тръгнах по пътя си отново, а на място зарязах такъмите си. Взех само секирата и един объл речен камък, голям колкото глава на дете. С брадвата одялках един прът да си помагам по трудния преход. Храна не ми трябваше – изпекох както винаги хляб на остатъците от въглени и го раздадох на птиците. Не че птиците дойдоха, но щом се върнех нямаше да заваря и трошица, щяха да изядат хляба. Оставих само едно парче в джоба си – белязвах пътя си с него също като в оная детска приказка. Самозаблуда някаква таях винаги с тия хлебни трошици, ама нейсе. Важен е символът на действието, не е важно дали наистина ще ги намеря навръщане.

Ти ме чакаше както винаги най-горе. Слънцето облизваше косите ти – бяха пораснали, стигаха до раменете ти. Бялата ти риза искреше, зъбите ти също. Стоеше разгърден срещу ми, а от гърдите ти имаше рукнали светлини – дали отражение от слънчевите лъчи или от речната дъга, която обрамчваше коритото на тая дива планинска непослушница – не знам. А може би виждах единствено отражението ти в очите си и да ми се струва както винаги, че от гърдите ти струи аура.

Тръгнах след теб. Беше обут в алпийските ботинки с ластици. Стъпките ти бяха бели. В кладенчетата им никнеха треви – предимно детелини и мащерки. Странно е в тази борова гора и голи сипеи как в стъпките ти расте живот. И аз те следвам, подпирайки се като столетница на импровизирания ми бастун – колец. Усещам брадвата си върху дясното ми бедро. Тежеше ми още преди да я окача там. Но те следвам. Не те изпускам от поглед.

Гърба ти люлее планинските пасища върху си, раменете ти подпират облаците, остъргвани от облачния бяг – от северозапад на югоизток. Кълвачите се разсипват да лющят старата кожа на смърчовете. Смолата лепне по подметките ми, неумиваема от никоя вада. Прасците ми постепенно се втвърдяват на стоманени топки, лицето ми пламва, но те следвам. Въздухът ми крещи в дробовете. Но те следвам.

Няма да те загубя! Никога повече. Ще стигнем заедно ледника. Ще разкопая една дупка и там ще се пъхна като в утроба. Ще лежа в дупката и ще те гледам – в небето пътуващите облаци ще са спрели призрачното си влечение към световните посоки. Ледът ще искри и ще изкривява пространството, ще свирят слънчевите лъчи върху струните му.

На едно място по-нагоре ще видя Куката за осигурителното въже. Ще бъде самотна, когато мина покрай нея и уж случайно ще закача блузата си. Ще остане на Куката едно малко, фино парцалче от мъжка карирана риза. Твоята риза – нея взех и нося завинаги. По-нататък отново ще съзра стъпките ти, но теб няма да те има – ще си се изкачил на върха току над грамадната урва. Точно под върха, на един скален израстък ще има гнездо. В гнездото ще има младо орле – по корема му все още ще има бебешки пук. Във високото слънчево небе (от което облаците ще са емигрирали надалеч) ще кръжи двойка орли. Тук ще си ти – невидим, необозрим, безтелесен, надтелесен, витаещ с гнездящите орли и над тях.

Тогава ще извадя речния камък от пазвата си – той ще бъде топъл. Дотогава ще е слушал напевите на сърцето ми, ще е попил потта ми, ще е разбрал колко те обичам. Върху него с невидими руни душата ми ще е написала помен за теб. С няколко сълзи от очите, които отдавна не са плакали ще нарисувам портрета си – да ме имаш. Ще сложа камъка тъкмо на върха – при другите камъни. При камарата от камъни. При изваяната дзен-скулптура от камъни, в която всеки един от тях означава едно мое поклонение. Под скулптурата ще е заровен пикелът ти и той ще усети, че още повече му натежава. Натежава му с един камък повече. С едно мое изкачване повече. „Аз бях тук, любов моя!”.

Нагоре път няма към небето. Няма сипеи, нито стъпала. Няма твърд. Моят каменен менхир е недостатъчно продължение на твърдта към небето. Надолу пътищата са безброй. Надолу остана прогизналата козя пътека. По нея ще се стелят смърчови иглички, тук-таме ще я пресичат странни изворчета. Рекох си: „Планината плаче по тебе!”. Но знаех, че планината не плаче за никой. Планината е горда и самоуверена. Планината е вечна. Или почти – може би след около стотина или двеста хиляди години да я размести някоя тектонична плоча, да я разцепи на две, боровете щяха да запищят и да изгорят в лавата, бляскавите слюди на камъните щяха да се стопят като ослепени гледци. Планината щеше да загине. Но не сега – сега тя има власт. Има власт над невидимия ти труп. И търпи само подчинение. Но не моето – аз се противопоставям на планината. Търся теб и те намирам!

В този миг ще се усмихнеш – над върха на скулптурата от моите камъни ще проблесне загадъчна слюда. Писъкът на скалния орел ще придойде от всички посоки с ехото. И ще знам, че се раждаш отново някъде…

хххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх

…На третия ден се качихме до изворите на реката. На метри от пещерата има нещо като заслон – там беше опънала палатката си. Изглежда за последно не бе спала в нея, защото имаше разхвърляни принадлежности около огъня – спалният чувал се валяше, беше пълно с трохи от препечен хляб (странна беше тая жена, казвам Ви, господин следовател!).

Трябваха двадесет минути да се организира издирване – спасителната служба е на около три часа път от хижата, но момчетата дойдоха много бързо. Тръгнахме по дирите й, стигнахме чак до ледника. Бяхме потресени как е изкачила без екипировка скалистия склон – по него не никне дори трева. Е, забелязахме един странен феномен всъщност – имаше стръкчета трева – детелина и мащерка на разстояние колкото човешки разкрач и тъкмо затова ми стана странно. На такава височина няма никаква растителност, а ето – видите ли, господин следовател, там никнеха снопове тучна растителност. Сякаш някой е газел в мокрия сняг и кал и от стъпките му са поникнали билки.

Но жената край пътя така и не открихме. Защо я наричам жената край пътя ли? Ами, понеже няколко пъти през тия месеци я срещнах по пътя за хижата, докато карах провизии нагоре. Веднъж даже я докарах до хижата. Не, не зная как се казваше, господине. Не разбрах откъде идва. Всъщност даже не схванах къде точно отива – след ледника няма нищо. Абсолютно нищо…

Реклами

Действия

Information

4 коментара

25 08 2010
ГФСтоилов

Облаците, тяхното течение, крият тайните на поелите с и без посока…

26 08 2010
doriana

Да, точно така! Знаеш ли, някои хора се дразнят тъкмо от облачните тайни на другите…Нека ги оставим насаме с тях си!
🙂

25 08 2010
Kалина

Здравей, Доряна !
Отдавна чета разказите ти. Харесвам начина ти на мислене и провокативния стил, който откривам в тях, както и умението да събереш разпилените карти в печеливша ръка, с лекота. Не попадам често на толкава многопластовост в текстове, особено написани от жена. Просто ми се прииска да ти го споделя 😉
Желая ти всичко добро !
Калина

25 08 2010
doriana

Така ли? Изненадана съм, мене почти никой не ме чете, камоли да направи толкова точен анализ на текстовете ми! 😉
Добре дошла!
🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google+ photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google+. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s




%d блогъра харесват това: