ЛЮБОВНИКЪТ

20 08 2010

 

Сега, когато съм достатъчно древен, с напукани сухожилия, разтрошени мисъл-форми, прекадени от усилия страсти, замъглял, недостъпен, пресушил изворите на житейската семантика, се оказах най-самотното същество, съществото обитаващо висок мъглив, скален връх, което вие срещу вятъра.

            Изчезнаха в мъглите на миналото семейството ми и любовта, изчезнаха знатните родове на поезията и музиката, изтръпнал е погледът ми надалеч – към простора на нищо-не-правенето, понеже съм дърт фавн, забравил, че е фавн и запомнил, че е дърт и брадат.

            По гърба ми расте тундра от косми, за сметка на това олеся онази на темето. Провисих кожи под мишниците и между краката, разтегнах ги така, както разтегнах скуката и безделието на старостта и ги превърнах в основно занимание. Дори помен от младежката ми похот не остана. Дори спомена за похотта се натроши и разпиля като прах от урната на мъртвец. Това съм аз. Старецът от планината.            

            Но пазя Тръпката, Извора на живота, Хоровода на космическите тела, Светлика на сътворението пазя. Единствената идея за себе си, която имам и която Тя оформи.

            Някога, отдавна се сгушвах и полягах на гърдите й. А гърдите й – чудни ваяния, помислени от Твореца и осъществени от Природата. Сучех от тялото й до пресищане, до повръщане и пак до поискване. А тя ме галеше, простираше ръцете си над мен, сякаш опваше саван на смъртник за недокосване от нищо и от никого. Целувката й – протяжна котка, прелива соковете на живота, а после надолу, надолу докато избликна семето си…Научи ме на страдание и описание на чувствеността. Научи ме да бъда мъдър любейки и да изглеждам глупав воювайки.

Да я разсърдиш значеше да предизвикаш гората оформяйки сечище – ще те нападне с всяка мравка и горска твар, докато не отмениш богохулството или не се смириш. Ходех по леки жени – да си върна достойнството от падането в битката, любех ги зверски, докато не разпорех утробите им от блъскане с члена, пиех нежни и жестоки коктейли, че да преглътна горчивината на нейната истина и моя лъжа, ходех по въже надвесен над пропаст, пусках тайно хвърчила до прозореца й – да ме обикне отново. После тя прощаваше и ме приемаше отново като дългоочакван пътник – разтваряше глътката въздух върху устата си и ме целуваше дълго. Аз бях удавник, спасен от случаен кораб.

Да я любиш беше като да танцуваш върху огъня, а белезите след това зарастваха с години. Зимите и летата преминаваха изгонени от нас, хукнали по стръмното на житейскатпа пътека, спъваха се, удряха си носовете в клоните, бягаха от нас – не им понасяше любовта ни без кризи и катарзиси. Обичахме се сякаш четяхме книга с древни художествени образи.

Помня първия път. Помня моята неоформена девствена плът, стърчащия си член и дори зеленината на помислите ми помня – шурнали от детството, прекатурили чашата на приличието. Помня, че се завъртяха ден и нощ. Тя ме хвана, притисна ме до себе си и дълго гледа златните зрънца в ирисите ми. Избликнах без да съм осъществил допир с нея, просто от аромата й – познат, смътен и древен. Истински женски аромат, тайнствена заблуда за насилници, опиум за тях. А самата тя бе за мен самката, която решава да ти покаже тайното кладенче на секса.

Веднъж ми разказа как съм се появил – от най-прекрасното цвете, което обичах до безумие. Разтворил съм го, раздрал съм венчелистчетата му, рукнала безименна кръв, крещял съм: „Бягство от преизподнята!”. Записано е в книгата на времето, повярвайте!

Съпругът й не беше случаен. Вулканичен човек, безпардонен скиталец, ругаеше селските попове, крадците на сънища и дървения си крак. Бунеше съседските гъски на протест срещу ланшния лимец. Купуваше стари куплети, продаваше песни за моряци. Ревнувах я до полуда. Бърчех нос в отвращение щом само си ги преставях двамата – на леглото, което сам съм ковал и съм постилал фантазии. Точех ножа си тайно нощем, ножа на безсилието, ятагана на завистта, бръснача на…и псувах. Ридаех. Проклинах. Бягах далеч в суетата.

Отдавна я няма – погребах я на дъното на скръбта. Физически я погребах – станала бе старица като ония от приказките. Докато я полагах в гроба й, костите й се натрошиха, плътта й окапа. Есента застина в позата на оплаквачка. Един гарван зърнах току до рамото ми. Не, не ми проговори с човешки глас, просто очакваше с тъпо животинско упорство да се махна оттам. Не плаках, но бленувах! Онова, което ми беше дала и никога нямаше да ми даде отново – кристалния секс и неизповедимата любов! Африканска музика вплетена в ритъма на превозните средства.

Сега, когато съм достатъчно древен, с развети остатъци от нещо човешко, напукани длани, накъсани мисли, раздрани като парцалите на времето, опушени катарактови зеници с образи и слово, проекция на его – сам без его, недостъпен, на върха на скала, от която възнамерявам да скоча – скалата на старостта, пресушил сетивата си и щенията към живота, се оказах единственото същество изпитало безмерната любов, онази, която събира всички любови в себе си. И вия срещу вятъра.

            Изчерпих Тръпката, Извора на живота, смисъла да съществувам. Прекратявам единствената идея за себе си. И в памет на истината, и в памет на цялата изпитана и неизречена любов крещя:

            „Обичам те, мамо!”

Реклами

Действия

Information

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google+ photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google+. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s




%d блогъра харесват това: