ОРФЕЙ ОТ СКАЙПА

10 08 2010

 

Вървях с моя си вътрешен страх и подозрение дали ще ме хареса. Толкова се бях умислила, че наджапах в локвата до тротоара. Да му се не види! Сега ще изглеждам освен дебела и окаляна…ще му се сторя завършена свинкя!

Продължавах да вървя, извадих цигара от дамската си чанта, запалих я. Стигнах до мястото. А такъв кански студ беше, че бълхите по кучетата сигурно бяха измрели. Имах си наум, че цигарата уж ме топли, но пръстите ми почервеняха и се нацепиха. Пичът закъсняваше втора минута. Ами да, сигурно ме е видял отнякъде и е избягал с панически викове. Уф! Да си бях стояла у дома! Патка! Среща с непознат! Довиждане! Бай-бай, митологичен женски образ на сирена!

Хвърлих фаса и го настъпих с острото на токчето! Загърнах шлифера и тъкмо да продължа по улицата някой ме дръпна за ръкава.

– Ти си била! – беше той и направо ме прегази като люлякова еуфория. Слабичък, направо кльощав и много висок. Тъмен. Черен. Брадата му беше набола – същи неандерталец. Ниско чело, дълга къдрава коса. Дълги увиснали ръце. Големи уши изригнали към небето да слушат ангелските песнопения. Боже, боже – имах среща с Пан козлоногия! Огледах главата му да видя къде са рогата.

– Къде ти е свирката? – попитах Пан.

– Моля? Ти да не очакваш регулировчик? – гледаше ме тъпо и недоумяващо.

– Айде, моля ти се, не ме карай да ти обяснявам! – и врътнах задника си, сочейки му спирката.

– Хайде да отлитаме, че замръзнах тука!

– Ами като си дошла в октомврийското си бельо, вместо с януарския кожух, кой ти е виновен!

Леле, само как се смее гърлено! Напаст божия! Сварен картоф ли има в гърлото, че така гългочи? Въобще не ми хареса! Среща с непознат – защо ли се хванах, патка съм, никога не ми е вървяло с мъжете, ама те и мъжете едни – през нета прилича на Орфей, пее ти сладострастно, анализира умно, докосва ти теменужените грехове и ги откъсва с лека ръка така, щото да ги направи светини, а като се появи на спирката – тропа с копитца Пан! Ужас! Карай…вързах се, връщане назад няма! „Ще пием бира ей там.” – отсякох и го повлякох в една кръчма. Държах го под ръка, ако поисках можех да го трясна в земята и да го овъргалям в локвите, толкова хилав беше. Чак ме напуши смях и даже се изкисках!

– Нещо смешно ли казах? – попита ме.

– О, нищо! Просто те гледам какъв си хилариус. И себе си гледам – напращяла съм като каца с мед! Направо смешна гледка! Абе, ти къде се буташ в „А” група?

Сега бе негов ред да се смее. Този път картофът беше сменен от тъпан, омесен с цимбал – сатирска му работа!

– Бутам се! При смахнатите! Ей, перко, гледай само колко си кльощава, пък на мен се присмиваш! Докато си говорехме през скайпа, ти се описа като сочна мадама и точно за това дойдох. Харесва ми как разсъждаваш, харесва ми представата ти за света. Представих си те облечена в твоите двадесет и шест години, разлюляла едрите си гърди да тичаш към мен и мекото ти тяло, което стискам с две ръце! А ти – кожа и кости. Нищо, де! Ти сега да не се обидиш? – спря се за миг и ме изгледа.

Не, не се обидих! Само гледах тъпо като свиня конско пасбище, която не знае какво й цвилят конете, докато тя преживя буреняци. Седнахме на топло. Нямаше никакви люде в кръчмата, освен кръчмарят и една самарянка, дето работата й беше да разнася пиво и мезета. Глупости на търкалета! Барманът и сервитьорката. Опитвам се да създам за себе си малко по-приказна картинка, само и само да си върна образа на Орфей от скайпа. И като се започна…

– Две големи бири…пържени картофи със сирене…два пъти, нали?…една порция тиролски наденички…виждам тук и пушен суджук на скара – един от него…

Олеле!

– Ей, ей! Изяде хладилника на хората! Ай, стига! – ама така го ръчнах, че вярно щях да го сплескам на стената. Трябва да внимавам – големичка съм и ще го изкормя без да искам.

– Малката, почвай да ядеш, че като те гледам каква си свирчица небесна, ще вземеш да се споминеш в ръцете ми и чудо ще стане тогава! – Пан заръфа със страст суджука, запи бира от халбата така, че тя потече към адското му гърло както лавата, дето нищо не може да я спре. Господи, гледам омазаните му пръсти – подава ми нещо към устата. Повдига ми се. Отказвам, клатейки глава.

– Та, бяхме стигнали в скайпа за желанието за живот. У теб кипи живота, поне така изглеждаше тогава, ама, да ти кажа – като те видях и вече не знам! Ти винаги ли си била такава самоходна мотовилка? Преди направо…направо само с приказките си и предизвикваше едни такива мъжки реакции у мен! Само да не се сърдиш като ти го казвам това! Сега, вече на живо….сякаш съм сбъркал жената. Я, чакай да те питам – ти ли си Самодивата? Да не си някоя нейна приятелка, щото тя е малко пълничка, поне така каза Самодивата, де!….Чакай малко, къде хукна?

Хукнах, ами! Брей тоя човек не спира да дъвче и говори едновременно, къде отива всичко смляно и изречено през мелещите зъби се чудя?…Прилоша ми.

– Уф, отивам до тоалетната! – смотолевих набързо и минах през салона. Обаче… …Обаче в огледалото на тоалетната, с периферното си зрение мярнах сянка. Направо сянка си беше, върнах се, погледнах обратно в него – сянката беше там. Скулеста, жълтокожа, огромни очи като на бръмбар, погълнали целия свят, дрехите на тази не бяха дрехи, а съдрани душевни отпадъци, калъфки от възглавници, торбички от прахосмукачки, празни рибарски мрежи…Това не беше същество. Всъщност – това не беше никой или нищо!

Протегнах ръката си към сянката – тя също протегна своята към мен. Ощипах бузите си, а сянката задърпа кожляците около носа си, който беше всъщност една изхвръкнала пика всред костеливата обла коруба на костнурка. Сянката се подиграваше. Плезеше ми се, изплезих се и аз. Започна да се превива от смях. Същото започнах да правя и аз. После се потупа по корема и каза: „Свиня”, аз, естествено, отговорих същото, а после ми призля. Падна бяла пелена пред очите ми – за секунда или за минута, не помня.

После виждах само бяло – бялата престилка на доктора и отвреме на време бялото на очите му, докато ме преглежда и говори успокояващо. Но нищо не чувам, понеже не съм тук! Ето – усмихвам му се, разтягам дебелите си бузки в една приказна детска усмивка и му махам за довиждане с меката си длан, в която потъва всичко…И продължавам да не чувам нищо! Нито виковете на сестрата…

…нито стоновете на баща ми…

…нито…

…нищото…

Реклами

Действия

Information

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google+ photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google+. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s




%d блогъра харесват това: