Принципите на Ди

3 08 2010

лунна светлина „Просто си имам принципи.” – това й каза. Излезе някак студено и резервирано. Дори се почувства несигурна в това, разговаря ли със същия човек? „Омъжена си, а това е в разрез с принципите ми!”. Боже, божке! Почувства се като Месалина. Този малък, малък…и малък…хубостник.

Хвана я яд, но какво да се прави. Нямаше време и сили вече да се занимава с него. Реши да остави нещата такива, каквито са. Щеше да й остане един мил и хубав спомен. Две седмици заедно, а сякаш са били две години. Но вече нямаше значение.

Ди се огледа – той се отдалечаваше със сигурна походка. На булеварда потокът беснеещи превозни средства не спираше. Мръкваше се. Градските светлини започваха да се умножават постепенно и да се втурват в погледа й отвсякъде. Захладня. Ди напъха слушалките в ушите си и настрои мобилния си телефон на една радиостанция, по която пускаха топъл предвечерен джаз, джаз на черни, изпят и изсвирен от бели. „Очарователно. Време е да се прибирам и да разтракам тенджерите. Трябва да се държа като омъжените.”. Това си каза и пое към дома си.

Обикновено вечерите й бяха екзистенциално спокойни и прекалено прозаични. Нямаше причини да се притеснява за каквото и да било. Животът й бе нормален като на повечето работещи жени. Грижите за живота полагаше с достойнство и леко безхаберие. Като всички останали. Също така бе сигурна, че нямаше да допусне да се влюби в този малък мерзавец. Така, както се е случвало много пъти да не се влюбва – една проста вътрешна забрана, която действаше ефикасно.

– Здравейте! Как сте тази вечер? – думите на продавача я откъсват от удоволствието да разсъждава сама за себе си.

– Не много добре! – отговаря му Ди.

– Но ще се оправим, нали? – продавачът на цигари се усмихва. Мил човек. Доставяше му удоволствие да е мил.

„Рядка дарба” – помисли си Ди.

– Е, да! Ще ми мине! Всичко минава! – отговаря Ди и се усмихна накриво. Кисел беше денят й. „Просто си имам принципи! Не ходя с омъжени жени!” – това й бе казал малкият мерзавец. „Да! Само спиш с тях!” – ядно си помисли тя. И това трябваше да обясни всичко, но всъщност не бе достатъчно – Ди я заболя.

– Проблеми в службата ли? – продължи да настоява продавачът на цигари.

– Да…както винаги. – отговори тя. Защо го лъже? Можеше да му каже – продавачът е абсолютно непознат, а както се знае, на непознати всичко може да се споделя. Може би следващият път.

– Пак от същото, нали? – реторично попита той и моментално подаде една жълта кутия цигари. Ди я взе разсеяно и я прибра в дамската си чанта.

– Благодаря! До утре! – рече тя и отмина.

– До утре…но… – отговори продавачът. Искаше да добави нещо, ала тя не го изчака. Хукна като хала, правеше се, че бърза, не желаеше да доставя на този проницателен човек храна за мисълта му. Нека си мисли, че проблемите й са чисто прозаични. Забрави рестото си, но не се обърна.

ххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх

Така, както гони котките по покривите, вятърът разнесе току пред малката му будка разпиляните книжни и найлонови боклуци. Напоследък му правеше впечатление, че минувачите се стараят да изхвърлят вестника, хартията от геврека или билетчето в кошчето за боклук наблизо. Само, че тези, които изпразваха кошчетата с големите си камиони никак не се стараеха и боклуците започваха да преливат накрая, а вятърът да си играе с тях. „Мда, времената се променят!” – помисли си. Годините се изнизваха пред будката за цигари. Едва сега той си даде сметка, че отдавна стои в магазинчето – години, струваха му се векове. А навиците на хората изглежда се променяха. Ето – вече са се научили да се грижат за околната среда, освен за урбанистичното си удобство. С изключение на фирмата по чистота.

На смрачаване тя отново се появи. Както винаги леко разсеяна и възкачена на неудобните си високи обувки. Хубави бяха тия мигове за него. Незначителни и твърде обикновени, а някак му ставаше светло, щом я видеше. За него беше достатъчно да чуе гласа й. Нейното простичко „Всичко хубаво!” или „Днес е студено, нали?” го караше да се чувства значим. Сигурен беше, че ако я накараха да го опише, тя нямаше да може да го стори – говореше му, но някак отнесена. За нея той беше просто продавачът на цигари. Не го поглеждаше никога в очите.

Вървеше тя и не забелязваше околността. Не забелязваше минувачите, нито вятъра. Така се спъна в едно ръбче на изваден бордюр. Политна. Нямаше какво да я спре. Падна по лице. Той излезе от будката и се втурна към нея. Помогна й да се изправи. Само, че тя не се изправи, а седна. Похлупи с ръце лицето си и започна да плаче. Съвсем като децата. Докривя му. Почувства се неловко.

– Спокойно! Няма нищо! – рече той. Конфузно стана.

Внимателно я подкрепи и я заведе в будката. Настани я да седне на столчето му. Подаде й цигара – от нейните. Тя се успокои. Запали цигарата. Той огледа пораженията – чорапогащите й бяха продрани и на двете колена, а самите колена кървяха. Взе дланите й – те също бяха ожулени. Започна да ги изтрива полека с мокра кърпичка.

Мълчаха. Чак сега тя надигна глава и го изгледа в очите. Беше като загубено дете. До вчера му изглеждаше отривиста, някак смела в това, което преживява. Днес и той не знаеше какво става. Не, не беше от падането й. Просто бе друга.

– Извинявайте! Не знам къде се бях отнесла! – тихо продума тя.

– Проблеми в службата ли? – попита продавачът както винаги. Той знаеше, че това ще е отговорът.

– Да, проблеми в службата!…Всъщност Ви излъгах! Никакви поблеми в службата нямам! Аз просто съм една загубенячка!

Той реши да не я спира. Тия думи като „Недейте така, хубава работа! Та на всеки се случва!” знаеше, че биха били глупави. Просто замълча и я изчака сама да продължи. А тя продължи. Изля се като наводнение:

– Вие женен ли сте?

– Не, не съм.

– Значи сте ерген…стар ерген! – това прозвуча малко неодобрително. Така му се стори.

– Е, пропуснах да се задомя, но чак пък стар, нямам още четирсет! – нещо лекичко го жегна отвътре.

– Въпреки това…ще Ви кажа за какво става дума.

– Ако искате! Ние прехвърлилите възрастта за женене преживяваме и мислим като останалите, човешки същества сме всички, все пак.

– Хм. Може би…Може би. Но ще Ви призная нещо – имах връзка с по-млад от мен мъж. Той също беше сам. В смисъл – необвързан. И не зная типично ли е за необвързаните?

– Кое да е типично?

Настъпи мълчание. Ди се колебаеше да му отговори. Вместо това запита:

– Аз грозна ли съм? Може би прекалено недодялана?

– Хайде сега! Хубава работа! – сопна се той. – Кой Ви ги говори тия неща, да ида да му издърпам ушите!

– Не се дръжте великодушно! Не съм дете! Просто попаднах на такъв човек, който ме караше да се чувствам като царица, а след това – хоп! – обърна всичко с краката нагоре. Изведнъж постла пред мен принципите си, които се оказаха различни от това, което правеше с мен!

– Но за какво говорите! Объркана сте! Сигурно е от падането. Искате ли вода? Сега ще Ви донеса…

– Не, моля Ви, не! Не искам никаква вода! – Ди подсмръкна, прерови чантата си и звади пакетче книжни салфетки. Гримът й се беше размазал безвъзвратно. Приличаше на бита партизанка, окъсана, кървяща и ревяща.

– Той каза, че е против принципите му да спи с омъжена жена! Представяте ли си? Представяте ли си?

– Хм. Всъщност…

Той искаше да довърши „…е прав”, но не го каза. Леко ненормална започна да му изглежда цялата работа.

– Успокойте се! Не е за всеки да има подобна връзка, не мислите ли? – рече продавачът. Зачака. Искаше все пак да разбере. Любопитството в него започна да го завладява. Странна се оказа тази жена.

– Така е! Но аз не исках нищо от него! Защо трябваше да ми ги говори тия работи за принципите си…Всеки има принципи. А този мисля, е всеобщ принцип! Но трябваше ли да ми ги говори. Вчера ние се разделихме.

Мълчание. Продавачът също запали цигара. „Хубава жена е, какви й се въртят в главата? Влюбена трябва да е горката! Жалко…”. Това пък защо? Защо да е жалко? После той сам за себе си уточни: „Защото я харесвам!”. Под лъжичката го стегна.

– Обичате ли го? – попита той.

– Мисля, че не. Навреме сложих невидима бариера, за да не се случи това. – отвърна тя вече на себе си.

– Така ли? Странно…

– Защо? Аз също си имам принципи. Един от тях е да не се влюбвам.

Ау! Върху гърдите му се стовари сякаш наковалня. Той разбра, че някъде много надълбоко, изглежда подсъзнателно се е надявал именно на това – да я накара някой ден да се влюби. Очаквал беше, че днешната злополука ще му отвори случай да я накара да го забележи.

– Не знаете ли, че говорите глупости! – сопна се той заядливо. – Не обичате момчето, а ревете като сополанка пред мен. Знаете ли как наричат такива жени като Вас?

– Мисля, че е време да си тръгвам! Благодаря Ви за всичко! – Ди се надигна от столчето, но продавачът я тръшна обратно на него.

– Никъде няма да ходите. Сега ще стоите тук и ще ме слушате…

– Вие сте нахален!

– …да ви кажа как се наричат жените като Вас! Наричат ги курви, леки жени, отпадъци! Също като ей тия хартийки вън, дето се търкалят около кофата за боклук!

Той млъкна. Отвътре го разяждаше ревността му. Как можеше! Как можеше такава жена да не бъде обичана. Кой беше този недодялан философ с неговите принципи. Ако беше той, щеше да наруши всичките си принципи. Само заради нея. Заслужаваше си. А ето, че тя не го обичала. Вероятно момчето е подушило измамата. Вероятно затова е направил целия този цирк!

– Искате ли да се махнем оттук? Да идем някъде, където да поговорим спокойно? – промълви виновно той заради одевешните си думи.

– Не искам! – каза уморено тя. – Искам да си ходя! Всичко свърши! – тъгата й действаше като упойка. Мозъкът й отказваше да се бори. Ди искаше просто да спи. Да спи и да не се събужда.

– Все пак мисля, че ми наговорихте куп глупости! Изглежда сте хлътнала повече, отколкото си мислите. Но, успокойте се! Разбрах, че сте омъжена?

– Да, така е! Доста време вече. А там всичко е наред. Просто аз съм си глупава гъска…

– И какво ще кажете на съпруга си довечера, като Ви види?

– Че съм се спънала и съм паднала на тротоара. Какво друго?

– Нима си мислите, че той не вижда бурите в очите Ви?

Ди се замисли. Сигурно продавачът бе прав. Само, че тя разполагаше с всичкото време на света, за да успее да убеди себе си и съпруга си, че няма нищо особено, което да е предизвикало този неуспешен опит за летене по нос. Той бе търпелив човек – щеше да разбере.

– Все пак смятам, че трябва да отидем двамата с Вас да пийнем нещо! – оптимистично каза продавачът и започна да прибира разни неща от витрината на магазинчето.

– Вие ме сваляте! – дръпна се Ди. Не й стана неприятно. Започна да оглежда мъжа по-внимателно, стараеше се да го гледа с очите на жена. Беше прекалено разстроена и нищо не се получи. Стана от стола и тръгна към вратата.

– Къде отивате?

– Тръгвам си! – отговори тя. – Нали също си имам принципи! Не излизам на среща с непознати!

След нея парфюмът й изкристализира във въздуха. Имаше остър дъх, все едно беше есенция от кристали в съчетание с планинска вода. Миришеше на скъпо. Отиваше й на високите обувки.

 Продавачът се разсърди на себе си! В картинката оставаше само да смуче пръста си недоумяващ. „Кучка!” – помисли си той в безсилието си. „Объркана, недодялана, леконравна кучка! Но е толкова хубава!…”

Беше възбуден. Рядко му се случваше. Той също се водеше от принципи. И също като нея, понякога не ги спазваше.

Реклами

Действия

Information

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s




%d блогъра харесват това: