РЪКАТА, КОЯТО ЛЮЛЕЕ ЛЮЛКАТА

25 03 2022
 
 
Из „Животът на слънчогледите“
сборник с разкази на Дориана
 

 

– Спри да крещиш като обезумяла, съсредоточи се и се напъни както трябва! – подвикна докторът и и ме зашлеви уж приятелски, но светулки изскачат и от очите, и от носа ми. – Стягай се, че тоя тук скоро иначе няма да излезе!

– Копеле гадно, ще ти изтръгна топките! – вия. Замахвам с ръка да го спипам, но той хлъзгаво ме избягва и отново застава между краката ми. Акушерката се суети рутинно. Искам да раздера корема си и светът да изтече от него като мръсен потоп. Да залее всички копелета в бели престилки! После акушерката се качва върху ми и започва да скача с цяло тяло върху корема ми – стиснала го е с две ръце и натиска сякаш парче месо в месомелачка – брутално и безпощадно, а аз чувам как ребрата ми хрущят и дълбоко под гръдната кост нещо казва „пук” и започвам да намалявам скоростта на дишането си. Даже тъкмо щях да спра съвсем да дишам, когато в един момент усещам болката да стихва, напъвам за последно и нещото се хлъзва между краката ми. Акушерката слиза от мен. Но аз не мога да поема обратно дъх. Просто е смазала дробовете ми. Не мога! Опитвам се да извикам, защото усещам, че ще се задуша! Успявам само да прошепна „Не мога да дишам!”.

– Дишай! Дишай! Дишай! – акушерката ме изправя полулегнала – Дишай! Докторе, асфиксия! – изкрещява внезапно. Бялото брадясало копеле се обърна и се опули – „Ха, изненадах ли те, нещастник!” – викам си на акъла, но ми е зле, усещам, че умирам! Усещам капилярите по кожата на лицето и в очите ми да се разпукват като пролетен цъфтеж от липсата на кислород. Господи, щях да заприличам на пъстърва – напръскана с малки сининки.

Внезапно акушерката ме раздрусва и аз поемам първата си глътка въздух. Напуканото пред очите ми реставрира картината. Колко му трябва на човек да оцелее – малко потрес за концентрация да не изпусне от очи живота. Надигнах се да огледам съществото, подложило ме на мъчение дванадесет часа и половина, и ми докривява – сгърчено е, посиняло, омазано в бяла смазка, проточило пъпната си връв, свързала го със земното му нещастие. Приятелче, битието едва сега започва! Не зная трябва ли да изпитвам някакви чувства, но съм крайно объркана, смаяна пред вратата на изпитващ ме професор.

 

– Дай да го видя! – примолвам се на акушерката, окончателно спасена от асфиксията и придобила увереност.

 

– Рано е още! Първо трябва да аспирираме течността от носа му и да изреве хубавичко, после да го изкъпем и премерим, а чак след това мога да ти го донеса!

 

– Не ме интересува! Искам да го видя! – стрелнах с кръвоизливите в очите си – Иначе ще те съдя!

 

Тя явно се изплаши, може да не й е било за пръв път, а може и да си е спомнила собствената си родитба. Подвоумява се, но ми го носи така, както си е мърляво. Междувременно, докато ми го носи, съществото започва да скимти. И с всяка нейна крачка скимтенето се превръща в могъща въздушна буреносна маса, накрая в гръмотевичен танц. Силно плаче – това е добър признак, ще е боец. Въпреки, че не му трябва да е такъв! Между краката ми още се стича струйка кръв, а болничната нощница ми е чак на врата, обаче тука няма място за срам. Дошла съм да ми бабуват, не да съблазнявам! Не че с дебелия корем съм много съблазнителна!

 

Цялото ми тяло беше изстискано от господнята центрофуга, безсилна дори да надигна глава. Но човечето успях да поема. Сложих го на гърдите си и то ме изцапа с кървата слуз. Миришеше особено – на човешка плът, просто на месо миришеше. И беше топло, направо горещо беше. Завих го с нощницата си и го притиснах, а то успокои бебешките си напеви. Явно слуша сърцето ми – буйното ми обичливо сърце, и се питаше „Дали има място в него за мен?…Дали?” Има, миличко, рзбира се, че има, длъжно е да има моето сърце място за теб!

 

Ето така идва любовта – поразява ни с първия удар на сърцето или с първото мълчание от липсата на сърдечни удари. В началото на живота или след настъпването на смъртта. Винаги! Няма да те пусна, миличко! Няма! Приключението ни заедно сега започва! Само имай търпение с мен, не съм шлифована, нямам усет за тия неща, даже дрешки не съм ти купила. Не зная как да те обичам, но ще те обичам, обещавам! Няма да те пусна! Няма да те дам на тия доктори!

 

Акушерката отново го сграбчва и го понася към мивката. Милото ми се сепва и изпищява като хвърлено в огъня. Докривява ми. Опротивява ми целия свят. Гадно започва животът му, а не трябва да е така!

 

………………………………………………………………………………………….

 

Нося я по цял ден в ръце. Гушкам я. Пея й кротки песни. Кърмя я непрестанно. Женурята от фамилията се суетят около мен, но не могат да я изтръгнат от ръцете ми. Непрестанно каканижат да спра да я кърмя толкова често и да я нося на ръце – на лошо щяла да свикне. Майната ви! Как на лошо, бе! Лошо ли е да си в прегръдките на единствената, от която имаш нужда и да насищаш глада си с единствената гръд, която може да го направи! Вечер я извеждам на разходка под звездите – само аз и тя. И тогава тя ми говори. Знам, че е мъничка – само на двадесет дни, но говори! Очите й са огромни синьо-зелени планети и вихърът на дядовата ми мъдрост се е укротил там. Говори ми с очите си, а аз я слушам. Преди дни разговаряхме за небето – нали легнала само това виждаха зениците й. После ме попита коя съм. Аз я чувах дълбоко в мен, но не знаех как да й отговарям, понеже не съм сигурна дали ще ме чуе. Рекох й, че съм същество, чрез което се е появила.

 

– Как така? – пита тя.

 

– Ами така – носила съм те десет луни под сърцето си, то затова песните му са ти толкова познати. После съм те родила…

 

– О, да, помня! – рече тя. – През оная страшна и тясна тръба, аз тогава бях между оня свят и тоя.

 

– Да – откликвам – точно така, виж как почваш да си спомняш всичко.

 

– Но мен ме болеше – плачеше мъничката ми. – Много ме болеше!

 

– Знам. – отвръщам – Мен също.

 

И така приказвахме, дълги-дълги вечери, докато я разхождах, само аз и тя. Една нощ ми прошепна:

 

– Прости ми, как да те наричам?

 

Объркващ въпрос. В действителност хипер прост. Но тя е митологично същество, дошла от отвъд, няма как просто да й отговоря.

 

– Не знам! –  казвам й – Ти как ме усещаш?

 

– Ами, виждам, че не ти е леко, пък си като русалка, обичаш дълбините и свободата на необятното пространство, ще те наричам Русалка, може ли?

 

– Може – казвам аз. – А ти?

 

– Аз ли? – възкликва небесното същество – аз съм дошла от другаде, от много далеч. Толкова далеч, че дори няма такова пространство, че да го изрека. Живеех завинаги и съществувах вечно, бях пазителя на мъдрите корени на съществуванието. Знам всичко и мога да направя всичко, предвестник на живота, Божествена монада – това съм аз, но ми липсва старото ми аз. Защо ме роди?

 

– Хм, как защо – аз те исках!

 

– Защо? – пак пита тя.

 

– Ами…не зная, може би имам нужда от теб, може би искам да те обичам!

 

– Но това е мъчително! – установява сладкото ми мъниче. – Това е толкова ужасяващо, привързващо и вкостяващо. Това значи ли, че трябва да остана с теб?

 

– О, как, разбира се, че трябва! – казвам аз.- А ти къде ще ходиш? – питам.

 

– Навсякъде! Там откъдето дойдох! Там няма предел. Там мога да съм всичко. Тук съм мъничка солена, кървава хапка месо. Тук съм безпомощна – виж, дори се налага да ми вливаш енергия през гърдите си за да не загина!

 

– Няма страшно – казвам й,- остани с мен, аз ще се грижа за теб и никога няма да те оставя, млякото ми няма да пресъхне никога, бъди спокойна.

 

И така, разговаряхме и аз разбирах за страховете му. Да – на него, защото това беше неопределено същество, нищо, че се роди като малко земно момиче. Космическо, далечно, свръхреално същество, опознало всичко, което е възможно да се опознае, съдържащо битието и небитието у себе си.

 

Минаваха дни. Мъничето растеше и пълнееше. Аз го люлеех в ръцете си и продължавах да му пея песни, продължавах да го уча, че е мъничък човек, появил се от нищото. А тя продължаваше да не ми вярва.

 

Дойде есен – не късна есен, още беше топло. Щурците все още размятаха цигулките си из кическите сливи, избухнали току под терасата ми и цвъркаха на тях с настървение, което би събудило и Спящата красавица. Сърцата на влюбените сигурно още не бяха прегорели за този сезон. Ветровете още се криеха из планинските пещери, неспособни да поемат на път върху скършените си крака. Седим си ние с малкото човече на терасата, високо-високо, а отдолу хората се виждат като ситни капчици дъжд, пълзящи по бежовите тротоари и графитените улици. Тя продължаваше да ми говори с мислите си вътре в мен, наричаше ме „Русалка” и се опияняваше от млякото ми. Порастнала бе колкото да се събере и в двете ми ръце.

 

Прекрасна вечер. Клоните закачат стъклата на прозорците и играят чудна драма на сенките. Откъсвам малката от гърдата си. Обърсвам нежната й устичка, а от гърдата ми продължава да струи гъсто мляко на ритмични тласъци, та се налага да я притисна и да я скрия в дрехата си. И тогава слънчевата ми казва:

 

– Русалке, пусни ме да си ида!

 

В първия момент не разбирам какво рече.

 

– Пусни ме, искам да си ида, не е за мен това! Аз съм дошла отдалеч и съм свикнала да ми е леко. Зная цялата история на земята, която тъпчеш, зная бъдещето, което ни очаква – мен и теб. Непоносимо е, страдание и горест. Имам много работа, така да знаеш! Държиш ме тук на сила, само защото искаш да обичаш някого. Насила не се обича, мила Русалке, на сила може само да прекършиш воля! Пусни ме, моля те, не ме измъчвай! Искам свободата на безпространството и безвремието и да съм светлината в очите на Бог! Искам да летя!

 

Разстройвам се, почвам да плача. Притискам мъничето още по-силно към себе си, но усещам, че волята му е по-силна от моята. С мисълта си може да ме накара да изброя песъчинките в основата на планината, да преместя океана с напръстник – това може. Свръхестествена сила, събрана в едно мокро пакетче, в крехко телце побран духът на влъхва. Още повече я стискам и обхващам главицата й. Клоните на сливата потропват по прозореца, обръщам се да гледам възхитителния им театър на сенките и се опитвам да заглуша гласа на мъничето.

 

– Хайде, ето…можеш да го направиш! – отново започва то, – Нали ме обичаш, нали ме роди за да ме обичаш, ако ме обичаш – пусни ме да полетя…

 

Обичах я! И аз я пуснах. А тя полетя. Видях малкото й телце, разперило ръчичките за полет да се стопява надолу в гравитацията. После се сля с бежовите тротоари в едно, а улиците потекоха в една посока. Музиката на сферите падна върху ми и започна да ме облива с метафизическия си акомпанимент. Една бледа звезда в предвечерното небе нададе вик – пулсацията й се скри в някоя черна дупка.

 

А как исках и аз да мога да летя!

 
 
 




ЕПИТАФИЯ ЗА ЕВРИДИКА

25 03 2022

АБСАНС НА РАЗУМА

И така! Лежа си аз и слушам топуркане на хиляди нечовешки копитца, обраснали с диви сплетни и шушукания.

Долавям и по-особения тътен на небето, падащото небе, покосило градините, полята и пустините на човешкото бивало и небивало. Ослушвам се да намеря поне някакъв стон или спомен от Него, търся го с великите пулсации на свръхчовешкото у себе си, ама нищо не долавям – толкова на дълбоко съм, че дори телепатията и сънищата не помагат.

Като се опипах по тялото усетих само дупки – от стрели или погледи, вече няма значение, кръвта ми е изтекла и се превръща в хумус…за нови плодородни пасища на някой бивол или сатир, който да си събира билетата, да вари тайнствените си отвари и да се налива с тях за поредната умопомрачителна вакханалия на духа. А отгоре ми – коруба, не, не е дървена, някак си – стъклена, бронирано стъкло трябва да е, излъскано, но не искрящо…

View original post 716 more words





ДА СНИМАШ МИКА

17 04 2020

 

 

Малката стои свита на кълбо в ъгълчето на миндера. Прегърнала е коленете си, сякаш иска да ги стопли. Коленете й стърчат войнствено като пики. Косата й е вързана на тила с някакво смешно чорапче от тия, които майките слагат на децата си, когато искат да им е забавно да ги изуват от краката си и да играят, вместо да ги носят. Хубава е!
Не умея да разговарям с хлапета. Може би защото съм самотник, а може би, защото винаги търся подтекстове, а думите на децата нямат подтекстове. Затова мълча. Гледам в пламъците на огъня и сякаш двамата с нея дишаме в забавен каданс и не сме тук. Правя се, че не виждам нищо друго. Огънят припуква тайнствено като все едно е огън на вещерско сборище. Пламъците му ближат дулото на комина от вътрешната му страна – искат да излетят, да избягат от конфузното мълчание в собата.
Момичето надигна глава и ме погледна, после сложи ръка на рамото ми, а на мен ми се стори, че е взела въглени от огнището и ги пуска в пазвата ми.
– Разкажи ми пак за твоите фотографии! Много искам и аз да стана фотограф, но мама и тате засега нямат пари да ми купят фотоапарат и обектив.
– Не ме докосвай!
– Неприятно ли ти е?
– Да! Не обичам да ме докосват!
– Странен човек си ти, Мика!
– Хм. Ти си странна, малката!
И пак мълчим. Този път тя гледа в огъня, привлечена от чудния танц на сенките, който блъвналите езици играят върху белия гръб на огнището.
Имал съм десетки жени и знам на какво са способни. Но за тази малка дяволка не бях подготвен.
– За да уловиш движението на птицата, трябва да настроиш блендата на обектива на подходяща ширина според светлината, която те обкръжава. Ако търсиш определен ефект от снимката, първо трябва да имаш картината в главата си. Първо трябва да знаеш как искаш да изглежда снимката и обектът на нея, а след това да снимаш. Затова трябва да си подготвен с настройката на фотообектива. Но няма да имаш време да найстройваш фотото, защото птицата ще отлети. Птиците винаги отлитат, докато станеш готов. Преди да станеш готов.
– А хората? На хората можеш да кажеш да стоят мирно, нали? – очите на детето са огроми и светят направо в дълбините на гърлото ми. Фарове заслепяващи някакви. Безстрастни като на архангел-душегубец счетоводната книга. А може само така да ми се струва, понеже с деца като нея нямам опит.
– Хората? Ами хората не си заслужават да се снимат! – отговорих. Направих огромно усилие и я погледнах – стоеше си свитичка, прегърнала острите си колене, нито мускулче не потрепваше на лицето й. Странно момиче. Тихо и кротко, дълбоко и кристално като езерно дъно. Върху косите си отпред имаше два дълги изрусени кичура – каза, че майка й позволила този дребен експеримент. Сигурно в училище е модерно.
Шамавият й брат влиза и разсейва наплъстената тайннственост около двама ни. Отива до огнището и започва да го ръчка като щуро животно – момчето е роден пироман. Не ме забелязва, естествено. Мен никой не ме забелязва, освен малката весталка.
– Престани! – извика тя и скокна от кюшето, в което се беше навряла. Отиде при момчето и изтръгна от ръцете му съчката, с която бърникаше в пепелта и пламъците.
– Не играй с огъня! Видя какво стана предишния път! – беше строга. Изведнъж се превърна в какичка.
– Е, какво толкова, на чергата има само малка, съвсем мъничка дупчица! Кой ще я забележи!
– Тук сме на чуждо място – платили сме да спим в тази двестагодишна къща! Тук е архитектурен резерват, забрави ли? Ако ще подпалваш – първо кажи на мама и тате да си продадат апартамента, за да платят щетите! Ужасно бебе си, Оник!
Мда! Чудна какичка е моята архангелица! И отговорна, и смела! Значи има защо очите й да са фарове в душата ми. Само не разбирам защо ги говори тия за къщата – та аз живея в нея отдавна, щях да разбера, ако давам стаи под наем.
Хлапакът намусен се връцна и излезе да върши щуротиите си навън. Моята малка весталка отново седна на старинния миндер, прегърна дългите си крака и унесено загледа огъня.

ІІ.

– Я, да видим? – говореше бащата. Той много обичаше децата си и искрено се радваше на техните постижения.
– Браво, моето момиче! Ела да те прегърна!
Елия се шмуна в мечешката му прегръдка. Мъжът я обхвана нежно, понеже знаеше, че държи нещо изключително фино и чупливо, нещо, което ухаеше на странна смесица от неизследвана древност и първична млечност на току-що родено. Дъщеря му сияеше. Къркоренето на червата му, ударите на сърцето му и ритмичното свистене на мяха на белите му дробове я успокояваше от бебе. Още тогава тя се влюби в баща си, той беше нейният истински мъж завинаги.
– Фотографията ти е страхотна, момиче! Показа ли я вече на мама?
– Не, исках първо ти…Тате! Ако знаеш колко много исках да имам собствен фотоапарат! Ако знаеш…
– Знам, слънчице! Нали тъкмо затова с мама го купихме! Само не забраваяй да го пазиш, чу ли?
– Ти това го кажи на Оник – той все ми пребърква нещата и ги чупи! Моля ти се, кажи на Оник да не ми пипа фотото!
– Ще му кажа, слънчице, ще му кажа! Ако трябва – ще ти дам ключа от моя сейф и там ще си го държиш, искаш ли?
Личицето й, което се събираше само в едната му шепа светна. Не че и преди личицето й не беше светулка – бледа и искряща, но сега сякаш се озари още повече. Полумомиче-полужена.
– Ех, сега като кажа на Мика, ще се зарадва много, знаеш ли?
Таткото пусна принцесата си и седна тежко на фотьойла. Не му харесваха тия приказки за Мика.
– Миличка, стига с тоя Мика вече, наистина! Откъде ти хрумна тоя образ? Да не би да си чела нещо за него в книга някоя?
– Тате, Мика си е истински, с него разговаряхме, той седеше тук – тъкмо на твоето място седеше, той ме научи как да улавям светлината за да стане снимката перфектна. Всъщност дори ме учи как да стана истински фотограф, не разбираш ли?
Той не разбираше. Винаги е разбирал децата си, но тъкмо това не можеше да разбере. Може би дъщеря му имаше проблеми с пубертета? Или не? Може би нещо друго има…но какво трябва да е? Не му се щеше и да помисля, че е мръднала малката. Това просто щеше да го съсипе.
– Освен това Мика каза, че скоро ще се случи нещо ужасно и ще трябва да напуснем по-рано къщата! Виж, той се грижи за мен…за всички ни се грижи! Кога ще си тръгваме оттук? Защо не ми вярваш, татенце?! – Елия се разстрои. Повяхна лицето й като светиня, която небрежно са посипали пръст и пепел. Дългите й фини ръце увиснаха. В тях снимката, която държеше изшумоля. Елия я вдигна пред очите си пълни със сълзи и я загледа.
На снимката имаше летяща птица – може би зелен пчелояд или земеродно рибарче. Перата му бяха изпълнени с вятър и нащърбени от полета. Птицата оставяше невидима следа, едва различима само от вдъхновен човек. Птицата беше позволила на Елия да я снима. Така обясни Мика още в началото – че птиците позволяват да бъдат снимани, иначе нищо не излиза от фотографията. А една птица можеше да позволи само ако първо фотографът е видял насън полета й, а след това къде ще кацне. Ако ли не – на снимката излизаше едно размазано цветно петно.
Елия беше сънувала полета на пчелояда (или може би земеродното рибарче). И в съня й птичето кацна на покрива точно на тяхната къща. Снимката й излезе съвършена.ІІІ.

Къщата пищеше. Свиреше. Костите й хряскаха, чупеха се. Първо се огъваха като стопени корабни мачти, а след това се чупеха като изстрел. Пламъците първоначално тръгнаха от подпалената черга. Ах, този Оник, роденият пироман и злосторник! Къщата жално виеше от болка – челюстите на пламъците бяха твърде болезнени за двеста годишното й тяло.
Някъде в далечината се чуваха сирените на линейките. На пожарните сирените заглъхнаха отдавна, само лампите им присвяткваха в сумрака на зимния следобед. Пожарникарите търчаха като тежки земни пчели насам-натам с шланговете си и опитваха да облекчат с водни струи болката на къщата.
На втори план зад пожарните и земните им пчели имаше група скупчени фигури, различни на ръст. Сумракът не позволяваше на обикновеното око да ги разпознае на пръв поглед. При по-задълбочено проучване, обаче, минувачът щеше да различи сред тях едно мръсно, опушено момче, което плачеше с глас и мъж, едър като скандинавски мечок и с рунтава брада. Напевите на сърцето му бяха спрели като ударите на старинен часовник, заглъхнал от пустотата на нищото. Белите му дробове не люлееха в приказна песен никого, а в дланта му не растеше ничие личице, светло като светулка.
За последно видяха светулката до огнището в къщата, в мига, когато започна всичко, в мига, когато нечия блудна ръка счупи фотоапарата и го захвърли в огнището, а светулката се опита да го извади с голи ръце…
Изведнъж вятърът отметна гневната си десница и разпали огъня на къщата. Вятърът изспусна отвисокото малък къс хартия.
Хартийката се понесе като есенно листо и всичко друго замълча като внезапно оглушал свят. Плавно потегли към земята, уголеми мащаба на наблюдаваната отвисоко картина, все по-надолу и по-надолу и накрая падна в краката на опушения мъж с вид на скандинавски мечок.
Той не забеляза късчето хартия в краката си не го вдигна.
Хартийката представляваше старинна черно-бяла снимка на човек от първите стъпки на световната фотография, от времето, когато Европа е била кръстосвана от парни машини, а господата са ходели стегнати в колосани яки и мундири с лъскави копчета. На снимката зад човека се мъдреше къщата. Беше нова, бяла, с резба по вратите, гредите й бяха неогънати – все още не бяха слегнали от топуркането на човешки крака.
Човекът на снимката прегръщаше тринадесет годишно момиче с два руси кичура в косите отпред. Момичето се усмихваше.
На гърба на снимката имаше надпис с мастило и равен почерк със старинен краснопис:
„Фотографът, който загина в гасенето на големия пожар”.
Един зелен пчелояд този миг прехвръкна високо над мятащите се струи вода от шланговете на пожарникарите, високо над черния пушек и блъвналите огньове, придошли от преизподнята. Птицата продължи да кръжи докато не забеляза покрива на друга къща.
Под покрива на другата къща спеше дете. В едната си ръка стискаше четка за рисуване.





*АТАНАТИЗОНТЕС (СМЯТАЩИ СЕ ЗА БЕЗСМЪРТНИ)

17 04 2020

Плътта й е стократно по-приятна
от всички арфи и цимбали.
Дъхтяща на меда от който,
пчелите пият и умират.

Триж по-прекрасна е плътта й
от всички волски плешки и бокали,
в които давим сънни мутри
(пируваме и радваме се сиреч).

Като ефира нежен
мирисът й ми напомня
за свят, във който живото е мъртво,
а мъртвото – освободено.

Човешките лъжи са малка клечка
под палеца й. Неподвластна
на болка от любовното ухапване,
не са й близки култове езически,
където обладават се взаимно
и силата един на друг преливат.

Тя по-висока е
от стръкчето пелин
и по-голяма
от крилце на сойка.
Стои далеч над всеки космос,
над всяко преживяно нежно чувство.

Не отмъщава и не дебне.
Ето –
Заплита плитки на конете
и духва с вятъра нататък.

О, океан
от страсти, блудства и пиянстване.
О, тяло,
ти, което си непоносимо,
изостави ме и иди си
в калта, където ти е мястото.

А аз ще тръгна с нея
преди нощта да избледнее,
преди зората да пробие,
да скърши суетата на мига.

Кой беше казал, че е нервна,
отпусната, кръвница и досадна?
Смъртта е сладък блян,
упойка за приспиване,
за сънища, чиято морфология
е тайнството на еретици,
и царството на бедни философи.

(Омръзват строфите-нестрофи.
Умирам с тях,
нестрофи-строфи,
строфи,
строфи…)

*Атанатизонтес – „смятащи се за безсмъртни” (тракийските племена, последователите на Залмоксис).





ПОЛИФЕМ СЕ ЖЕНИ (ЗИМНА ЛУНА)

16 04 2020

„А нейде
пресъхва пагубната сила на отровата
в утробата
на любещи се атоми
и мамещи възлюбени се връщат,
попарени от зимната луна.“

Дориана

Каква е тая сила на ръката ти,
че може
окото закърняло
да избие с ножа?

Напразно си се лутал, Одисее!
Напразно е и твоето стремление
за благоденствие боговете да примолваш,
щом не усети
буйната способност Полифемова!
От острова избягай, Одисее!
–––––––––––––––––––––
Хвала на жертвеника празен
и гаснещата морска философия,
люлееща основите на кея!

Хвала ти, Полифеме,
за ледените брачни пещери
и даровете в чест на времето!

Ах, да –
Ерозията препуска по лицето ти
преди да се качи по склона.
Не обременяваща корона –
печатът на съдбата те притисна!
–––––––––––––––––––––
Изгря
циклопското
око.

Отпървом кърваво –
прекъснатите сънища
си търсят своето.

Око
премрежило излъчването си
с черешово дърво.

Замаяна
земята-сладострастница
окършва черната си плът.
На път
поема царствената похот,
ведно с циклоповата страст
и неговите гинещи съмнения.
Убийствено е лунното му зрение –
вълнуваща се морска философия.
По кейовете дреме ли луна
и ако любещи измамници си тръгват,
ако бленуват бризовете зима,
а атомите с горестна възбуда
премрежват солните дъна,
ако…

Циклопското
око
изгря.





ПЪРВА ЕМОЦИОНАЛНА СТЕПЕН – KRODHA (ГНЯВ)

17 02 2020

Дойде ден за това отново

АБСАНС НА РАЗУМА

– Бъх! – рече Ей-Дей. Искаше да каже „Остави намира огъня, защото ще се опариш!”. Ти го гледашe зяпнал и с широко ококорени очи. Косата ти бе сплъстена, а в кичура зад лявото ти ухо живееше колония личинки. Внезапно ти грабна една главня и започна да си играеш с нея като я размяташе високо над главата си все едно подхвърляш валяни топки тор за огрев. По този начин плашеше майка си, смееше се песенно и отвреме-навреме пръхтеше както пръхтят малките на мамутите.

– Бъх! Оултт-тон-е! – викна силно Ей-Дей, с което искаше да ти каже, че ако не оставиш огъня ще се изгориш, а даже и ще подпалиш леговището ви. Ти обаче не слушаше, въртеше подпалената факла като илюминация, а звънкият ти смях продължаваше да се извисява към отвора на къщата сливайки се в едно с дима от огнището. Къщата бе направена от костите на десетки мамути, измрели във войната…

View original post 1 060 more words





СЪРЦЕТО МИ…

22 11 2019

 

 

 

ИСКРЕНО ЖИВЕЕШ, БЕЗ ОБВЪРЗВАНЕ.

СТО ПЪТИ РЕКАТА ЩЕ ПРЕПЛУВАШ.

АКО НЯМА БРОД И НЯМА ВРЪЩАНЕ

ВСЕ ЕДНО ЗАВИНАГИ ПЪТУВАШ.

 

ВМЕСТО ТЕБ ЩЕ ВЗЕМА ДА ПРЕМИНА

МОСТА НА ЖЕСТОКАТА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ.

ИМАМ ТВОИТЕ ЗАВИНАГИ,

НЯМАМ ВЯРНАТА ТИ ИСКРЕНОСТ.

 

НЯМА В МЕН УСЕЩАНЕ И ПИТАНЕ.

НЯМА В МЕН ОТ ТВОЙТЕ ВЪПРОСИТЕЛНИ.

НИТО ВКУС КЪМ ТИЧАНЕ И СКИТАНЕ,

НИТО КЪМ ЛЮБОВИ СЪСИПИТЕЛНИ.

 

ДНЕС ОТТАТЪК ОКЕАНИТЕ

ЩЕ ЖИВЕЯ И УМИРАМ ПОДЧИНИТЕЛНО.

ТВОЯТ БРОД Е МОЙТО ОТЧАЯНИЕ.

АЗ СЪМ МАЙКА ТИ. А ТИ СИ ИСКРЕНОСТ

 

21.11.2019 г.





TONY ANDERSON

9 10 2019

…Много време мина. Смятам, че имам какво още да ви кажа, приятели!

Засега само ще споделя с вас едно мое откритие от преди няколко години – Тони Андерсън, композитор, който се изявяваше предимно като ютюбър, а днес вероятно има студийнии албуми (за поне два предполагам). Идеална филмова музика. Или поне може да бъде.

Днес представям следното парче: Darkest Night. Страхотна композиция! Не е нова, но си заслужава да я чуете. Има наклонения от Hanz Zimmer-овия soundtrack на Inseption или на Interstelar, но се преживява

 

 

Насладете му се! Медитативните състояния благоприятстват за слушането  🙂





Standin’ on the edge of a revolution :)

31 05 2018





Соната в ла-минор за глухи (или смяна на дорийския лад)

10 01 2018

 

Чуваш ли ги –
обертоновете на душата,
галопиращи в стакато и легато,
търсейки теб, изоставено дете?
Твоите обувки с високи токчета, момиче,
се състезават в надбягване с времето.

Човекът носи белези в душата си
от собствения си житейски Солфеж –
жената с белези в очите,
мъжът с протези на ума.

Би могъл да свириш на тимпани с пулса им,
но би предпочел да удряш в стакато
падащи кестени в земята –
те звучат като чинели
И пак ще е хубаво.

Защото
все още чуваш
музиката на Сферите
като лош английски в устата на варварите.

Чуваш ли ги, изоставено дете,
колебанията на космическата ти душа?

05/2012 г.

 

 








%d блогъра харесват това: