ДА СНИМАШ МИКА

17 04 2020

 

 

Малката стои свита на кълбо в ъгълчето на миндера. Прегърнала е коленете си, сякаш иска да ги стопли. Коленете й стърчат войнствено като пики. Косата й е вързана на тила с някакво смешно чорапче от тия, които майките слагат на децата си, когато искат да им е забавно да ги изуват от краката си и да играят, вместо да ги носят. Хубава е!
Не умея да разговарям с хлапета. Може би защото съм самотник, а може би, защото винаги търся подтекстове, а думите на децата нямат подтекстове. Затова мълча. Гледам в пламъците на огъня и сякаш двамата с нея дишаме в забавен каданс и не сме тук. Правя се, че не виждам нищо друго. Огънят припуква тайнствено като все едно е огън на вещерско сборище. Пламъците му ближат дулото на комина от вътрешната му страна – искат да излетят, да избягат от конфузното мълчание в собата.
Момичето надигна глава и ме погледна, после сложи ръка на рамото ми, а на мен ми се стори, че е взела въглени от огнището и ги пуска в пазвата ми.
– Разкажи ми пак за твоите фотографии! Много искам и аз да стана фотограф, но мама и тате засега нямат пари да ми купят фотоапарат и обектив.
– Не ме докосвай!
– Неприятно ли ти е?
– Да! Не обичам да ме докосват!
– Странен човек си ти, Мика!
– Хм. Ти си странна, малката!
И пак мълчим. Този път тя гледа в огъня, привлечена от чудния танц на сенките, който блъвналите езици играят върху белия гръб на огнището.
Имал съм десетки жени и знам на какво са способни. Но за тази малка дяволка не бях подготвен.
– За да уловиш движението на птицата, трябва да настроиш блендата на обектива на подходяща ширина според светлината, която те обкръжава. Ако търсиш определен ефект от снимката, първо трябва да имаш картината в главата си. Първо трябва да знаеш как искаш да изглежда снимката и обектът на нея, а след това да снимаш. Затова трябва да си подготвен с настройката на фотообектива. Но няма да имаш време да найстройваш фотото, защото птицата ще отлети. Птиците винаги отлитат, докато станеш готов. Преди да станеш готов.
– А хората? На хората можеш да кажеш да стоят мирно, нали? – очите на детето са огроми и светят направо в дълбините на гърлото ми. Фарове заслепяващи някакви. Безстрастни като на архангел-душегубец счетоводната книга. А може само така да ми се струва, понеже с деца като нея нямам опит.
– Хората? Ами хората не си заслужават да се снимат! – отговорих. Направих огромно усилие и я погледнах – стоеше си свитичка, прегърнала острите си колене, нито мускулче не потрепваше на лицето й. Странно момиче. Тихо и кротко, дълбоко и кристално като езерно дъно. Върху косите си отпред имаше два дълги изрусени кичура – каза, че майка й позволила този дребен експеримент. Сигурно в училище е модерно.
Шамавият й брат влиза и разсейва наплъстената тайннственост около двама ни. Отива до огнището и започва да го ръчка като щуро животно – момчето е роден пироман. Не ме забелязва, естествено. Мен никой не ме забелязва, освен малката весталка.
– Престани! – извика тя и скокна от кюшето, в което се беше навряла. Отиде при момчето и изтръгна от ръцете му съчката, с която бърникаше в пепелта и пламъците.
– Не играй с огъня! Видя какво стана предишния път! – беше строга. Изведнъж се превърна в какичка.
– Е, какво толкова, на чергата има само малка, съвсем мъничка дупчица! Кой ще я забележи!
– Тук сме на чуждо място – платили сме да спим в тази двестагодишна къща! Тук е архитектурен резерват, забрави ли? Ако ще подпалваш – първо кажи на мама и тате да си продадат апартамента, за да платят щетите! Ужасно бебе си, Оник!
Мда! Чудна какичка е моята архангелица! И отговорна, и смела! Значи има защо очите й да са фарове в душата ми. Само не разбирам защо ги говори тия за къщата – та аз живея в нея отдавна, щях да разбера, ако давам стаи под наем.
Хлапакът намусен се връцна и излезе да върши щуротиите си навън. Моята малка весталка отново седна на старинния миндер, прегърна дългите си крака и унесено загледа огъня.

ІІ.

– Я, да видим? – говореше бащата. Той много обичаше децата си и искрено се радваше на техните постижения.
– Браво, моето момиче! Ела да те прегърна!
Елия се шмуна в мечешката му прегръдка. Мъжът я обхвана нежно, понеже знаеше, че държи нещо изключително фино и чупливо, нещо, което ухаеше на странна смесица от неизследвана древност и първична млечност на току-що родено. Дъщеря му сияеше. Къркоренето на червата му, ударите на сърцето му и ритмичното свистене на мяха на белите му дробове я успокояваше от бебе. Още тогава тя се влюби в баща си, той беше нейният истински мъж завинаги.
– Фотографията ти е страхотна, момиче! Показа ли я вече на мама?
– Не, исках първо ти…Тате! Ако знаеш колко много исках да имам собствен фотоапарат! Ако знаеш…
– Знам, слънчице! Нали тъкмо затова с мама го купихме! Само не забраваяй да го пазиш, чу ли?
– Ти това го кажи на Оник – той все ми пребърква нещата и ги чупи! Моля ти се, кажи на Оник да не ми пипа фотото!
– Ще му кажа, слънчице, ще му кажа! Ако трябва – ще ти дам ключа от моя сейф и там ще си го държиш, искаш ли?
Личицето й, което се събираше само в едната му шепа светна. Не че и преди личицето й не беше светулка – бледа и искряща, но сега сякаш се озари още повече. Полумомиче-полужена.
– Ех, сега като кажа на Мика, ще се зарадва много, знаеш ли?
Таткото пусна принцесата си и седна тежко на фотьойла. Не му харесваха тия приказки за Мика.
– Миличка, стига с тоя Мика вече, наистина! Откъде ти хрумна тоя образ? Да не би да си чела нещо за него в книга някоя?
– Тате, Мика си е истински, с него разговаряхме, той седеше тук – тъкмо на твоето място седеше, той ме научи как да улавям светлината за да стане снимката перфектна. Всъщност дори ме учи как да стана истински фотограф, не разбираш ли?
Той не разбираше. Винаги е разбирал децата си, но тъкмо това не можеше да разбере. Може би дъщеря му имаше проблеми с пубертета? Или не? Може би нещо друго има…но какво трябва да е? Не му се щеше и да помисля, че е мръднала малката. Това просто щеше да го съсипе.
– Освен това Мика каза, че скоро ще се случи нещо ужасно и ще трябва да напуснем по-рано къщата! Виж, той се грижи за мен…за всички ни се грижи! Кога ще си тръгваме оттук? Защо не ми вярваш, татенце?! – Елия се разстрои. Повяхна лицето й като светиня, която небрежно са посипали пръст и пепел. Дългите й фини ръце увиснаха. В тях снимката, която държеше изшумоля. Елия я вдигна пред очите си пълни със сълзи и я загледа.
На снимката имаше летяща птица – може би зелен пчелояд или земеродно рибарче. Перата му бяха изпълнени с вятър и нащърбени от полета. Птицата оставяше невидима следа, едва различима само от вдъхновен човек. Птицата беше позволила на Елия да я снима. Така обясни Мика още в началото – че птиците позволяват да бъдат снимани, иначе нищо не излиза от фотографията. А една птица можеше да позволи само ако първо фотографът е видял насън полета й, а след това къде ще кацне. Ако ли не – на снимката излизаше едно размазано цветно петно.
Елия беше сънувала полета на пчелояда (или може би земеродното рибарче). И в съня й птичето кацна на покрива точно на тяхната къща. Снимката й излезе съвършена.ІІІ.

Къщата пищеше. Свиреше. Костите й хряскаха, чупеха се. Първо се огъваха като стопени корабни мачти, а след това се чупеха като изстрел. Пламъците първоначално тръгнаха от подпалената черга. Ах, този Оник, роденият пироман и злосторник! Къщата жално виеше от болка – челюстите на пламъците бяха твърде болезнени за двеста годишното й тяло.
Някъде в далечината се чуваха сирените на линейките. На пожарните сирените заглъхнаха отдавна, само лампите им присвяткваха в сумрака на зимния следобед. Пожарникарите търчаха като тежки земни пчели насам-натам с шланговете си и опитваха да облекчат с водни струи болката на къщата.
На втори план зад пожарните и земните им пчели имаше група скупчени фигури, различни на ръст. Сумракът не позволяваше на обикновеното око да ги разпознае на пръв поглед. При по-задълбочено проучване, обаче, минувачът щеше да различи сред тях едно мръсно, опушено момче, което плачеше с глас и мъж, едър като скандинавски мечок и с рунтава брада. Напевите на сърцето му бяха спрели като ударите на старинен часовник, заглъхнал от пустотата на нищото. Белите му дробове не люлееха в приказна песен никого, а в дланта му не растеше ничие личице, светло като светулка.
За последно видяха светулката до огнището в къщата, в мига, когато започна всичко, в мига, когато нечия блудна ръка счупи фотоапарата и го захвърли в огнището, а светулката се опита да го извади с голи ръце…
Изведнъж вятърът отметна гневната си десница и разпали огъня на къщата. Вятърът изспусна отвисокото малък къс хартия.
Хартийката се понесе като есенно листо и всичко друго замълча като внезапно оглушал свят. Плавно потегли към земята, уголеми мащаба на наблюдаваната отвисоко картина, все по-надолу и по-надолу и накрая падна в краката на опушения мъж с вид на скандинавски мечок.
Той не забеляза късчето хартия в краката си не го вдигна.
Хартийката представляваше старинна черно-бяла снимка на човек от първите стъпки на световната фотография, от времето, когато Европа е била кръстосвана от парни машини, а господата са ходели стегнати в колосани яки и мундири с лъскави копчета. На снимката зад човека се мъдреше къщата. Беше нова, бяла, с резба по вратите, гредите й бяха неогънати – все още не бяха слегнали от топуркането на човешки крака.
Човекът на снимката прегръщаше тринадесет годишно момиче с два руси кичура в косите отпред. Момичето се усмихваше.
На гърба на снимката имаше надпис с мастило и равен почерк със старинен краснопис:
„Фотографът, който загина в гасенето на големия пожар”.
Един зелен пчелояд този миг прехвръкна високо над мятащите се струи вода от шланговете на пожарникарите, високо над черния пушек и блъвналите огньове, придошли от преизподнята. Птицата продължи да кръжи докато не забеляза покрива на друга къща.
Под покрива на другата къща спеше дете. В едната си ръка стискаше четка за рисуване.





*АТАНАТИЗОНТЕС (СМЯТАЩИ СЕ ЗА БЕЗСМЪРТНИ)

17 04 2020

Плътта й е стократно по-приятна
от всички арфи и цимбали.
Дъхтяща на меда от който,
пчелите пият и умират.

Триж по-прекрасна е плътта й
от всички волски плешки и бокали,
в които давим сънни мутри
(пируваме и радваме се сиреч).

Като ефира нежен
мирисът й ми напомня
за свят, във който живото е мъртво,
а мъртвото – освободено.

Човешките лъжи са малка клечка
под палеца й. Неподвластна
на болка от любовното ухапване,
не са й близки култове езически,
където обладават се взаимно
и силата един на друг преливат.

Тя по-висока е
от стръкчето пелин
и по-голяма
от крилце на сойка.
Стои далеч над всеки космос,
над всяко преживяно нежно чувство.

Не отмъщава и не дебне.
Ето –
Заплита плитки на конете
и духва с вятъра нататък.

О, океан
от страсти, блудства и пиянстване.
О, тяло,
ти, което си непоносимо,
изостави ме и иди си
в калта, където ти е мястото.

А аз ще тръгна с нея
преди нощта да избледнее,
преди зората да пробие,
да скърши суетата на мига.

Кой беше казал, че е нервна,
отпусната, кръвница и досадна?
Смъртта е сладък блян,
упойка за приспиване,
за сънища, чиято морфология
е тайнството на еретици,
и царството на бедни философи.

(Омръзват строфите-нестрофи.
Умирам с тях,
нестрофи-строфи,
строфи,
строфи…)

*Атанатизонтес – „смятащи се за безсмъртни” (тракийските племена, последователите на Залмоксис).





ПОЛИФЕМ СЕ ЖЕНИ (ЗИМНА ЛУНА)

16 04 2020

„А нейде
пресъхва пагубната сила на отровата
в утробата
на любещи се атоми
и мамещи възлюбени се връщат,
попарени от зимната луна.“

Дориана

Каква е тая сила на ръката ти,
че може
окото закърняло
да избие с ножа?

Напразно си се лутал, Одисее!
Напразно е и твоето стремление
за благоденствие боговете да примолваш,
щом не усети
буйната способност Полифемова!
От острова избягай, Одисее!
–––––––––––––––––––––
Хвала на жертвеника празен
и гаснещата морска философия,
люлееща основите на кея!

Хвала ти, Полифеме,
за ледените брачни пещери
и даровете в чест на времето!

Ах, да –
Ерозията препуска по лицето ти
преди да се качи по склона.
Не обременяваща корона –
печатът на съдбата те притисна!
–––––––––––––––––––––
Изгря
циклопското
око.

Отпървом кърваво –
прекъснатите сънища
си търсят своето.

Око
премрежило излъчването си
с черешово дърво.

Замаяна
земята-сладострастница
окършва черната си плът.
На път
поема царствената похот,
ведно с циклоповата страст
и неговите гинещи съмнения.
Убийствено е лунното му зрение –
вълнуваща се морска философия.
По кейовете дреме ли луна
и ако любещи измамници си тръгват,
ако бленуват бризовете зима,
а атомите с горестна възбуда
премрежват солните дъна,
ако…

Циклопското
око
изгря.





ПЪРВА ЕМОЦИОНАЛНА СТЕПЕН – KRODHA (ГНЯВ)

17 02 2020

Дойде ден за това отново

АБСАНС НА РАЗУМА

– Бъх! – рече Ей-Дей. Искаше да каже „Остави намира огъня, защото ще се опариш!”. Ти го гледашe зяпнал и с широко ококорени очи. Косата ти бе сплъстена, а в кичура зад лявото ти ухо живееше колония личинки. Внезапно ти грабна една главня и започна да си играеш с нея като я размяташе високо над главата си все едно подхвърляш валяни топки тор за огрев. По този начин плашеше майка си, смееше се песенно и отвреме-навреме пръхтеше както пръхтят малките на мамутите.

– Бъх! Оултт-тон-е! – викна силно Ей-Дей, с което искаше да ти каже, че ако не оставиш огъня ще се изгориш, а даже и ще подпалиш леговището ви. Ти обаче не слушаше, въртеше подпалената факла като илюминация, а звънкият ти смях продължаваше да се извисява към отвора на къщата сливайки се в едно с дима от огнището. Къщата бе направена от костите на десетки мамути, измрели във войната…

View original post 1 060 more words





СЪРЦЕТО МИ…

22 11 2019

 

 

 

ИСКРЕНО ЖИВЕЕШ, БЕЗ ОБВЪРЗВАНЕ.

СТО ПЪТИ РЕКАТА ЩЕ ПРЕПЛУВАШ.

АКО НЯМА БРОД И НЯМА ВРЪЩАНЕ

ВСЕ ЕДНО ЗАВИНАГИ ПЪТУВАШ.

 

ВМЕСТО ТЕБ ЩЕ ВЗЕМА ДА ПРЕМИНА

МОСТА НА ЖЕСТОКАТА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ.

ИМАМ ТВОИТЕ ЗАВИНАГИ,

НЯМАМ ВЯРНАТА ТИ ИСКРЕНОСТ.

 

НЯМА В МЕН УСЕЩАНЕ И ПИТАНЕ.

НЯМА В МЕН ОТ ТВОЙТЕ ВЪПРОСИТЕЛНИ.

НИТО ВКУС КЪМ ТИЧАНЕ И СКИТАНЕ,

НИТО КЪМ ЛЮБОВИ СЪСИПИТЕЛНИ.

 

ДНЕС ОТТАТЪК ОКЕАНИТЕ

ЩЕ ЖИВЕЯ И УМИРАМ ПОДЧИНИТЕЛНО.

ТВОЯТ БРОД Е МОЙТО ОТЧАЯНИЕ.

АЗ СЪМ МАЙКА ТИ. А ТИ СИ ИСКРЕНОСТ

 

21.11.2019 г.





TONY ANDERSON

9 10 2019

…Много време мина. Смятам, че имам какво още да ви кажа, приятели!

Засега само ще споделя с вас едно мое откритие от преди няколко години – Тони Андерсън, композитор, който се изявяваше предимно като ютюбър, а днес вероятно има студийнии албуми (за поне два предполагам). Идеална филмова музика. Или поне може да бъде.

Днес представям следното парче: Darkest Night. Страхотна композиция! Не е нова, но си заслужава да я чуете. Има наклонения от Hanz Zimmer-овия soundtrack на Inseption или на Interstelar, но се преживява

 

 

Насладете му се! Медитативните състояния благоприятстват за слушането  🙂





Standin’ on the edge of a revolution :)

31 05 2018





Соната в ла-минор за глухи (или смяна на дорийския лад)

10 01 2018

 

Чуваш ли ги –
обертоновете на душата,
галопиращи в стакато и легато,
търсейки теб, изоставено дете?
Твоите обувки с високи токчета, момиче,
се състезават в надбягване с времето.

Човекът носи белези в душата си
от собствения си житейски Солфеж –
жената с белези в очите,
мъжът с протези на ума.

Би могъл да свириш на тимпани с пулса им,
но би предпочел да удряш в стакато
падащи кестени в земята –
те звучат като чинели
И пак ще е хубаво.

Защото
все още чуваш
музиката на Сферите
като лош английски в устата на варварите.

Чуваш ли ги, изоставено дете,
колебанията на космическата ти душа?

05/2012 г.

 

 





ОБИЧАМ  ТЕ

29 06 2016

…Понякога го наблюдавам тайно – докато се бръсне или гледа телевизия. От толкова време сме заедно, че сме изтръпнали и двамата като дърти котки, заспали пред паничката. А всъщност още сме млади и глупости правим. И експерименти със съботно-неделните манджи – загорели по тенджерите, недоизпипани. И любов правим , спокойна, като премерена двойка – легато в плавния възход на петолинието. Или такава, след която на следващият ден се чудиш как ще те погледнат колегите с тези синини по раменете.

Познаваме се от толкова отдавна, а още питаем взаимна симпатия, без никакви стълкновения, жилещи клетви или реплики на въпреки. Изгладени сме като речни камъни – единият заоблил долната си част, напаснал я в горната заоблена на другия. Порочен пъзел вече толкова години. Услажда ми се португалското шампанско. С много цвят, с добавка на пурети. Поради тази причина готви често, ама как готви! Все едно не шампанско ще пием, а еликсир на щастието – да се усеща мащерката и фината материя на ястието от всеки дребен рецептор и в задната част на езика – там дето най-горчи, и в предната – дето избива солта.

Ами вратовръзките му? Висят си обесени в гардероба поне от десет години, изоставени и загорели като стари курви на бунището, най-омразните, етикетите на еснафщината. Е, сещам се от време на време да ги извадя, едвам го навивам да сложи някоя, хей така, заради доброто старо време или за това, че трябва да идем на сватба…или погребение. Много му отиват, но нали си е копеле, въобще не може да влезе в тая роля. Трябва да е гамен, изящен, изтънчен, естетизиран гамен. На тридесет и четири години. Плешив. И поради това – обръснат. Цялата глава. С машинката го минавам на всеки две седмици. Той – седнал на тоалетната чиния, по потник и боксерки. Космите по тялото му са настръхнали от влагата в банята. На венчалната му халка на пръста се е вкопал сапун от последното миене. Докато бръмча с машинката, той го чопли да го изкара. Не е свалял халката, откак я е сложил. А тя  изгладила кантовете, все едно не са били. Срастнала му се с пръста като придадък на характера му. Моята я загубих, въобще бях забравила, че съм я загубила. Ама и той нищо не казва. За него си е важно неговата да е на пръста и да си чопли сапуна. И да ме гледа със сините си очи, потекли като северни реки наобратно, нагоре, към стърчащите корени на планината. Ей така ме гледа, нали съм неговата Лолита. Такава ще си остана, знам си аз, какво като напълнях, отрязах косите и започнах да лепя грим навсякъде. Дори изхвърлих маратонките, абе все едно никога не съм имала маратонки, нито джапанки, нито кубинки. Търчах като коза по склоновете и раницата въобще не я усещах, дори детето си носех на раменете по дългите походи из планините. Питай ме сега дали ще го направя. С тия изкорубени стъпала, свикнали само на високи токове. Търча като вятър по улиците, настигам трамваите. Мога да хвана ватмана за яката и да го тръшна на линиите, да седна на неговото място и да си пътувам  на майната си.

Всичко мога, научила съм всичко. Даже историята на света знам, пътешествията на скръбта в хорските домове, удушените им душици знам, труповете из моргата познавам, изоставените деца и държавната политиката. Разбирам от всичко, нали не съм малка вече, поживяла съм достатъчно. Той ме смята за силна жена – калена в бурите на живота. Бръчките ми набъбват все повече, всяка нощ ги избива на лудост и се мятат като френетични. А той ме прегръща в полусън, така както прегръщаше децата, когато бяха бебета и ревяха напикани в кошарката.

„Успокояваш ли ме? Недей! Няма нужда – аз съм силна жена, само на сън съм някаква мъничка. Това любов ли е? Или проява на слабост? Никога не си ми казвал „Обичам те!” просто така. Само в заслепителни мигове – когато се изпразваш в мен. Или когато темперетурата те мъчи и аз кръжа наоколо ти като светлина и поставям прозирни парцали на челото ти. Повръща ли ти се? Повръщай – аз съм тук. И легена съм ти сложила до главата, така, че няма страшно – ще ти държа челото и ще почистя ако стане нещо, само не ме карай да изляза от стаята.”

Знам, че го е срам, нали е мъж! Ала да си спомни – от толкова време сме заедно, познавам кътчетата на душата му, пъпките му стискам, като не ги понася вече, сълзите му съм виждала веднъж. Само веднъж, когато помисли, че ще ме изгуби и даже сам ми каза, че много иска, ама много, да се разплаче, като паднало дете, ама не може…само напират в очите му и ми каза, че го стиснало за гърлото и нещо не му позволява да ги отприщи… А отприщи ли ги – потоп ще настане и затова го е страх.

          Лекувам го! Няма страшно. Да ближе раните си отвътре и да мирува! Тук съм – никъде няма да ходя. Забравил е, че сме се  изгладили като речните камъни и то във форма, дето…няма как да ида другаде. И ми е добре, даже адски ми е добре, даже ми е гот!  Нямат значение останалите любови, дето ме чакат отвън на прага. Нямат значение другите мъже от живота ми, хотелите с три и четири звезди, гладния ми дебел куфар и самолетите, а те са моите лунапаркове. Майната й на командировката! Няма да отида, ще си взема отпуска…заради него! Нали сме заедно, от толкова време и пак сме млади, и пак глупости ще правим. Той ще си има своята фюжън-кулинария, а аз? Ще си имам него…

София ‘2008 г.

love-is-art-roll-in-the-hay-21059





І. ОТВАРА ЗА ДОБРА СЪПРУГА

6 04 2016

chinese-beauty-art-paintings-part-2-13

 


03.12 ч. сидерално време, изток, дърво

В дълбоката бакърена купа беше насипано пресято черно брашно – смесица от ориз, ръж и синап, от онова, което леля й Люляков шепот  постоянно повтаряше, че е единственото, което може да послужи за изобразяване на планина и море върху обредни хлябове. Имаше в бакърения съд и стрити семена от копър, отмерени със свита шепа така, че зрънцата да очертаят плътно линията на сърцето върху шепата и това количество се смяташе за достатъчно, за да остави лек привкус на сурово, да се запази плътността на емоциите в тестото, което трябваше да се омеси. Освен това Горчива Луна знаеше, че семената от копър непременно, макар и счукани, щяха съвсем нежно да хрускат във всяка хапка, което допълнително придаваше нещо бохемско, нещо възвишено в хляба. Човек щеше да си рече, че не хлябът съдържа есенция, а самият той дъвчейки, изненадващо отвътре му идва да се сети за някогашните си любовни преживелици.

Да, това беше хляб за спомняне на дълбоко заровените грехове и страсти. Научената рецепта не винаги можеше да се възпроизведе напълно и не винаги ефектът беше един и същи. Въпреки това всяка година в деня на лятното слънцестоене Старата майка Горчива Луна приготвяше така нареченият хляб за спомняне.

Готварската стая имаше странен интериор. Дървени тезгяси, наредени на източната стена, върху които стриктно бяха подредени дървени сандъчета, върху всяко от тях беше закована дървена табелка от бяло дърво, а върху табелката беше изписано съдържанието на сандъчето: „Корен от Зла мащеха”, „Пъпки от десетпръстна роза”, „Ухаещи бъзови сълзи” или „Черен татул – лико и падащи спомени”. На източната стена на готварската стая, точно над тезгясите с дървените сандъчета беше изложена поредица от миниатюри – текстилни произведения по техниката „батик”, които изобразяваха сливането на вятъра с водата, което благоприятстваше развитието на дървените елементи. Поредицата представяше растеж във времето и пространството на три и четири бамбукови храста, влечащи със собствения си растеж просперитет и нарастване на благополучието в къщата и готварската стая. Старата майка Горчива луна приемаше растежът като нормално следствие на храненето и поради тази причина се радваше на децата в къщата, които, хранейки ги с гозби, приготвени в готварската стая посредством смесването на петте енергии, които съществуваха по принцип, растяха, пълнееха, зъбите им изпълваха устите им, а черните им лъскави коси се провлачваха по пода, тъй щото майка им започваше да ги заплита на дебели плитки, а птичките на двора, когато децата играеха там все гледаха да накацат плитките, да проскубят с човчици някое зрънце ментов прах или канела.

Да! Майката на децата обичаше да сплита канелени пръчици в косите на децата, които канелени пръчици тайно крадеше от готварницата два пъти месечно точно по обяд, когато готвачката беше най-улисана в работата си. Падащо листо (така се казваше майка им) обикновено минаваше на обиколка точно преди обяд в готварската стая, уж като надзирателка на тайнствения готварски процес, но по-скоро търсейки раздумка и някоя нова рецепта за повдигане на духа.

Този ден бях изплел прекрасна почти невидима паяжина в основата на голямата стенна лампа, прикрепена в ъгъла на западната стена. Паяжината ми даваше известен уют с това, че беше невидима за хората, които щъкаха отрудени в готварницата. Радвам се, че никой никога не поглежда нагоре към тавана, а когато решават да почистят паяжините (което се случва веднъж годишно в деня на Зеления дракон), отивам на скришно местенце нейде из многобройните мебели и ракли, претъпкани с провизии, с готварски магически субстанции или с подправки за заблуждение на проницателните.

Най-много обичам да се крия в бакърените или сребърни купи, в които се разбиват пъдпъдъчи яйца и хайвер от речни змиорки. Речните змиорки предварително трябва да бъдат разгневявани от риболовците, за да изпуснат известно количество електрически заряд в хайвера си, така, че да придобие приятен пикантен вкус, а след консумация езикът да е жилещ и отровен, а ораторът, ял от въпросното ястие да се стори непобедим противник в публичните диспути. Разбира се, много е важна точната доза на хайвера от речни змиорки, защото се е случвало в историята на династията Тан, както и в историята на нашата провинция, случаи на отравяне с прекомерна злоба в устата – хората понякога много бъркаха реториката с отровния език.

Бакърените и сребърните купи, които са накичени на метални гвоздеи върху западната стена на готварската стая и които пазеха на дъното си изречените от Горчива луна слова, докато е бъркала портокалов кейк са ми любими кътчета за криене най-вече, защото се унасям в сънища от нашепнатите заклинания на Горчива луна, утаени по дъното на съответния съсъд и обикновено насън разбирам цялата история, която се е случила след като някой е изял резен от кейка, разбиван там, където е моята дрямка.

Както всяка година в деня на лятното слънцестоене, Старата майка Горчива Луна отново приготвяше оризов хляб за спомняне, а върху него се стараеше да разграфи и нарисува енергията на планина и море. Приближи се към едно от дървените сандъчета, наредени до стената на изтока. Върху табелката на сандъчето пишеше „Сол от Мара – морето на скръбта”. Горчива луна отметна широкия копринен ръкав, в който криеше хиляда усмивки за близане, ако станеше нужда да залъгва някое от децата, и протегна бялата си, изтънчена ръчица. Отвори сандъчето. На показалеца на ръката й проблесна масивният сребърен пръстен с оранжев камък. Ако човек рече да се вгледа, камъкът е леко прозрачен, като забулено с катарактово перде око, но при по-продължително изучаване е възможно да се види плуващото жило на насекомо на дъното на камъка, жило, което е пробило малка бяла семчица – вероятно от плода на есенна ябълка или животински зародиш на две-три седмици. Горчива луна тогава загреба с малката си изящна шепичка щипка слюдеста едра сол и затвори дървеното сандъче. Ръсна солта върху полутечното тесто за обредния хляб и продължи да бърка с дървената плоска лопатка съдържимото. През това време неумолимо начервените й нежни устица, досущ като цветче на лятно мушкато беззвучно се движеха, нашепвайки поредното заклятие за тестото.

Никога не опитва стореното в купата. Никога не проявя капка съмнение относно делото си, но опитът й показва кога съставките са с точната си пропорция, дори когато не ползва напръстник или не изчаква зрънцата копър да се нанижат като огърлие върху линията на сърцето в дясната й длан (нали така ги измерва), тя е убедена в точността и прецизността на изпълнението.

Веднъж Пееща чапла от югозапад – средната дъщеря на Падащо листо я попита как разбира, че точно толкова сол от морето на скръбта трябва да сложи, а Старата майка отговори, че винаги намира знак, в мига, когато готви, който знак говори за необходимостта да се добави или да не се слага нищо повече.

– Обикновено, когато трябва да се направи запарка от черни лотосови семена за възбуждане на апетита на болен човек, аз лично предпочитам да ръсна в сребърния чайник люто гхи, което естествено, ти няма как да знаеш какво е това. Виждаш ли, гхито е познато на събратята ни доста наюг, там, където гнездят морски лястовици, от чиито гнезда съседите ни приготвят деликатеси през есента. Съседите ни са друга раса хора, използват други съставки и продукти за готвене, но кръвта им е със същия цвят като нашата, макар и не толкова горчива на вкус. Научили са се да пречистват съставките си през огън, за разлика от нас, които предпочитаме да пречистваме съставките през пушек, който всъщност е еманация на елемента въздух, нали?  – говореше Стара майка Горчива Луна, а Пееща чапла от югозапад преглъщаше бавно, потънала в разказа й и кимаше, а очите й се окръгляха все повече и повече.

В този ден Пееща чапла от югозапад страдаше особено много, тъй като точно преди година бяха скършили пръстите на кръката й, подгъвайки ги под стъпалото й така, че стъпалата й да придобият съвсем миниатюрен размер, понеже се считаше за особено важно една дама да има мънички фини крака. Противното би означавало позор за Пееща чапла от югозапад, която рискуваше никога да не стане достойна съпруга никому. Ето защо в този ден травмираните й стъпала я пробождаха като касапски ножове, а дървените лакирани калъпчета, в които стъпалата й бяха навряни й се струваха непоносимо бреме. Беше отишла в готварницата за малко утеха, беше помолила Стара майка за някаква отвара, която да я утеши, да оближе раните й отвътре на сърцето й и да я успокои, че саможертвата й не е напразна. От една година Пееща чапла от югозапад не беше ходила на дълга разходка, не можеше да играе навън с приятелките си, не можеше да изтича след средния си брат, когато решеше да я дразни.

– Съседите ни отглеждат крави – странни животни с рогови израстъци върху челата, от които се добива мляко така, както ние добиваме мляко от телата на дойките, за да храним новородените госпожици и господа. Научили са се да преобразуват млякото в гхи, което много напомня на маслото от стародавни приказки, което се добива в тъмна бамбукова горичка и от млякото на млад енот, докато падат звезди. След това търговци-пътешественици купуват това гхи, товарят го на конски кервани към нашата родина, а на пазарите по граничните пунктове се организират чудати търгове, в които участват и местни феодали, и нарочени девици, и беззъби знахари. Лично аз предпочитам да изпращам камериера на майка ти Падащо листо. Той има незлоблива душа и е неспособен да прелее лъстивост или да придаде някоя от душевните си гънки върху гхито докато ми го носи насам. А когато ми го донесе, първата ми работа е да го пречистя с вода, след това четири дни да го опушвам с вдовишки вопли на пушек от брезови кори. Най-накрая го подлютявам съвсем лекичко, мачкайки го със златната лъжичка на малкият ти брат. Нали знаеш, че характерът му е особено лют? Та слюнката му върху лъжицата е идеален субстант-катализатор, за да превърнеш гхито в задължителната съставка за запарка от черни лотосови семена за възбуждане на апетита на болен човек. Разбърквам аз, но винаги разбърквам с лице на юг – сякаш слагам огън в сухи храсти и винаги с лявата ръка – за равновесие на слабостта у болния. Хайде, миличка – ето запарката ти, изпий я, докато още е достатъчно горчива и мазна!….

Пееща чапла от югозапад изпусна от ноздрите си дълбока отчаяна въздишка и пое отварата, която трябваше да я пробуди за смисъла на болката й.

В този миг моето тайно местенце припламва мистично с пламъка на стенната лампа откъм западното кюше на кухнята. Стичат ми се слюнки – толкова сладко разказва пустата Стара майка Горчива луна. Ах, как искам и аз да имам скършени преди година ходила!

 

 








%d блогъра харесват това: