СЪРЦЕТО МИ…

22 11 2019

 

 

 

ИСКРЕНО ЖИВЕЕШ, БЕЗ ОБВЪРЗВАНЕ.

СТО ПЪТИ РЕКАТА ЩЕ ПРЕПЛУВАШ.

АКО НЯМА БРОД И НЯМА ВРЪЩАНЕ

ВСЕ ЕДНО ЗАВИНАГИ ПЪТУВАШ.

 

ВМЕСТО ТЕБ ЩЕ ВЗЕМА ДА ПРЕМИНА

МОСТА НА ЖЕСТОКАТА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ.

ИМАМ ТВОИТЕ ЗАВИНАГИ,

НЯМАМ ВЯРНАТА ТИ ИСКРЕНОСТ.

 

НЯМА В МЕН УСЕЩАНЕ И ПИТАНЕ.

НЯМА В МЕН ОТ ТВОЙТЕ ВЪПРОСИТЕЛНИ.

НИТО ВКУС КЪМ ТИЧАНЕ И СКИТАНЕ,

НИТО КЪМ ЛЮБОВИ СЪСИПИТЕЛНИ.

 

ДНЕС ОТТАТЪК ОКЕАНИТЕ

ЩЕ ЖИВЕЯ И УМИРАМ ПОДЧИНИТЕЛНО.

ТВОЯТ БРОД Е МОЙТО ОТЧАЯНИЕ.

АЗ СЪМ МАЙКА ТИ. А ТИ СИ ИСКРЕНОСТ

 

21.11.2019 г.





9 10 2019

…Много време мина. Смятам, че имам какво още да ви кажа, приятели!

Засега само ще споделя с вас едно мое откритие от преди няколко години – Тони Андерсън, композитор, който се изявяваше предимно като ютюбър, а днес вероятно има студийнии албуми (за поне два предполагам). Идеална филмова музика. Или поне може да бъде.

Днес представям следното парче: Darkest Night. Страхотна композиция! Не е нова, но си заслужава да я чуете. Има наклонения от Hanz Zimmer-овия soundtrack на Inseption или на Interstelar, но се преживява

 

 

Насладете му се! Медитативните състояния благоприятстват за слушането  🙂





Standin’ on the edge of a revolution :)

31 05 2018





Соната в ла-минор за глухи (или смяна на дорийския лад)

10 01 2018

 

Чуваш ли ги –
обертоновете на душата,
галопиращи в стакато и легато,
търсейки теб, изоставено дете?
Твоите обувки с високи токчета, момиче,
се състезават в надбягване с времето.

Човекът носи белези в душата си
от собствения си житейски Солфеж –
жената с белези в очите,
мъжът с протези на ума.

Би могъл да свириш на тимпани с пулса им,
но би предпочел да удряш в стакато
падащи кестени в земята –
те звучат като чинели
И пак ще е хубаво.

Защото
все още чуваш
музиката на Сферите
като лош английски в устата на варварите.

Чуваш ли ги, изоставено дете,
колебанията на космическата ти душа?

05/2012 г.

 

 





ОБИЧАМ  ТЕ

29 06 2016

…Понякога го наблюдавам тайно – докато се бръсне или гледа телевизия. От толкова време сме заедно, че сме изтръпнали и двамата като дърти котки, заспали пред паничката. А всъщност още сме млади и глупости правим. И експерименти със съботно-неделните манджи – загорели по тенджерите, недоизпипани. И любов правим , спокойна, като премерена двойка – легато в плавния възход на петолинието. Или такава, след която на следващият ден се чудиш как ще те погледнат колегите с тези синини по раменете.

Познаваме се от толкова отдавна, а още питаем взаимна симпатия, без никакви стълкновения, жилещи клетви или реплики на въпреки. Изгладени сме като речни камъни – единият заоблил долната си част, напаснал я в горната заоблена на другия. Порочен пъзел вече толкова години. Услажда ми се португалското шампанско. С много цвят, с добавка на пурети. Поради тази причина готви често, ама как готви! Все едно не шампанско ще пием, а еликсир на щастието – да се усеща мащерката и фината материя на ястието от всеки дребен рецептор и в задната част на езика – там дето най-горчи, и в предната – дето избива солта.

Ами вратовръзките му? Висят си обесени в гардероба поне от десет години, изоставени и загорели като стари курви на бунището, най-омразните, етикетите на еснафщината. Е, сещам се от време на време да ги извадя, едвам го навивам да сложи някоя, хей така, заради доброто старо време или за това, че трябва да идем на сватба…или погребение. Много му отиват, но нали си е копеле, въобще не може да влезе в тая роля. Трябва да е гамен, изящен, изтънчен, естетизиран гамен. На тридесет и четири години. Плешив. И поради това – обръснат. Цялата глава. С машинката го минавам на всеки две седмици. Той – седнал на тоалетната чиния, по потник и боксерки. Космите по тялото му са настръхнали от влагата в банята. На венчалната му халка на пръста се е вкопал сапун от последното миене. Докато бръмча с машинката, той го чопли да го изкара. Не е свалял халката, откак я е сложил. А тя  изгладила кантовете, все едно не са били. Срастнала му се с пръста като придадък на характера му. Моята я загубих, въобще бях забравила, че съм я загубила. Ама и той нищо не казва. За него си е важно неговата да е на пръста и да си чопли сапуна. И да ме гледа със сините си очи, потекли като северни реки наобратно, нагоре, към стърчащите корени на планината. Ей така ме гледа, нали съм неговата Лолита. Такава ще си остана, знам си аз, какво като напълнях, отрязах косите и започнах да лепя грим навсякъде. Дори изхвърлих маратонките, абе все едно никога не съм имала маратонки, нито джапанки, нито кубинки. Търчах като коза по склоновете и раницата въобще не я усещах, дори детето си носех на раменете по дългите походи из планините. Питай ме сега дали ще го направя. С тия изкорубени стъпала, свикнали само на високи токове. Търча като вятър по улиците, настигам трамваите. Мога да хвана ватмана за яката и да го тръшна на линиите, да седна на неговото място и да си пътувам  на майната си.

Всичко мога, научила съм всичко. Даже историята на света знам, пътешествията на скръбта в хорските домове, удушените им душици знам, труповете из моргата познавам, изоставените деца и държавната политиката. Разбирам от всичко, нали не съм малка вече, поживяла съм достатъчно. Той ме смята за силна жена – калена в бурите на живота. Бръчките ми набъбват все повече, всяка нощ ги избива на лудост и се мятат като френетични. А той ме прегръща в полусън, така както прегръщаше децата, когато бяха бебета и ревяха напикани в кошарката.

„Успокояваш ли ме? Недей! Няма нужда – аз съм силна жена, само на сън съм някаква мъничка. Това любов ли е? Или проява на слабост? Никога не си ми казвал „Обичам те!” просто така. Само в заслепителни мигове – когато се изпразваш в мен. Или когато темперетурата те мъчи и аз кръжа наоколо ти като светлина и поставям прозирни парцали на челото ти. Повръща ли ти се? Повръщай – аз съм тук. И легена съм ти сложила до главата, така, че няма страшно – ще ти държа челото и ще почистя ако стане нещо, само не ме карай да изляза от стаята.”

Знам, че го е срам, нали е мъж! Ала да си спомни – от толкова време сме заедно, познавам кътчетата на душата му, пъпките му стискам, като не ги понася вече, сълзите му съм виждала веднъж. Само веднъж, когато помисли, че ще ме изгуби и даже сам ми каза, че много иска, ама много, да се разплаче, като паднало дете, ама не може…само напират в очите му и ми каза, че го стиснало за гърлото и нещо не му позволява да ги отприщи… А отприщи ли ги – потоп ще настане и затова го е страх.

          Лекувам го! Няма страшно. Да ближе раните си отвътре и да мирува! Тук съм – никъде няма да ходя. Забравил е, че сме се  изгладили като речните камъни и то във форма, дето…няма как да ида другаде. И ми е добре, даже адски ми е добре, даже ми е гот!  Нямат значение останалите любови, дето ме чакат отвън на прага. Нямат значение другите мъже от живота ми, хотелите с три и четири звезди, гладния ми дебел куфар и самолетите, а те са моите лунапаркове. Майната й на командировката! Няма да отида, ще си взема отпуска…заради него! Нали сме заедно, от толкова време и пак сме млади, и пак глупости ще правим. Той ще си има своята фюжън-кулинария, а аз? Ще си имам него…

София ‘2008 г.

love-is-art-roll-in-the-hay-21059





І. ОТВАРА ЗА ДОБРА СЪПРУГА

6 04 2016

chinese-beauty-art-paintings-part-2-13

 


03.12 ч. сидерално време, изток, дърво

В дълбоката бакърена купа беше насипано пресято черно брашно – смесица от ориз, ръж и синап, от онова, което леля й Люляков шепот  постоянно повтаряше, че е единственото, което може да послужи за изобразяване на планина и море върху обредни хлябове. Имаше в бакърения съд и стрити семена от копър, отмерени със свита шепа така, че зрънцата да очертаят плътно линията на сърцето върху шепата и това количество се смяташе за достатъчно, за да остави лек привкус на сурово, да се запази плътността на емоциите в тестото, което трябваше да се омеси. Освен това Горчива Луна знаеше, че семената от копър непременно, макар и счукани, щяха съвсем нежно да хрускат във всяка хапка, което допълнително придаваше нещо бохемско, нещо възвишено в хляба. Човек щеше да си рече, че не хлябът съдържа есенция, а самият той дъвчейки, изненадващо отвътре му идва да се сети за някогашните си любовни преживелици.

Да, това беше хляб за спомняне на дълбоко заровените грехове и страсти. Научената рецепта не винаги можеше да се възпроизведе напълно и не винаги ефектът беше един и същи. Въпреки това всяка година в деня на лятното слънцестоене Старата майка Горчива Луна приготвяше така нареченият хляб за спомняне.

Готварската стая имаше странен интериор. Дървени тезгяси, наредени на източната стена, върху които стриктно бяха подредени дървени сандъчета, върху всяко от тях беше закована дървена табелка от бяло дърво, а върху табелката беше изписано съдържанието на сандъчето: „Корен от Зла мащеха”, „Пъпки от десетпръстна роза”, „Ухаещи бъзови сълзи” или „Черен татул – лико и падащи спомени”. На източната стена на готварската стая, точно над тезгясите с дървените сандъчета беше изложена поредица от миниатюри – текстилни произведения по техниката „батик”, които изобразяваха сливането на вятъра с водата, което благоприятстваше развитието на дървените елементи. Поредицата представяше растеж във времето и пространството на три и четири бамбукови храста, влечащи със собствения си растеж просперитет и нарастване на благополучието в къщата и готварската стая. Старата майка Горчива луна приемаше растежът като нормално следствие на храненето и поради тази причина се радваше на децата в къщата, които, хранейки ги с гозби, приготвени в готварската стая посредством смесването на петте енергии, които съществуваха по принцип, растяха, пълнееха, зъбите им изпълваха устите им, а черните им лъскави коси се провлачваха по пода, тъй щото майка им започваше да ги заплита на дебели плитки, а птичките на двора, когато децата играеха там все гледаха да накацат плитките, да проскубят с човчици някое зрънце ментов прах или канела.

Да! Майката на децата обичаше да сплита канелени пръчици в косите на децата, които канелени пръчици тайно крадеше от готварницата два пъти месечно точно по обяд, когато готвачката беше най-улисана в работата си. Падащо листо (така се казваше майка им) обикновено минаваше на обиколка точно преди обяд в готварската стая, уж като надзирателка на тайнствения готварски процес, но по-скоро търсейки раздумка и някоя нова рецепта за повдигане на духа.

Този ден бях изплел прекрасна почти невидима паяжина в основата на голямата стенна лампа, прикрепена в ъгъла на западната стена. Паяжината ми даваше известен уют с това, че беше невидима за хората, които щъкаха отрудени в готварницата. Радвам се, че никой никога не поглежда нагоре към тавана, а когато решават да почистят паяжините (което се случва веднъж годишно в деня на Зеления дракон), отивам на скришно местенце нейде из многобройните мебели и ракли, претъпкани с провизии, с готварски магически субстанции или с подправки за заблуждение на проницателните.

Най-много обичам да се крия в бакърените или сребърни купи, в които се разбиват пъдпъдъчи яйца и хайвер от речни змиорки. Речните змиорки предварително трябва да бъдат разгневявани от риболовците, за да изпуснат известно количество електрически заряд в хайвера си, така, че да придобие приятен пикантен вкус, а след консумация езикът да е жилещ и отровен, а ораторът, ял от въпросното ястие да се стори непобедим противник в публичните диспути. Разбира се, много е важна точната доза на хайвера от речни змиорки, защото се е случвало в историята на династията Тан, както и в историята на нашата провинция, случаи на отравяне с прекомерна злоба в устата – хората понякога много бъркаха реториката с отровния език.

Бакърените и сребърните купи, които са накичени на метални гвоздеи върху западната стена на готварската стая и които пазеха на дъното си изречените от Горчива луна слова, докато е бъркала портокалов кейк са ми любими кътчета за криене най-вече, защото се унасям в сънища от нашепнатите заклинания на Горчива луна, утаени по дъното на съответния съсъд и обикновено насън разбирам цялата история, която се е случила след като някой е изял резен от кейка, разбиван там, където е моята дрямка.

Както всяка година в деня на лятното слънцестоене, Старата майка Горчива Луна отново приготвяше оризов хляб за спомняне, а върху него се стараеше да разграфи и нарисува енергията на планина и море. Приближи се към едно от дървените сандъчета, наредени до стената на изтока. Върху табелката на сандъчето пишеше „Сол от Мара – морето на скръбта”. Горчива луна отметна широкия копринен ръкав, в който криеше хиляда усмивки за близане, ако станеше нужда да залъгва някое от децата, и протегна бялата си, изтънчена ръчица. Отвори сандъчето. На показалеца на ръката й проблесна масивният сребърен пръстен с оранжев камък. Ако човек рече да се вгледа, камъкът е леко прозрачен, като забулено с катарактово перде око, но при по-продължително изучаване е възможно да се види плуващото жило на насекомо на дъното на камъка, жило, което е пробило малка бяла семчица – вероятно от плода на есенна ябълка или животински зародиш на две-три седмици. Горчива луна тогава загреба с малката си изящна шепичка щипка слюдеста едра сол и затвори дървеното сандъче. Ръсна солта върху полутечното тесто за обредния хляб и продължи да бърка с дървената плоска лопатка съдържимото. През това време неумолимо начервените й нежни устица, досущ като цветче на лятно мушкато беззвучно се движеха, нашепвайки поредното заклятие за тестото.

Никога не опитва стореното в купата. Никога не проявя капка съмнение относно делото си, но опитът й показва кога съставките са с точната си пропорция, дори когато не ползва напръстник или не изчаква зрънцата копър да се нанижат като огърлие върху линията на сърцето в дясната й длан (нали така ги измерва), тя е убедена в точността и прецизността на изпълнението.

Веднъж Пееща чапла от югозапад – средната дъщеря на Падащо листо я попита как разбира, че точно толкова сол от морето на скръбта трябва да сложи, а Старата майка отговори, че винаги намира знак, в мига, когато готви, който знак говори за необходимостта да се добави или да не се слага нищо повече.

– Обикновено, когато трябва да се направи запарка от черни лотосови семена за възбуждане на апетита на болен човек, аз лично предпочитам да ръсна в сребърния чайник люто гхи, което естествено, ти няма как да знаеш какво е това. Виждаш ли, гхито е познато на събратята ни доста наюг, там, където гнездят морски лястовици, от чиито гнезда съседите ни приготвят деликатеси през есента. Съседите ни са друга раса хора, използват други съставки и продукти за готвене, но кръвта им е със същия цвят като нашата, макар и не толкова горчива на вкус. Научили са се да пречистват съставките си през огън, за разлика от нас, които предпочитаме да пречистваме съставките през пушек, който всъщност е еманация на елемента въздух, нали?  – говореше Стара майка Горчива Луна, а Пееща чапла от югозапад преглъщаше бавно, потънала в разказа й и кимаше, а очите й се окръгляха все повече и повече.

В този ден Пееща чапла от югозапад страдаше особено много, тъй като точно преди година бяха скършили пръстите на кръката й, подгъвайки ги под стъпалото й така, че стъпалата й да придобият съвсем миниатюрен размер, понеже се считаше за особено важно една дама да има мънички фини крака. Противното би означавало позор за Пееща чапла от югозапад, която рискуваше никога да не стане достойна съпруга никому. Ето защо в този ден травмираните й стъпала я пробождаха като касапски ножове, а дървените лакирани калъпчета, в които стъпалата й бяха навряни й се струваха непоносимо бреме. Беше отишла в готварницата за малко утеха, беше помолила Стара майка за някаква отвара, която да я утеши, да оближе раните й отвътре на сърцето й и да я успокои, че саможертвата й не е напразна. От една година Пееща чапла от югозапад не беше ходила на дълга разходка, не можеше да играе навън с приятелките си, не можеше да изтича след средния си брат, когато решеше да я дразни.

– Съседите ни отглеждат крави – странни животни с рогови израстъци върху челата, от които се добива мляко така, както ние добиваме мляко от телата на дойките, за да храним новородените госпожици и господа. Научили са се да преобразуват млякото в гхи, което много напомня на маслото от стародавни приказки, което се добива в тъмна бамбукова горичка и от млякото на млад енот, докато падат звезди. След това търговци-пътешественици купуват това гхи, товарят го на конски кервани към нашата родина, а на пазарите по граничните пунктове се организират чудати търгове, в които участват и местни феодали, и нарочени девици, и беззъби знахари. Лично аз предпочитам да изпращам камериера на майка ти Падащо листо. Той има незлоблива душа и е неспособен да прелее лъстивост или да придаде някоя от душевните си гънки върху гхито докато ми го носи насам. А когато ми го донесе, първата ми работа е да го пречистя с вода, след това четири дни да го опушвам с вдовишки вопли на пушек от брезови кори. Най-накрая го подлютявам съвсем лекичко, мачкайки го със златната лъжичка на малкият ти брат. Нали знаеш, че характерът му е особено лют? Та слюнката му върху лъжицата е идеален субстант-катализатор, за да превърнеш гхито в задължителната съставка за запарка от черни лотосови семена за възбуждане на апетита на болен човек. Разбърквам аз, но винаги разбърквам с лице на юг – сякаш слагам огън в сухи храсти и винаги с лявата ръка – за равновесие на слабостта у болния. Хайде, миличка – ето запарката ти, изпий я, докато още е достатъчно горчива и мазна!….

Пееща чапла от югозапад изпусна от ноздрите си дълбока отчаяна въздишка и пое отварата, която трябваше да я пробуди за смисъла на болката й.

В този миг моето тайно местенце припламва мистично с пламъка на стенната лампа откъм западното кюше на кухнята. Стичат ми се слюнки – толкова сладко разказва пустата Стара майка Горчива луна. Ах, как искам и аз да имам скършени преди година ходила!

 

 





ХІ. ПРИНЦИПЪТ НА ОГЛЕДАЛОТО „БА ГУА“

25 03 2016

 

 

04.22 часа сидерално време, югозапад,земя, съпътстващи: запад – метал

През летата готварницата носеше горчиви сухи миризми и повеи. През есента нагарчаше също, но понеже рафтовете и тезгясите бяха отрупани със сладки, презрели плодове. Много от тях оставаха неизядени и гниеха с дни, а друзофилите кръжаха наоколо и пречеха на ежедневните занимания на готвачката. Най-вкусните миризми бяха пречупени през ръчното огледало Ба-гуа* на Горчива луна – тя го завързваше на дълга връв и го провесваше от центъра на тавана към пода. Огледалото се въртеше и улавяше слънчевите проблясъци през деня, а през нощта излъчваше сладостни плодови миризми, които вкупом мажеха неслучилите се още вкусове по небцата на гладниците из къщата, тъй щото на другия ден гладниците нахълтваха в готварницата, подмамени от изпитаните в просъница миризми.

– Надявам се есента да утоли страстите, претъпвайки стомасите с изобилие! Надявам се огледалото ми да пресити ъглите и да изгони пустотата от тях! – баеше Горчива луна.

Стара майка Горчива луна имаше рожден ден през ранната есен, в деня на заплодената мандаринова патица. Самата тя започваше в този ден да се чувства като презрял плод – духът й натежаваше удвоен, енергията й се степваше около главата и пояса й тъй, че изглеждаше за хората понапълняла, натежала и леко отнесена, също като бременна първескиня.

В същото време мъдростта й придобиваше загладен образ, очите й леко изкривяваха фокуса си и тя започваше да се взира късогледо в предметите и хората. Човек можеше да предположи, че наистина гръбнакът й е изместил центъра на тежестта под кръста й. Понякога изпускаше непохватно бъркалката, с която мажеше плодово пюре в някоя бакърена купа, но вместо ядовито да пустоса, тя се усмихваше и погалваше с длан въображаемия плод в корема си, а семките в плодовото пюре в този момент покълваха и допринасяха хрупкав нюанс за ядящия го.

Обикновеното пюре се прави от попарени ябълки, дюли и шафран. Понякога поради мнимото си есенно късогледство Горчива луна изтърваше зрънца мак или семена от съсънка и ефектът от това приличаше на истински рожден ден – всички гладници в къщата започваха да халюцинират предрожденните си мъки. Опасна бе играта с продуктите в тази готварница. Опасна, но и често весела.

През ранната есен аз вече съм стар и трудно подвижен паяк. Времената тежат и лепнат като сладко от мандарини върху косматите ми осем крака. Паяжината ми е прелюбодейка – лъстиво привлича мухите, а после пренебрежително ги гони като стара госпожица. Неумението ми да стигна навреме до уловената муха се превръща от случаен неуспех в редовна старческа немощ. Ако паяците можеха да побеляват, ранната есен за мен беше момента да бъда белокос.

В рождествения за Горчива луна ден в готварницата влезе Горещ-поглед-за-двама – малката дъщеря на господарката Падащо листо. Отдавна не бе идвала, косите й бяха израсли до сгъвките на прасците й, ръцете й бяха станали по-нежни, а очите й – по-тъжни. Страдаше от неизлечими видения тъй, че постепенно близките й се отдръпнаха, рядко разговаряха с нея – само при нужда и дори гълъбите в гълъбарника, които бяха нейни любимци, напълно оплешивяха от сухи повеи откъм пророческите й сънища – денем кълвяха просо, ечемик и блатни кълнове, летяха високо и зачеваха в полет, а нощем повръщаха изяденото, скубеха перата си и помятаха яйцата си на запъртъци.

Седна отново Горещ-поглед-за-двама както някога на двукракото столче и подпря с гръб скрина в югозападния дял на готварницата, понеже инак рискуваше да се търкулне на пода. А столчето, както се знае е примерното наказание наужким, когато Стара майка трябваше да цери сънищата й. Полуклечеше малката дъщеря на господарката и глухо плачеше.

– Сънувах – рече тя – дълбоките води на незнайна широка река. Река отвъд хоризонта, през два континента в третия. Река, която влече духовете на умрелите от запад на изток за да се преродят. Около нея има гъста гора, а над нея всеки ден по обед дъжд къпе короните на вековните дървета. Свършекът на реката е наизток в океана и току до устието сънувах непознат град, магически, в който странни хора живеят. От дърветата наоколо добиват лепкава мъзга, която служи за направата на безброй предмети, а един мъж седи в интересна пивница на високо столче и чака някаква жена с Ци в индиго, кристал и пурпур. От кой бог ни е даден взорът, майко? На кой бог да се моля за заслепение? – плачеше Горещ-поглед-за-двама.

Горчива луна обгръща с малките си бели ръце лицето на девойката и я поглежда в очите, а очите на момата са смолисти пепелища – бедняци и уличници гребат пепел от там и посипват главите си. След туй готвачката се отделя от момичето и се приближава до провесеното от тавана Ба-гуа. Разсеяна е като всяка мнима бременна и разсеяно погалва лъчезарието на огледалото. То се завърта плахо около оста си – връвта, и слънчеви зайчета се премятат из готварницата. Няколко лъча ослепяват старческите ми зеници.

После понечва да успокои бедното създание, комуто е дадено да разбира за знайното и незнайното по неведоми канали:

– Мила дъще, недей плака, – галеше я Горчива луна – хапни си сусамени гевречета, сусамените зрънца по тях са сълзите на истината, която винаги засяда между зъбите и човърка съвестта на човека. Сусамът изглежда ни напомня за онова, което искаме да забравим, дълбоко да зарием, но в същото време е…

– Стига! – внезапно изкрещява Горещ-поглед-за-двама, както си е приседнала на двукракото столче, облегнала гръб на югозападния скрин. – Стига си баламосвала бедната ми душа! Очите ми виждат призраци и скитници в други времена, виждам истината за времето и пространството, а ти ми говориш за сусамените зрънца и съвестта ми.

После ненадейно скоква и се втурва към мнимо бременната готвачка. Двукракото столче се катурва на пода.

– Ето и сега виждам теб! Вътре в теб виждам! Нима не разбираш, че Ци на онази жена, оцветена в индиго е същата като твоята Ци? Нима не разбираш какво ти казвам? Виждам плодът ти в утробата, Стара майко, но не се чудя на зачатието ти! Виждам как се е получило – тъкмо през сезона на суховеите преди пет луни и зная за сребърен тигър, проникнал те по онова време. Сомнамбул си любила, докато сомнамбул си била и сега кълниш небивал плод, неистински, който нивга няма да родиш. Хората нямат очи за тия работи. Хората никога няма да разберат, че в утробата си износила времето – собственото си бъдеще носиш, ала аз виждам!

След този изблик царствената госпожица се успокоява и обръща гръб на приятелката ми. Потегля към южния прозорец и зашеметено поглежда навън – взорът й търси упование далеч на югозапад, където се намира Павилионът на мандариновите патици. Около този павилион растат бугенвилии и камъш – зад него е малкото изкуствено езерце, което господарят на дома поръча някога. Духом в Павилиона, ала телом в готварницата, момата продължава по-спокойно:

– Виж какво, Горчива луна! Стълкновението ни бе неизбежно – ти виждаш, но и аз виждам…Искам да се помирим някога! В този живот съм само приносител на прокоби и лоши съновидения. В друг живот ще бъда твой лечител, ще те лекувам със сребърни игли, които ще забивам около пъпа ти като три луни и ще наблюдавам Ци как се омотава около опашната ти кост. После ще те срещна с онзи мъж от съня ми, който чака някъде в бъдещето жената с Ци, обагрена в кристал, пурпур и индиго. Днешната омраза, ще превърна в бъдещата си любов – карма е. Ала моля те, моля те – приготви ми горчиво питие за бързо отпътуване от сегашното действие и по-бързо влетяване в бъдещето. Нека имат свършек мъките ми днес!

Накрая Горещ-поглед-за-двама се разплаква кротко и съжалително, от очите й бликат струите на онази сънувана западна река през три континента, а устието на сълзите й потъва в океана на мъката й.

Мнимо бременната Горчива луна никак не се разстрои от нетемперирания изблик на момичето. Напротив – вместо ядовито да пустоса, тя се усмихна, погали с длан въображаемия плод в корема си, после доближи наюг момата и отвори дланите й. Държеше бакърената купа с обикновеното плодово пюре. Гребна с бъркалката от плодовото пюре и я поднесе към устата на девойката.

– Близни, дъще! Близни и си поплачи! Утре есента ще скърши краката си пред прага на къщата ни. Утре нов сън ще покълне в утробите ни. Духовете си знаят работата. Чувала ли си за груповия дух? Слушай…

(Драгоценно писмо
от Началника на Кралската обсерватория

до Пеи Ксиу – кралски картограф
Императорското бюро по картографиране на Западния край на империята.

Тук

Ваша Милост,

Благодаим за пожеланията за правилен стоеж в благоприятна за Нашето дълголетие посока!

Истината е, че няма как да се срещнем, понеже телесното Ни одеяние Ни напусна скоротечно и безусловно, ала контактът няма да бъде преустановен (както го доказва и настоящото Наше послание), въпреки дребните пречки, случващи се напоследък – съществуват различни фактори извън Вашата и Нашата воля, станали Ви известни, фактори с произход не от нашето измерение и време, но пък какво толкова, нали вярваме в силите и възможностите си? Очевидно намесата в хода на историята на Поднебесното царство е твърде важна за тези фактори, които и да са те! Прочее, ще продължаваме с Вас нататък нашето важно начинание, защото законите на право пропоционалното и обратно пропорционалното време го изискват.

Радвам се на успеха, постигнат от Вас и Вашия екип от сътрудници в изследването на зелените дракони и сребърните тигри – климатичните и геоложките феномени в онази част на Империята. Надявам се когато получавате настоящото писмо да сте достигнали напредък и по отношение на останалия свят!

Интересно ми е да разбера повече относно пресекателната точка на именованата от Вас мислена линия «меридиан» със съществуващата линия-енергиен поток на около 17 000 километра западно от Поднебесното царство. Въпросът ми не е случаен, защото напоследък се забелязват неформални звездопади в онази част на Земната сфера с типични светлинни лъчения, наподобяващи фойерверки. В същото време се наблюдават непровокирани землетръси, оформящи един зрачен дълбок каньон на северозапад. Голяма част от местните туземци там са достигнали под енергийното влияние на тези явления открития, нетипични за времето си и географското си положение. Твърде бързо се развива цивилизацията при въпросните туземци, но за съжаление, без да се наблюдава паралелен напредък в развитието на енергийната им парадигма.

Това означава, драги ми землеустроителю, че според изчисленията Ни по формулата на Гуо Шоуджинг – Паяка (пожелавам му да бъде възнаграден с три поредни прераждания в звезден изследовател) канавата на битието ще бъде пропукана точно в 11.45 според Единното централно време, което предпочитате да назовавате Сидерално за яснота и леснина, и в процепа ще се анихилират няколко поколения аватари** от нашия Еволюционен пояс – несравнимо бедствие, по-голямо дори от разтварянето на Съчуанския пролом, който ще се случи след четири века и който неразумно бе провокиран от онова атландско недоразумение.

Много Ни се ще да пренасочим груповия дух ”Будхи”, ръководещ някой животински вид по начин такъв, че да започне да ръководи отвътре това заблудено западно туземско племе. Ще се наложи настройка на „Будхи” така, че да съответства на еволюционните парадигми. Струва ми се, че подходящ в този случай може да бъде както груповия дух на речните делфини, наречени иния, така и „Будхи” на ягуарите. Бихме предложили първоначално да бъдат застъпени като тотеми, но считам, че е твърде бавен процесът и по-безопасно е да побързаме, приятелю. Ето защо Ви предлагаме една бърза деволюция в човешките тела, населяващи въпросните западни селения.

Като имате предвид горните ми предположения и наставления, в никой случай не трябва да допускате, че омаловажаваме настоящите Ви занимания – строежът на енергийни помпи за така необходимите Ни сондажи за изследване на бъдещето. Щом Гуо Шоуджинг – Паякът твърди, че е възможно да се предвиди землетръс с възникване на нови речни корита в най-високата планинска верига на континента или да се предположи засилване на метеоритния дъжд през лятото над северните части на Империята, по посока на границите с дивите племена на монголите, което да изпепели жизнената енергия на поне тридесет хиляди новородени, то ние сме склонни да се доверим. Но, молим Ви, приятелю, обърнете внимание и на поставения текущ проблем. Вярно– да се намали раждаемостта на враговете ни в обозримо бъдеще, стига да съумеем да поставим земната сонда тъкмо в точката на пресичане на тези мислени линии, по които тече така търсената от нас енергия и тъкмо по времето, когато е необходимо, за да се случи всичко това, е велико откритие. Но считам, че над Еволюционния ни пояс е възникнала опасност, която се нуждае от своевременни и бързи действия!

И, да – не се колебайте ако се наложи да се изкривяват енергийните токове по земната кора в онези западни пепелища! По-добре едно човешко племе – жертва на еднократна деволюция, отколкото поколения Човечества да станат жертва в името на безброй последващи революции – следствие от изпреварил развитието си разум!

Желаем Ви крепко здраве (за миг не сме се колебали, че ще стиснем с Вас ръцете си насън). Ясен Ни е съновният Ви образ, драги ми господине – ще Ви познаем отново без усилие благодарение на душевната си благоразположеност, ще се усмихнете накриво, орловият Ви нос ще хвърли сянка върху брадичката, а в очите Ви ще се обтегнат изкусни жилки и ще си дадем сметка, че си имаме работа с хазартен тип.

Добри навици и ясни сънища: Началник на Кралската обсерватория
Светец Сидхардха Готама На Пали Будха….»

Събуждайки се, си давам ясна сметка колко пътища сме извървяли в съществуването си и съм нещастен, понеже съм се случил паяк тъкмо в сегашната си инкарнация. Пътищата са останали само велик спомен за това какви са начертанията пред нас и постепенно, излизайки от съня ги забравяме. Пътищата…

Докато се отърсвам от сънищата си дочувам продължението на гласа й. Горчива луна не е спряла да нарежда в деня на оплодената мандаринова патица – рожденния й ден:

– Някога хората били стадо, също както ятото на патиците. И нямали сме вътреживеещ дух в телата ни, а имало е един сборен дух, напътстващ ни отвън. Съзнанието ни било замъглено, дори бих казала сякаш хората живеели в сън и се оставяли на този дух да ръководи действията им, постъпките им и дори желанията им. Той подтиквал брачната двойка на мъжа и жената в деня на бракосъчетание да отпътуват надалеч, диктувал пътя им, съвпадащ с пътя на залязващата пълна луна и понеже близо било до древната реч на хората – нарекли това брачно пътуване меден месец, поради медената пълна луна, обратно на горчивите пълнолуния, които впоследствие съпътствали брачната двойка до смъртта им.

Да! Този обединяващ хората дух диктувал кога да се съвкупят за да добият поколение и да не се изличи расата им, но го правел веднъж годишно; така, както дваж годишно птичите ята се строяват в клинове и пресичат небесния океан, отлитайки на юг, следвайки енергийните посоки, а после в обратната половина на годината, напролет, отново събрани в птичи клинове, ятата да се завърнат с оплодени женски, които да снесат яйцата си.

Духът на групата, живеещ извън човека, обаче, бил принуден по стечение на обстоятелствата да влезе вътре в него. И така, всеки човек от това злощастно човечество получил по един затворник в тялото си. Затворникът объркал енергийните потоци, течащи по кората на земята, объркал посоките, в които времето течало – ту назапад към миналото, ту на изток към бъдещето. И вътреживеещите духове, наречени от този момент човеци загубили сетивата си, сетивата им останали затворени в черупките на телата им. Започнали да бракосъчетават по всяко време и заплождали по всяко време. Така вместо веднъж в годината меден месец, получили многобройни горчиви полумесеци.

Изведнъж Ба-гуа безшумно се завърта на конеца си и улавя последния слънчев лъч, и го хвърля връз челото на девойката, току в точката в корена на носа й. А аз дебна кога бакърената купа с плодово пюре ще бъде положена върху тезгяха – ще се спусна по фина нишка, тъкана премерено за случая и ще се окъпя в медена луна. За спомняне на пътища. И чувам:

-…Близни, дъще, от плодовото пюре! Смучи дълго маковите семена и тези от съсънка из него и си поплачи! Не страдай, дъще, че вътреживеещият в теб затворник се е пробудил отново! Остави тази мъка на другите…

_______________________________________________________________________

* Ба-гуа – осмоъгълно огледало, повърхността му може да бъде вдлъбната или изпъкнала сфера, в зависимост от търсения ефект

** Аватар – (в индуизма), име на различните инкарнации (въплъщения) на боговете. Прен. метаморфоза, трансформация. Най-често понятието се свързва с въплъщения на Вишну на земята, където той под различни образи извършва подвизи. Божеството се инкарнира в света през различните епохи от неговото съществуване, за да представи на човечеството определени нравствени и религиозни модели, примери за подражание и образци на религиозния култ.








%d блогъра харесват това: