ОБИЧАМ  ТЕ

29 06 2016

…Понякога го наблюдавам тайно – докато се бръсне или гледа телевизия. От толкова време сме заедно, че сме изтръпнали и двамата като дърти котки, заспали пред паничката. А всъщност още сме млади и глупости правим. И експерименти със съботно-неделните манджи – загорели по тенджерите, недоизпипани. И любов правим , спокойна, като премерена двойка – легато в плавния възход на петолинието. Или такава, след която на следващият ден се чудиш как ще те погледнат колегите с тези синини по раменете.

Познаваме се от толкова отдавна, а още питаем взаимна симпатия, без никакви стълкновения, жилещи клетви или реплики на въпреки. Изгладени сме като речни камъни – единият заоблил долната си част, напаснал я в горната заоблена на другия. Порочен пъзел вече толкова години. Услажда ми се португалското шампанско. С много цвят, с добавка на пурети. Поради тази причина готви често, ама как готви! Все едно не шампанско ще пием, а еликсир на щастието – да се усеща мащерката и фината материя на ястието от всеки дребен рецептор и в задната част на езика – там дето най-горчи, и в предната – дето избива солта.

Ами вратовръзките му? Висят си обесени в гардероба поне от десет години, изоставени и загорели като стари курви на бунището, най-омразните, етикетите на еснафщината. Е, сещам се от време на време да ги извадя, едвам го навивам да сложи някоя, хей така, заради доброто старо време или за това, че трябва да идем на сватба…или погребение. Много му отиват, но нали си е копеле, въобще не може да влезе в тая роля. Трябва да е гамен, изящен, изтънчен, естетизиран гамен. На тридесет и четири години. Плешив. И поради това – обръснат. Цялата глава. С машинката го минавам на всеки две седмици. Той – седнал на тоалетната чиния, по потник и боксерки. Космите по тялото му са настръхнали от влагата в банята. На венчалната му халка на пръста се е вкопал сапун от последното миене. Докато бръмча с машинката, той го чопли да го изкара. Не е свалял халката, откак я е сложил. А тя  изгладила кантовете, все едно не са били. Срастнала му се с пръста като придадък на характера му. Моята я загубих, въобще бях забравила, че съм я загубила. Ама и той нищо не казва. За него си е важно неговата да е на пръста и да си чопли сапуна. И да ме гледа със сините си очи, потекли като северни реки наобратно, нагоре, към стърчащите корени на планината. Ей така ме гледа, нали съм неговата Лолита. Такава ще си остана, знам си аз, какво като напълнях, отрязах косите и започнах да лепя грим навсякъде. Дори изхвърлих маратонките, абе все едно никога не съм имала маратонки, нито джапанки, нито кубинки. Търчах като коза по склоновете и раницата въобще не я усещах, дори детето си носех на раменете по дългите походи из планините. Питай ме сега дали ще го направя. С тия изкорубени стъпала, свикнали само на високи токове. Търча като вятър по улиците, настигам трамваите. Мога да хвана ватмана за яката и да го тръшна на линиите, да седна на неговото място и да си пътувам  на майната си.

Всичко мога, научила съм всичко. Даже историята на света знам, пътешествията на скръбта в хорските домове, удушените им душици знам, труповете из моргата познавам, изоставените деца и държавната политиката. Разбирам от всичко, нали не съм малка вече, поживяла съм достатъчно. Той ме смята за силна жена – калена в бурите на живота. Бръчките ми набъбват все повече, всяка нощ ги избива на лудост и се мятат като френетични. А той ме прегръща в полусън, така както прегръщаше децата, когато бяха бебета и ревяха напикани в кошарката.

„Успокояваш ли ме? Недей! Няма нужда – аз съм силна жена, само на сън съм някаква мъничка. Това любов ли е? Или проява на слабост? Никога не си ми казвал „Обичам те!” просто така. Само в заслепителни мигове – когато се изпразваш в мен. Или когато темперетурата те мъчи и аз кръжа наоколо ти като светлина и поставям прозирни парцали на челото ти. Повръща ли ти се? Повръщай – аз съм тук. И легена съм ти сложила до главата, така, че няма страшно – ще ти държа челото и ще почистя ако стане нещо, само не ме карай да изляза от стаята.”

Знам, че го е срам, нали е мъж! Ала да си спомни – от толкова време сме заедно, познавам кътчетата на душата му, пъпките му стискам, като не ги понася вече, сълзите му съм виждала веднъж. Само веднъж, когато помисли, че ще ме изгуби и даже сам ми каза, че много иска, ама много, да се разплаче, като паднало дете, ама не може…само напират в очите му и ми каза, че го стиснало за гърлото и нещо не му позволява да ги отприщи… А отприщи ли ги – потоп ще настане и затова го е страх.

          Лекувам го! Няма страшно. Да ближе раните си отвътре и да мирува! Тук съм – никъде няма да ходя. Забравил е, че сме се  изгладили като речните камъни и то във форма, дето…няма как да ида другаде. И ми е добре, даже адски ми е добре, даже ми е гот!  Нямат значение останалите любови, дето ме чакат отвън на прага. Нямат значение другите мъже от живота ми, хотелите с три и четири звезди, гладния ми дебел куфар и самолетите, а те са моите лунапаркове. Майната й на командировката! Няма да отида, ще си взема отпуска…заради него! Нали сме заедно, от толкова време и пак сме млади, и пак глупости ще правим. Той ще си има своята фюжън-кулинария, а аз? Ще си имам него…

София ‘2008 г.

love-is-art-roll-in-the-hay-21059





І. ОТВАРА ЗА ДОБРА СЪПРУГА

6 04 2016

chinese-beauty-art-paintings-part-2-13

 


03.12 ч. сидерално време, изток, дърво

В дълбоката бакърена купа беше насипано пресято черно брашно – смесица от ориз, ръж и синап, от онова, което леля й Люляков шепот  постоянно повтаряше, че е единственото, което може да послужи за изобразяване на планина и море върху обредни хлябове. Имаше в бакърения съд и стрити семена от копър, отмерени със свита шепа така, че зрънцата да очертаят плътно линията на сърцето върху шепата и това количество се смяташе за достатъчно, за да остави лек привкус на сурово, да се запази плътността на емоциите в тестото, което трябваше да се омеси. Освен това Горчива Луна знаеше, че семената от копър непременно, макар и счукани, щяха съвсем нежно да хрускат във всяка хапка, което допълнително придаваше нещо бохемско, нещо възвишено в хляба. Човек щеше да си рече, че не хлябът съдържа есенция, а самият той дъвчейки, изненадващо отвътре му идва да се сети за някогашните си любовни преживелици.

Да, това беше хляб за спомняне на дълбоко заровените грехове и страсти. Научената рецепта не винаги можеше да се възпроизведе напълно и не винаги ефектът беше един и същи. Въпреки това всяка година в деня на лятното слънцестоене Старата майка Горчива Луна приготвяше така нареченият хляб за спомняне.

Готварската стая имаше странен интериор. Дървени тезгяси, наредени на източната стена, върху които стриктно бяха подредени дървени сандъчета, върху всяко от тях беше закована дървена табелка от бяло дърво, а върху табелката беше изписано съдържанието на сандъчето: „Корен от Зла мащеха”, „Пъпки от десетпръстна роза”, „Ухаещи бъзови сълзи” или „Черен татул – лико и падащи спомени”. На източната стена на готварската стая, точно над тезгясите с дървените сандъчета беше изложена поредица от миниатюри – текстилни произведения по техниката „батик”, които изобразяваха сливането на вятъра с водата, което благоприятстваше развитието на дървените елементи. Поредицата представяше растеж във времето и пространството на три и четири бамбукови храста, влечащи със собствения си растеж просперитет и нарастване на благополучието в къщата и готварската стая. Старата майка Горчива луна приемаше растежът като нормално следствие на храненето и поради тази причина се радваше на децата в къщата, които, хранейки ги с гозби, приготвени в готварската стая посредством смесването на петте енергии, които съществуваха по принцип, растяха, пълнееха, зъбите им изпълваха устите им, а черните им лъскави коси се провлачваха по пода, тъй щото майка им започваше да ги заплита на дебели плитки, а птичките на двора, когато децата играеха там все гледаха да накацат плитките, да проскубят с човчици някое зрънце ментов прах или канела.

Да! Майката на децата обичаше да сплита канелени пръчици в косите на децата, които канелени пръчици тайно крадеше от готварницата два пъти месечно точно по обяд, когато готвачката беше най-улисана в работата си. Падащо листо (така се казваше майка им) обикновено минаваше на обиколка точно преди обяд в готварската стая, уж като надзирателка на тайнствения готварски процес, но по-скоро търсейки раздумка и някоя нова рецепта за повдигане на духа.

Този ден бях изплел прекрасна почти невидима паяжина в основата на голямата стенна лампа, прикрепена в ъгъла на западната стена. Паяжината ми даваше известен уют с това, че беше невидима за хората, които щъкаха отрудени в готварницата. Радвам се, че никой никога не поглежда нагоре към тавана, а когато решават да почистят паяжините (което се случва веднъж годишно в деня на Зеления дракон), отивам на скришно местенце нейде из многобройните мебели и ракли, претъпкани с провизии, с готварски магически субстанции или с подправки за заблуждение на проницателните.

Най-много обичам да се крия в бакърените или сребърни купи, в които се разбиват пъдпъдъчи яйца и хайвер от речни змиорки. Речните змиорки предварително трябва да бъдат разгневявани от риболовците, за да изпуснат известно количество електрически заряд в хайвера си, така, че да придобие приятен пикантен вкус, а след консумация езикът да е жилещ и отровен, а ораторът, ял от въпросното ястие да се стори непобедим противник в публичните диспути. Разбира се, много е важна точната доза на хайвера от речни змиорки, защото се е случвало в историята на династията Тан, както и в историята на нашата провинция, случаи на отравяне с прекомерна злоба в устата – хората понякога много бъркаха реториката с отровния език.

Бакърените и сребърните купи, които са накичени на метални гвоздеи върху западната стена на готварската стая и които пазеха на дъното си изречените от Горчива луна слова, докато е бъркала портокалов кейк са ми любими кътчета за криене най-вече, защото се унасям в сънища от нашепнатите заклинания на Горчива луна, утаени по дъното на съответния съсъд и обикновено насън разбирам цялата история, която се е случила след като някой е изял резен от кейка, разбиван там, където е моята дрямка.

Както всяка година в деня на лятното слънцестоене, Старата майка Горчива Луна отново приготвяше оризов хляб за спомняне, а върху него се стараеше да разграфи и нарисува енергията на планина и море. Приближи се към едно от дървените сандъчета, наредени до стената на изтока. Върху табелката на сандъчето пишеше „Сол от Мара – морето на скръбта”. Горчива луна отметна широкия копринен ръкав, в който криеше хиляда усмивки за близане, ако станеше нужда да залъгва някое от децата, и протегна бялата си, изтънчена ръчица. Отвори сандъчето. На показалеца на ръката й проблесна масивният сребърен пръстен с оранжев камък. Ако човек рече да се вгледа, камъкът е леко прозрачен, като забулено с катарактово перде око, но при по-продължително изучаване е възможно да се види плуващото жило на насекомо на дъното на камъка, жило, което е пробило малка бяла семчица – вероятно от плода на есенна ябълка или животински зародиш на две-три седмици. Горчива луна тогава загреба с малката си изящна шепичка щипка слюдеста едра сол и затвори дървеното сандъче. Ръсна солта върху полутечното тесто за обредния хляб и продължи да бърка с дървената плоска лопатка съдържимото. През това време неумолимо начервените й нежни устица, досущ като цветче на лятно мушкато беззвучно се движеха, нашепвайки поредното заклятие за тестото.

Никога не опитва стореното в купата. Никога не проявя капка съмнение относно делото си, но опитът й показва кога съставките са с точната си пропорция, дори когато не ползва напръстник или не изчаква зрънцата копър да се нанижат като огърлие върху линията на сърцето в дясната й длан (нали така ги измерва), тя е убедена в точността и прецизността на изпълнението.

Веднъж Пееща чапла от югозапад – средната дъщеря на Падащо листо я попита как разбира, че точно толкова сол от морето на скръбта трябва да сложи, а Старата майка отговори, че винаги намира знак, в мига, когато готви, който знак говори за необходимостта да се добави или да не се слага нищо повече.

– Обикновено, когато трябва да се направи запарка от черни лотосови семена за възбуждане на апетита на болен човек, аз лично предпочитам да ръсна в сребърния чайник люто гхи, което естествено, ти няма как да знаеш какво е това. Виждаш ли, гхито е познато на събратята ни доста наюг, там, където гнездят морски лястовици, от чиито гнезда съседите ни приготвят деликатеси през есента. Съседите ни са друга раса хора, използват други съставки и продукти за готвене, но кръвта им е със същия цвят като нашата, макар и не толкова горчива на вкус. Научили са се да пречистват съставките си през огън, за разлика от нас, които предпочитаме да пречистваме съставките през пушек, който всъщност е еманация на елемента въздух, нали?  – говореше Стара майка Горчива Луна, а Пееща чапла от югозапад преглъщаше бавно, потънала в разказа й и кимаше, а очите й се окръгляха все повече и повече.

В този ден Пееща чапла от югозапад страдаше особено много, тъй като точно преди година бяха скършили пръстите на кръката й, подгъвайки ги под стъпалото й така, че стъпалата й да придобият съвсем миниатюрен размер, понеже се считаше за особено важно една дама да има мънички фини крака. Противното би означавало позор за Пееща чапла от югозапад, която рискуваше никога да не стане достойна съпруга никому. Ето защо в този ден травмираните й стъпала я пробождаха като касапски ножове, а дървените лакирани калъпчета, в които стъпалата й бяха навряни й се струваха непоносимо бреме. Беше отишла в готварницата за малко утеха, беше помолила Стара майка за някаква отвара, която да я утеши, да оближе раните й отвътре на сърцето й и да я успокои, че саможертвата й не е напразна. От една година Пееща чапла от югозапад не беше ходила на дълга разходка, не можеше да играе навън с приятелките си, не можеше да изтича след средния си брат, когато решеше да я дразни.

– Съседите ни отглеждат крави – странни животни с рогови израстъци върху челата, от които се добива мляко така, както ние добиваме мляко от телата на дойките, за да храним новородените госпожици и господа. Научили са се да преобразуват млякото в гхи, което много напомня на маслото от стародавни приказки, което се добива в тъмна бамбукова горичка и от млякото на млад енот, докато падат звезди. След това търговци-пътешественици купуват това гхи, товарят го на конски кервани към нашата родина, а на пазарите по граничните пунктове се организират чудати търгове, в които участват и местни феодали, и нарочени девици, и беззъби знахари. Лично аз предпочитам да изпращам камериера на майка ти Падащо листо. Той има незлоблива душа и е неспособен да прелее лъстивост или да придаде някоя от душевните си гънки върху гхито докато ми го носи насам. А когато ми го донесе, първата ми работа е да го пречистя с вода, след това четири дни да го опушвам с вдовишки вопли на пушек от брезови кори. Най-накрая го подлютявам съвсем лекичко, мачкайки го със златната лъжичка на малкият ти брат. Нали знаеш, че характерът му е особено лют? Та слюнката му върху лъжицата е идеален субстант-катализатор, за да превърнеш гхито в задължителната съставка за запарка от черни лотосови семена за възбуждане на апетита на болен човек. Разбърквам аз, но винаги разбърквам с лице на юг – сякаш слагам огън в сухи храсти и винаги с лявата ръка – за равновесие на слабостта у болния. Хайде, миличка – ето запарката ти, изпий я, докато още е достатъчно горчива и мазна!….

Пееща чапла от югозапад изпусна от ноздрите си дълбока отчаяна въздишка и пое отварата, която трябваше да я пробуди за смисъла на болката й.

В този миг моето тайно местенце припламва мистично с пламъка на стенната лампа откъм западното кюше на кухнята. Стичат ми се слюнки – толкова сладко разказва пустата Стара майка Горчива луна. Ах, как искам и аз да имам скършени преди година ходила!

 

 





ХІ. ПРИНЦИПЪТ НА ОГЛЕДАЛОТО „БА ГУА“

25 03 2016

 

 

04.22 часа сидерално време, югозапад,земя, съпътстващи: запад – метал

През летата готварницата носеше горчиви сухи миризми и повеи. През есента нагарчаше също, но понеже рафтовете и тезгясите бяха отрупани със сладки, презрели плодове. Много от тях оставаха неизядени и гниеха с дни, а друзофилите кръжаха наоколо и пречеха на ежедневните занимания на готвачката. Най-вкусните миризми бяха пречупени през ръчното огледало Ба-гуа* на Горчива луна – тя го завързваше на дълга връв и го провесваше от центъра на тавана към пода. Огледалото се въртеше и улавяше слънчевите проблясъци през деня, а през нощта излъчваше сладостни плодови миризми, които вкупом мажеха неслучилите се още вкусове по небцата на гладниците из къщата, тъй щото на другия ден гладниците нахълтваха в готварницата, подмамени от изпитаните в просъница миризми.

– Надявам се есента да утоли страстите, претъпвайки стомасите с изобилие! Надявам се огледалото ми да пресити ъглите и да изгони пустотата от тях! – баеше Горчива луна.

Стара майка Горчива луна имаше рожден ден през ранната есен, в деня на заплодената мандаринова патица. Самата тя започваше в този ден да се чувства като презрял плод – духът й натежаваше удвоен, енергията й се степваше около главата и пояса й тъй, че изглеждаше за хората понапълняла, натежала и леко отнесена, също като бременна първескиня.

В същото време мъдростта й придобиваше загладен образ, очите й леко изкривяваха фокуса си и тя започваше да се взира късогледо в предметите и хората. Човек можеше да предположи, че наистина гръбнакът й е изместил центъра на тежестта под кръста й. Понякога изпускаше непохватно бъркалката, с която мажеше плодово пюре в някоя бакърена купа, но вместо ядовито да пустоса, тя се усмихваше и погалваше с длан въображаемия плод в корема си, а семките в плодовото пюре в този момент покълваха и допринасяха хрупкав нюанс за ядящия го.

Обикновеното пюре се прави от попарени ябълки, дюли и шафран. Понякога поради мнимото си есенно късогледство Горчива луна изтърваше зрънца мак или семена от съсънка и ефектът от това приличаше на истински рожден ден – всички гладници в къщата започваха да халюцинират предрожденните си мъки. Опасна бе играта с продуктите в тази готварница. Опасна, но и често весела.

През ранната есен аз вече съм стар и трудно подвижен паяк. Времената тежат и лепнат като сладко от мандарини върху косматите ми осем крака. Паяжината ми е прелюбодейка – лъстиво привлича мухите, а после пренебрежително ги гони като стара госпожица. Неумението ми да стигна навреме до уловената муха се превръща от случаен неуспех в редовна старческа немощ. Ако паяците можеха да побеляват, ранната есен за мен беше момента да бъда белокос.

В рождествения за Горчива луна ден в готварницата влезе Горещ-поглед-за-двама – малката дъщеря на господарката Падащо листо. Отдавна не бе идвала, косите й бяха израсли до сгъвките на прасците й, ръцете й бяха станали по-нежни, а очите й – по-тъжни. Страдаше от неизлечими видения тъй, че постепенно близките й се отдръпнаха, рядко разговаряха с нея – само при нужда и дори гълъбите в гълъбарника, които бяха нейни любимци, напълно оплешивяха от сухи повеи откъм пророческите й сънища – денем кълвяха просо, ечемик и блатни кълнове, летяха високо и зачеваха в полет, а нощем повръщаха изяденото, скубеха перата си и помятаха яйцата си на запъртъци.

Седна отново Горещ-поглед-за-двама както някога на двукракото столче и подпря с гръб скрина в югозападния дял на готварницата, понеже инак рискуваше да се търкулне на пода. А столчето, както се знае е примерното наказание наужким, когато Стара майка трябваше да цери сънищата й. Полуклечеше малката дъщеря на господарката и глухо плачеше.

– Сънувах – рече тя – дълбоките води на незнайна широка река. Река отвъд хоризонта, през два континента в третия. Река, която влече духовете на умрелите от запад на изток за да се преродят. Около нея има гъста гора, а над нея всеки ден по обед дъжд къпе короните на вековните дървета. Свършекът на реката е наизток в океана и току до устието сънувах непознат град, магически, в който странни хора живеят. От дърветата наоколо добиват лепкава мъзга, която служи за направата на безброй предмети, а един мъж седи в интересна пивница на високо столче и чака някаква жена с Ци в индиго, кристал и пурпур. От кой бог ни е даден взорът, майко? На кой бог да се моля за заслепение? – плачеше Горещ-поглед-за-двама.

Горчива луна обгръща с малките си бели ръце лицето на девойката и я поглежда в очите, а очите на момата са смолисти пепелища – бедняци и уличници гребат пепел от там и посипват главите си. След туй готвачката се отделя от момичето и се приближава до провесеното от тавана Ба-гуа. Разсеяна е като всяка мнима бременна и разсеяно погалва лъчезарието на огледалото. То се завърта плахо около оста си – връвта, и слънчеви зайчета се премятат из готварницата. Няколко лъча ослепяват старческите ми зеници.

После понечва да успокои бедното създание, комуто е дадено да разбира за знайното и незнайното по неведоми канали:

– Мила дъще, недей плака, – галеше я Горчива луна – хапни си сусамени гевречета, сусамените зрънца по тях са сълзите на истината, която винаги засяда между зъбите и човърка съвестта на човека. Сусамът изглежда ни напомня за онова, което искаме да забравим, дълбоко да зарием, но в същото време е…

– Стига! – внезапно изкрещява Горещ-поглед-за-двама, както си е приседнала на двукракото столче, облегнала гръб на югозападния скрин. – Стига си баламосвала бедната ми душа! Очите ми виждат призраци и скитници в други времена, виждам истината за времето и пространството, а ти ми говориш за сусамените зрънца и съвестта ми.

После ненадейно скоква и се втурва към мнимо бременната готвачка. Двукракото столче се катурва на пода.

– Ето и сега виждам теб! Вътре в теб виждам! Нима не разбираш, че Ци на онази жена, оцветена в индиго е същата като твоята Ци? Нима не разбираш какво ти казвам? Виждам плодът ти в утробата, Стара майко, но не се чудя на зачатието ти! Виждам как се е получило – тъкмо през сезона на суховеите преди пет луни и зная за сребърен тигър, проникнал те по онова време. Сомнамбул си любила, докато сомнамбул си била и сега кълниш небивал плод, неистински, който нивга няма да родиш. Хората нямат очи за тия работи. Хората никога няма да разберат, че в утробата си износила времето – собственото си бъдеще носиш, ала аз виждам!

След този изблик царствената госпожица се успокоява и обръща гръб на приятелката ми. Потегля към южния прозорец и зашеметено поглежда навън – взорът й търси упование далеч на югозапад, където се намира Павилионът на мандариновите патици. Около този павилион растат бугенвилии и камъш – зад него е малкото изкуствено езерце, което господарят на дома поръча някога. Духом в Павилиона, ала телом в готварницата, момата продължава по-спокойно:

– Виж какво, Горчива луна! Стълкновението ни бе неизбежно – ти виждаш, но и аз виждам…Искам да се помирим някога! В този живот съм само приносител на прокоби и лоши съновидения. В друг живот ще бъда твой лечител, ще те лекувам със сребърни игли, които ще забивам около пъпа ти като три луни и ще наблюдавам Ци как се омотава около опашната ти кост. После ще те срещна с онзи мъж от съня ми, който чака някъде в бъдещето жената с Ци, обагрена в кристал, пурпур и индиго. Днешната омраза, ще превърна в бъдещата си любов – карма е. Ала моля те, моля те – приготви ми горчиво питие за бързо отпътуване от сегашното действие и по-бързо влетяване в бъдещето. Нека имат свършек мъките ми днес!

Накрая Горещ-поглед-за-двама се разплаква кротко и съжалително, от очите й бликат струите на онази сънувана западна река през три континента, а устието на сълзите й потъва в океана на мъката й.

Мнимо бременната Горчива луна никак не се разстрои от нетемперирания изблик на момичето. Напротив – вместо ядовито да пустоса, тя се усмихна, погали с длан въображаемия плод в корема си, после доближи наюг момата и отвори дланите й. Държеше бакърената купа с обикновеното плодово пюре. Гребна с бъркалката от плодовото пюре и я поднесе към устата на девойката.

– Близни, дъще! Близни и си поплачи! Утре есента ще скърши краката си пред прага на къщата ни. Утре нов сън ще покълне в утробите ни. Духовете си знаят работата. Чувала ли си за груповия дух? Слушай…

(Драгоценно писмо
от Началника на Кралската обсерватория

до Пеи Ксиу – кралски картограф
Императорското бюро по картографиране на Западния край на империята.

Тук

Ваша Милост,

Благодаим за пожеланията за правилен стоеж в благоприятна за Нашето дълголетие посока!

Истината е, че няма как да се срещнем, понеже телесното Ни одеяние Ни напусна скоротечно и безусловно, ала контактът няма да бъде преустановен (както го доказва и настоящото Наше послание), въпреки дребните пречки, случващи се напоследък – съществуват различни фактори извън Вашата и Нашата воля, станали Ви известни, фактори с произход не от нашето измерение и време, но пък какво толкова, нали вярваме в силите и възможностите си? Очевидно намесата в хода на историята на Поднебесното царство е твърде важна за тези фактори, които и да са те! Прочее, ще продължаваме с Вас нататък нашето важно начинание, защото законите на право пропоционалното и обратно пропорционалното време го изискват.

Радвам се на успеха, постигнат от Вас и Вашия екип от сътрудници в изследването на зелените дракони и сребърните тигри – климатичните и геоложките феномени в онази част на Империята. Надявам се когато получавате настоящото писмо да сте достигнали напредък и по отношение на останалия свят!

Интересно ми е да разбера повече относно пресекателната точка на именованата от Вас мислена линия «меридиан» със съществуващата линия-енергиен поток на около 17 000 километра западно от Поднебесното царство. Въпросът ми не е случаен, защото напоследък се забелязват неформални звездопади в онази част на Земната сфера с типични светлинни лъчения, наподобяващи фойерверки. В същото време се наблюдават непровокирани землетръси, оформящи един зрачен дълбок каньон на северозапад. Голяма част от местните туземци там са достигнали под енергийното влияние на тези явления открития, нетипични за времето си и географското си положение. Твърде бързо се развива цивилизацията при въпросните туземци, но за съжаление, без да се наблюдава паралелен напредък в развитието на енергийната им парадигма.

Това означава, драги ми землеустроителю, че според изчисленията Ни по формулата на Гуо Шоуджинг – Паяка (пожелавам му да бъде възнаграден с три поредни прераждания в звезден изследовател) канавата на битието ще бъде пропукана точно в 11.45 според Единното централно време, което предпочитате да назовавате Сидерално за яснота и леснина, и в процепа ще се анихилират няколко поколения аватари** от нашия Еволюционен пояс – несравнимо бедствие, по-голямо дори от разтварянето на Съчуанския пролом, който ще се случи след четири века и който неразумно бе провокиран от онова атландско недоразумение.

Много Ни се ще да пренасочим груповия дух ”Будхи”, ръководещ някой животински вид по начин такъв, че да започне да ръководи отвътре това заблудено западно туземско племе. Ще се наложи настройка на „Будхи” така, че да съответства на еволюционните парадигми. Струва ми се, че подходящ в този случай може да бъде както груповия дух на речните делфини, наречени иния, така и „Будхи” на ягуарите. Бихме предложили първоначално да бъдат застъпени като тотеми, но считам, че е твърде бавен процесът и по-безопасно е да побързаме, приятелю. Ето защо Ви предлагаме една бърза деволюция в човешките тела, населяващи въпросните западни селения.

Като имате предвид горните ми предположения и наставления, в никой случай не трябва да допускате, че омаловажаваме настоящите Ви занимания – строежът на енергийни помпи за така необходимите Ни сондажи за изследване на бъдещето. Щом Гуо Шоуджинг – Паякът твърди, че е възможно да се предвиди землетръс с възникване на нови речни корита в най-високата планинска верига на континента или да се предположи засилване на метеоритния дъжд през лятото над северните части на Империята, по посока на границите с дивите племена на монголите, което да изпепели жизнената енергия на поне тридесет хиляди новородени, то ние сме склонни да се доверим. Но, молим Ви, приятелю, обърнете внимание и на поставения текущ проблем. Вярно– да се намали раждаемостта на враговете ни в обозримо бъдеще, стига да съумеем да поставим земната сонда тъкмо в точката на пресичане на тези мислени линии, по които тече така търсената от нас енергия и тъкмо по времето, когато е необходимо, за да се случи всичко това, е велико откритие. Но считам, че над Еволюционния ни пояс е възникнала опасност, която се нуждае от своевременни и бързи действия!

И, да – не се колебайте ако се наложи да се изкривяват енергийните токове по земната кора в онези западни пепелища! По-добре едно човешко племе – жертва на еднократна деволюция, отколкото поколения Човечества да станат жертва в името на безброй последващи революции – следствие от изпреварил развитието си разум!

Желаем Ви крепко здраве (за миг не сме се колебали, че ще стиснем с Вас ръцете си насън). Ясен Ни е съновният Ви образ, драги ми господине – ще Ви познаем отново без усилие благодарение на душевната си благоразположеност, ще се усмихнете накриво, орловият Ви нос ще хвърли сянка върху брадичката, а в очите Ви ще се обтегнат изкусни жилки и ще си дадем сметка, че си имаме работа с хазартен тип.

Добри навици и ясни сънища: Началник на Кралската обсерватория
Светец Сидхардха Готама На Пали Будха….»

Събуждайки се, си давам ясна сметка колко пътища сме извървяли в съществуването си и съм нещастен, понеже съм се случил паяк тъкмо в сегашната си инкарнация. Пътищата са останали само велик спомен за това какви са начертанията пред нас и постепенно, излизайки от съня ги забравяме. Пътищата…

Докато се отърсвам от сънищата си дочувам продължението на гласа й. Горчива луна не е спряла да нарежда в деня на оплодената мандаринова патица – рожденния й ден:

– Някога хората били стадо, също както ятото на патиците. И нямали сме вътреживеещ дух в телата ни, а имало е един сборен дух, напътстващ ни отвън. Съзнанието ни било замъглено, дори бих казала сякаш хората живеели в сън и се оставяли на този дух да ръководи действията им, постъпките им и дори желанията им. Той подтиквал брачната двойка на мъжа и жената в деня на бракосъчетание да отпътуват надалеч, диктувал пътя им, съвпадащ с пътя на залязващата пълна луна и понеже близо било до древната реч на хората – нарекли това брачно пътуване меден месец, поради медената пълна луна, обратно на горчивите пълнолуния, които впоследствие съпътствали брачната двойка до смъртта им.

Да! Този обединяващ хората дух диктувал кога да се съвкупят за да добият поколение и да не се изличи расата им, но го правел веднъж годишно; така, както дваж годишно птичите ята се строяват в клинове и пресичат небесния океан, отлитайки на юг, следвайки енергийните посоки, а после в обратната половина на годината, напролет, отново събрани в птичи клинове, ятата да се завърнат с оплодени женски, които да снесат яйцата си.

Духът на групата, живеещ извън човека, обаче, бил принуден по стечение на обстоятелствата да влезе вътре в него. И така, всеки човек от това злощастно човечество получил по един затворник в тялото си. Затворникът объркал енергийните потоци, течащи по кората на земята, объркал посоките, в които времето течало – ту назапад към миналото, ту на изток към бъдещето. И вътреживеещите духове, наречени от този момент човеци загубили сетивата си, сетивата им останали затворени в черупките на телата им. Започнали да бракосъчетават по всяко време и заплождали по всяко време. Така вместо веднъж в годината меден месец, получили многобройни горчиви полумесеци.

Изведнъж Ба-гуа безшумно се завърта на конеца си и улавя последния слънчев лъч, и го хвърля връз челото на девойката, току в точката в корена на носа й. А аз дебна кога бакърената купа с плодово пюре ще бъде положена върху тезгяха – ще се спусна по фина нишка, тъкана премерено за случая и ще се окъпя в медена луна. За спомняне на пътища. И чувам:

-…Близни, дъще, от плодовото пюре! Смучи дълго маковите семена и тези от съсънка из него и си поплачи! Не страдай, дъще, че вътреживеещият в теб затворник се е пробудил отново! Остави тази мъка на другите…

_______________________________________________________________________

* Ба-гуа – осмоъгълно огледало, повърхността му може да бъде вдлъбната или изпъкнала сфера, в зависимост от търсения ефект

** Аватар – (в индуизма), име на различните инкарнации (въплъщения) на боговете. Прен. метаморфоза, трансформация. Най-често понятието се свързва с въплъщения на Вишну на земята, където той под различни образи извършва подвизи. Божеството се инкарнира в света през различните епохи от неговото съществуване, за да представи на човечеството определени нравствени и религиозни модели, примери за подражание и образци на религиозния култ.





VІ. ДА ЛЮБИШ СОМНАМБУЛ

22 03 2016

Di-Li Feng (9)

 

06.25 часа сидерално време, северозапад, метал, съпътстващи: юг-огън

Моята паяжина обрамчваше отдавна високия таван от изток до запад и от южния до северния ъгъл, образувайки прекрасна сива и пухкава плетеница, в която останаха завинаги мушици, комари, стоножки и дори няколко майски бръмбъра. Не ги докосвах, а се възхищавах на творението си, но се притеснявах, че един ден някой от посетителите на готварницата ще надигне глава за молитва към Високото небе и ще съзре тайното ми произведение. Най-странното отношение към моята паяжина таеше Горчива луна – нито веднъж не надигна главата си и нито веднъж от началото на бедното ми паешко ежедневие не понечи да събори плетениците ми. Ето защо се радвах необезпокояван, сънувах през деня, ловувах през нощта и тайно оставях дарове за готвачката – понякога пепел от пеперуди върху перваза на прозореца, която тя събираше в малък кокален напръстник, понякога дребни книжни парченца, довлечени от мишките, чийто произход без съмнение бе големия тефтер на господаря на дома, в който записваше преживелиците си насън, като тях Горчива луна най-обичаше и прилежно събираше в дъното на източния скрин за подправки.

Вероятно споменах, че най-много обичам да се крия в бакърените или сребърни купи, в които се разбиват пъдпъдъчи яйца и хайвер от речни змиорки. Речните змиорки предварително трябва да бъдат разгневявани от риболовците, за да изпуснат известно количество електрически заряд в хайвера си, така, че да придобие приятен пикантен вкус, а след консумация езикът да е жилещ и отровен, а ораторът, ял от въпросното ястие да се стори непобедим противник в публичните диспути. Разбира се, много бе важна точната доза на хайвера от речни змиорки, защото се е случвало в историята на династията Тан, както и в историята на нашата провинция случаи на отравяне с прекомерна злоба в устата – хората понякога много бъркаха реториката с отровния език.

Да! Поради тази причина Стара майка Горчива луна пренасяше отдалеч разни чужди приказки и сказания и ги поставяше в дъното на някоя купа на ситни порции, където да ги разбърка с хайвер от речни змиорки и достатъчно количество месо на други водни животни. Няколко зрънца хайвер бяха достатъчни за порция суфле, предназначено за господаря на къщата, когато един ден се почувства остарял и отпаднал.

– Старостта може да бъде възбуждаща игра за помъдрелия ум, а може да бъде и парче тиквеник, нахапано от мишките посреднощ! – казваше Горчива луна за състоянието на нашия господар.

Господарят на дома Залязващо слънце-и-поглед имаше странния навик да предизвиква нещастия в провинцията абсолютно несъзнателно, поради което Стара майка се притесняваше и викаше на помощ няколкото съседски наложници, които да изцелят сънищата му, като го изсмучат до дъно, любейки го. През дните, когато наложниците любеха Залязващо слънце-и-поглед, Падащо листо – съпругата и господарката на дома негодуваше, а в негодуванието си изпускаше различни предмети и така оставяше къщата гола и пуста откъм благоприятни символи – порцелановите вази, инкрустирани с митологически образи, кристалните бижута за петъчни срещи на Пееща чапла от югозапад, нефритените и кехлибарени щипки за дългите коси на децата, зрящите огледала Ба-гуа. Всичко ставаше на сол, разлютеше ли се Падащо листо на болестта на съпруга си.

– По-добре бурята на ревнивата жена в дома, отколкото землетресенията, предизвикани от  недолюбен! – казваше Стара майка Горчива луна. А насън се случваха интересни неща с нашия господар на дома. Освен, че от члена му течеше семе в изобилие, което семе търсеше демони в женски облик, за да намери облекчение, Залязващо слънце-и-поглед човъркаше надълбоко земните недра, сънувайки се като зелен дракон. А както се знае, зелените дракони представляват най-трудните изпитания за хората, преобразувайки се наяве.

Случи се през зимата, когато бях задрямал в любимата си бакърена купа, в която Горчива луна бъркаше хайвер от речни змиорки. Сънувах…

tiger and dragon

 «Писмо от Пеи Ксиу – кралски картограф

Императорското бюро по картографиране на Западния край на империята.

 До Началника на Кралската обсерватория

Тук

 Ваша Чест,

 Така и така не успяхме да се видим наистина, но поне стиснахме ръце в съня си. Пожелания за правилен стоеж в благоприятната за Вашето дълголетие посока!

След дълги проучвания на зелените дракони и сребърните тигри – климатичните и  геоложки феномени в тази част на империята, установих, че империята може да се вмести в 15 000 километра от запад към изток и 17 500 километра от север към юг. Астрономът Жанг Сюи, когото назначихте по моя препоръка преди време, прилагайки научен подход, направи първото измерване на дължината на една мислена линия, за която имаше прозрение свише. Тази линия нарекохме меридиан. Благодарение на това си откритие, както и благодарение на небесните сили, естествено, които овреме ни осениха с великолепни идеи за нашата съвместна работа, сега вече е твърде възможно да съставим така желаната Звездна карта.

 По същото време, когато изследвахме зелените дракони – ураганите, и сребърните тигри – землетресенията в южната област на Запада, един млад учен – землеустроител от съседното кралство, но включен в екипа на Императорското бюро установи, че ъгълът между равнините на еклиптиката и екватора (онази мислена линия, за която по-рано Ви говорех) е 23033 минути и 05 секунди. Държа да бъде записано името му в императорските анали, тъй като този човек твърде много спомогна за научното откритие, което считам, че ще въздигне Империята пред останалите нам подчинени народи. Името му е Гуо Шоуджинг, но по-известен като Паяка (тъй като картографираните от него местности и взаимовръзките между енергийните точки из тях наподобяват именно паяжина).

Картограйфирайки местностите едновременно с климатичните събития, като използвахме древни похвати едновременно със съвременните средства, а също така и ползвайки шестте картографски принципа, успяхме да съставим единна Космическа карта, посредством която вече знаем произхода на всяко явление, било то климатично или енергийно върху територията на Империята. А също така разбрахме, че съобразно сферичната форма на нашето планетно тяло, тези явления се разпространяват вълнообразно от точката си на случване до точката си на постигане в различно време, както се е случило с Великия Съчуански разлом преди четири века, който дава отражение в наши дни в нашето кралство, а ще приключи с ураган след около седем века и половина на територията на неизвестна нам страна, през два океана.

Интересно е да се отбележи, че надниквайки в тайните на космоса, едновременно с тайните на земните явления, вече със сигурност знаем посоката на енергийните течения, тъй щото е възможно да се предположи къде да се строят енергийни помпи и да се правят така необходимите ни сондажи за изследване на бъдещето. Гуо Шоуджинг – Паякът твърди, че е възможно да се предвиди землетръс с възникване на нови речни корита в най-високата планинска верига на континента или да се предположи засилване на метеоритния дъжд през лятото над северните части на Империята, по посока на границите с дивите племена на монголите, което да изпепели жизнената енергия на поне тридесет хиляди новородени. Т.е. – да се намали раждаемостта на враговете ни в обозримо бъдеще, стига да съумеем да поставим земната сонда тъкмо в точката на пресичане на тези мислени линии, по които тече така търсената от нас енергия и тъкмо по времето, когато е необходимо, за да се случи всичко това.

Остава единствено да установим Единното централно време, което предпочитам да нарека Сидерално за яснота и леснина, според което могат да се измерват във времето и пространството всички събития. Надявам се мисията ни, която е в края си, да се увенчае с истински успех, понеже няма да направим само един човек щастлив – нашият Вседържец, но ще направим благоприятни времената за всички бъдещи поколения.

 За да не се отчайвате от нетърпение Ви уверявам, че отново ще стиснем с Вас ръцете си насън, ще ме познаете отново без усилие благодарение на душевната си благоразположеност, знаете вече – ще се усмихна накриво, орловият ми нос ще хвърли сянка върху брадичката,  в очите ми се обтегнат изкусни жилки и ще си дадете сметка, че си имате работа с хазартен тип. Съветвам Ви близките две седмици да внимавате с ястия, приготвени от патица и пъпеш, тъй като контактът ни насън ще се окаже затруднен поради натрапчиви символи и излишни абсурдни ситуации. Обикновено тези съставки се считат за твърде женски, а както знаете – жените притежават особен дълбок психизъм, който пречи на рационалните занимания по време насън.

 С очакване: Пеи Ксиу – кралски картограф…»

В този момент Залязващо слънце-и-поглед ожаднява насън и опипом влиза в готварската стая, водейки се единствено от тънката сребърна нишка на моята съновна паяжина. Вътре го посреща Горчива луна с протегнати ръце – тя също спи. Спи на пода и сънува как люби, а господарят отдавна харесва гозбите на Стара майка и се храни с душата й, макар, че наяве никак не харесва вехтото й тяло. Господарят полягва до Горчива луна и разтваря дрехата й, насън тялото й е младо и подканящо, привлича го да плъзне ръката си по вулвата й, да я погали и когато се усили вятърът в съня им, да се качи върху нея, да проникне внимателно, и докато я люлее в собствения си ритъм, да осъзнае колко много обича сребърните тигри, бродещи невидими в собствения му живот, но ги ненавижда, щом ги погледне с обикновените си мъжки очи.

В това време недоумявам как светът ме е сторил сам и единствен по природа и колко несправедливо е съчетал зелените дракони да се чифтосват със сребърни тигри, а на мен е оставил единствено възможността да наблюдавам…

000000000000000000000000000000000000000000000000000000000000000000000000000
000000000000000000000000000000000000000000000000000000000000000000000000000
00000000000000000000000000000––––––0000000000000000000000000000000000
000000000000000000000000–––––––––––00000000000000000000000000000
000000000000000000000––––000000–0000000–––-0000000000000000000000000
0000000000000000000––––000––––––––000––––-0000000000000000000
000000000000000000––-000–––––––––––-000––––-000000000000000
0000000000000–––000–––––––––––––––000––––0000000000000
00000000000–––000––––––––––––––––-000––––000000000000
000000000–––-0000—000000000––––––00000000–-0000––––-000000000
0000000––––-000––––––––––––––––––0000––––-00000000
000000––––-000—–-00000––––––––-00000–––-000––––-00000000
000000––––-000–-000000000–––00––-000000000–––000––––00000000
000000––––-000–––––––––000––––––-00––-00––––00000000
000000––––-00––00––––––0000––––00–––––00––––-00000000
000000––––-00–––––––––0000–––––––––00–––––000000000
000000–––––00–––––-00––0000–––––––––00–––––000000000
00000000––––-00––––––––0000––––––––00–––––0000000000
000000000–––––0––––––––––––––-00––0–––––00000000000
0000000000–––––0––-00––––0000–––––––0–––––-00000000000
00000000000–––––-0––––-000000000–––––-0––––––000000000000
000000000000––––––0––––0000000–––––-0–––––-00000000000000
0000000000000––––––0––––––––––––0–––––-00000000000000
000000000000000–––––-0–––-00––-00–––0–––––-0000000000000000
000000000000000–––––––0–––00–00––-0––––––00000000000000000
00000000000000000––––––––0–-0–0–-0–––––000000000000000000000
00000000000000000000000000–––––––––––––00000000000000000000000
000000000000000000000000000000000000000000000000000000000000000000000000000
000000000000000000000000000000000000000000000000000000000000000000000000000
000000000000000000000000000000000000000000000000000000000000000000000000000

Фиг.1 «Звездна карта», съставена от «0»-сребърни тигри и «-» зелени дракони

heart-without-courage

 





V. ПЛУВАЩИ СЪНИЩА – ПАДНАЛИ ТРОШИЦИ

21 03 2016

 

 

01.00 часа сидерално време, югоизток, малко дърво (цвете), съпътстващи: североизток – земя

 – На всички растения главите им са в почвата. Обикновено си мислим, че цветът на маргаритата е нейната глава, обаче в никакъв случай не е така. Коренът е главата на маргаритата, стеблото е нейното тяло, а цветът е онази част, с която се размножава. Невидимите потоци, които можем да наречем кръвта на земята, текат под прав ъгъл на земната повърхност – през дължината на тялото на маргаритата. – говореше стара майка Горчива луна.

 Котаракът Сърце-без-смелост седеше на задните си крака и я гледаше мъдро. Отвреме-навреме премигваше с едното си око (понеже имаше тик) и облизваше дясната си подмишница.

 – Виж, животните сте друго нещо. Ти, Сърце-без-смелост, имаш гъвкав гръбнак, през който също тече енергия, твоята Ци. Понеже тялото ти е поставено не във вертикално, а в хоризонтално положение спрямо земната повърхност, а главата ти не е в земята, затова можеш доста работи, макар с мътно съзнание като насън, за разлика от маргаритата, която просто си сънува един прост сън без никакви сънища. Макар и да живееш в полусън, братко, ти си доста по-различен от маргаритата. Имаш топла кръв и очи, имаш мозък, с който да си мислиш насън, че е приятен вкусът на млякото в паницата ти. Докато бедното растение в никакъв случай не живее, сънувайки твоите преживявания, то въобще не мисли, нито сънува, то просто съществува. Всички растения имат глава в почвата, всички животни имат глава и опашка, сочещи хоризонтално земните посоки, подобно компас.

 Горчива луна бъркаше енергично нещо в една голяма бакърена купа. Бузите й бяха отупани с брашно и тя приличаше на пътуваща актриса, тъкмо излизаща на сцената за да изиграе ролята на женско божество. Междувременно Сърце-без-смелост се обади:

 – Навън препича сирене? Кажи „браво”!

 Горчива луна спря бъркането и го погледна недоумяващо:

 – Бедно котенце, жалко, че не си с всичкия си! Случило се е нещо, та телуричният ток да прекъсне тъкмо в основата на черепа ти, какви безсмислия говориш само! Сигурно искаше да ме питаш какво приготвям?

 Сърце без смелост разтръска главата си, ушите му направиха доста подскоци и вероятно мозъкът му съвсем се разбърка, защото продължи:

 – Часът продължава на изток, а мишката пръдна в дупката! Уф, мирише на кръгове! Дай да пасем! – рече котаракът и като видя, че няма да бъде разбран, стана и се изшмули през открехната врата навън.

 Навън времето беше слънчево, пред портата на голямата къща бяха нацъфтели огромни маргарити, всичките с побити глави в почвата. Тук-там се виждаха малки къртичини, а в крайния десен ъгъл, вляво от портата се бе раззеленила ранна медоносна круша. Пчелите в хралупата на дънера й играеха на жмичка. Миришеше на лято и развързани страсти. Жабите в локвите по улицата квакаха на размножаване, техните деца бяха нагъсто в бистрата вода и тя изглеждаше черна и мърдаща – хиляди, стотици хиляди попови лъжички се движеха с опашчици. Поповите лъжички представляваха богатството в пари, затова никой в нашия район не посмяваше да убива попови лъжички. Колкото повече попови лъжички, толкова повече печалба в парички щеше да има за хората.

 („…Жабите лудуват под прозореца ми и аз се събуждам притеснен – лошият сън означава никакъв сън. В стаята ми е тъмно, мониторът на компютъра свети и ставам да го изгася. Но като доближавам, зървам мигащото прозорче за входящо съобщение. На линия е Стардъст. Не го познавам, поне не лично, но в мрежата е добър приятел. Връщам му поздрава.

 – Защо не спиш? – питам го.

– Дълго е за разправяне.

– Да не си влюбен и хормоните ти да те влудяват тая нощ?

– Няма такова нещо, знаеш, че съм далеч от тези работи.

– Какво тогава?

– Мислех си.

– Е, какво е това мислене, че не спиш?

– Мислех си за това, което правим.

– Така ли?

– Мисля си, че не е много редно да оплитаме света в паяжината си.

– Светът вече е оплетен, не мисли за него – интернет е измислен много преди ние да почнем да се възползваме от него.

– Интернет – световната паяжина, а ние сме паяците.

– Именно, само дето преди друг е плел паяжината, а сега ние двамата с теб. И Момичето-скитник.

 Момичето скитник е третия член на задругата ни. Нея също не съм я виждал. Само знам, че е програмист. Стардъст е физик. Аз съм просто писател с много пари, който финансира отвреме-навреме откачени проекти. Като оня с ракетата Ариана, който в крайна сметка мисля да финансирам, защото…ми се струва, че 52 006 година няма да се случи. И какво толков! Странни неща се случват по света. Да!

 – Паяко?

 Това съм аз, моят ник. Стардъст ме вика.

 – Кажи, приятелю?

 – Не мисля, че можем да продължаваме да изкривяваме времето.

 – Защо така?

 – Мисля, че правим нещо нередно. Не бива да оплитаме света в паяжината си като муха. Ако това ноу-хау попадне в лоши ръце, знаеш ли какво ще стане?

 – Знам, затова сме взели мерки, нали? Нали?

 – Всъщност не съм сигурен.

 – Чакай малко така, идвам след секунда. – казвам.

 Отивам в кунята и си правя един богат дебел сандвич – посреднощ човек лесно огладнява. Пустите жаби крякащи, защо ли трябваше да ме събуждат? Сандивичът съдържа масло и шунка, а най-отгоре тънки шайби сладка сипкава ябълка. Покривам всичко това с дебела филия бял хляб и се връщам пред компютъра. Стардъст е пратил ново съобщение. „Не съм сигурен дали е хубаво да прогнозираме събития, братко! В крайна сметка не напразно сме устроени така, че да усещаме времето като отсечка с начало и край, вероятно си има причина да е така. Не мисля, че ще направим нещо добро, ако открием на света начина да свързваме двата края на отсечката, правейки от кривата кръг. Да влияеш на миналото и да предсказваш бъдещето няма да донесе хубави работи. Никой досега, който е имал такива способности не е бил щастлив. Не мислиш ли? Тук ли си?” – пише в съобщението му.

 Единственото, което знам за Стардъст е, че е дете-чудо и се намира в Япония. Японец. Нищо друго. Единственото, което знае той за мен е, че аз съм германец, но живея в Куру – Амазония. Единственото, което и двамата знаем за Момичето-скитник е, че е непокорна и крие възрастта си. Знаем, че е специалист на свободна практика в Абърдийн – Шотландия.

 Дъвчех сандвича си с наслада. Пръстите ми бяха омазани и затова първо трябваше да ги избърша. В тениската си.

 – Мисля, че излишни страхове вкарваш! Никой няма да се възползва, всичко, което правим е в главите ни и няма начин! Няма начин някой да го вземе оттам и да го използва за непочтени цели.

 – Слушай, знаеш ли колко лесно могат да ни открият? Знаеш ли? Просто намират ІР-адреса ми и мен, и разбират кой всъщност е Стардъст, след това намират теб, а накрая Момичето-скитник. А знаеш, че когато събереш две и две, вече имаш отговора. Аз зная моята част от уравнението, ти твоята, Момичето-скитник нейната. Но какво ли ще стане, Паяко, ако да речем ти знаеш нашите две половини? Какво ще стане? Интернет не е имагинерно блато, той създава живот…

 – Най-много да върна времето назад и да накарам майка ти да те абортира, а Момичето-скитник да накарам във втори клас да стане поетеса, да преустановя всякакви нейни вкусове към математиката и интегралите и цялото познание за торсионите полета да си остане за мен! Абе, шегувам се! Защо такива глупости говориш? Какви са тия размишления?

 В този момент забелязвам на монитора си странен емотикон, който почти незабележимо свети в полето за писане на съобщение. Емотиконът представлява опулено човече, което бе затулило устата си с ръце. То ни наблюдава застинало. „52 006 година е толкова далеч, а хората сигурно отдавна ще са полезни изкопаеми за новите заселници от космоса. Какъв енергиен пирон, за какво говориш, страннико” – си помислих. Какви нови поселници, какъв странник? Ах, сънищата ни са безкрайни ловни полета за абсурда, най-вероятно сънувам остатъци от стари сънища!

 – Именно, – отговаря ми Стардъст – представи си, че някой обсеби моето познание за манипулиране на торсионни полета, познанието на Момичето-скитник за извличане на телурични токове от земната кора през точките им на пресичане и накрая обсеби и твоето познание за сублимиране на вътрешната енергия и включването й в телуричния земен ток. Сглоби трите в едно и – воала!

 Сандвичът ми идва много добре. Дървесните жаби навън чувам, че подскачат по клоните, чак усещам големината на резонаторите им – в любовен период са. Зимата настъпва с пълна сила. Радвам се, че живея в екваториалния климатичен пояс – по това време на годината няма насекоми в Куру, много е сухо. Бърша пръстите си отново в тениската и чуквам по клавиатурата следното:

 – Стардъст, прияталю! Аз пък мисля, че трябва да си легнеш и да пребориш гуреливите си съждения. Няма мозък или сила на света, която да направи две и две и да намери отговора. Още по-малко, когато той е пет! Няма такава логика на света. Притесненията ти са напразни. Хайде почивай. Вън времето е разкошно и мисля да почета книжка под музикалния съпровод на жабешки секстет в сол мажор, става ли?

 Мониторът ми мига празен – Стардъст никакъв не отговаря. Не е възможно наистина да размишлява толкова дълго…

 – Става ли? – питам отново.

 – Мисля да взема мерки! Мисля, че наистина си позволихме прекалено много като се възползваме от…Не е редно следствието да въздейства върху причината! Бъдещето трябва да си остане логична последица от настоящето и миналото. Така мисля. Трябва да носим отговорност за действията си, иначе светът ще се изврати напълно! – отговаря Стардаст. Представям си го как плаче в тъмното, а светлината на монитора огрява сълзите му и мокрото му лице. В крайна сметка той е само дете на петнадесет. Вярно – гениално дете, но все пак дете. Последното което ме пита е това:

 – Видя ли онзи мъничък тъмен емотикон, който се появи в полето за писане на съобщение тази нощ?

 – Не. – отговарям без да се замисля. Не знам защо, но ми се дощя да го излъжа – може би да успокоя детската му душа.

 – Паяко, лека нощ! Всичко хубаво от мен! – внезапно се сбогува Стардъст.

 Дояждам сандвича си. Отивам до прозореца и вдъхвам аромата на екваториалния вятър – навън малките животинки се чифтосват в тази нощ. Дърветата са прикрили в короните си гущери и чинки, цикади и всякакви същества, които в този момент изпитват любовния си нагон. Луната се усмихва далечна и горчива – странно, но твърде малък е дискът й за тези географски ширини и човек ще си рече, че я наблюдава през счупено бирено стъкло…Нещо става с времето и пространството, защото атмосферата е прекалено наситена и прекалено вдлъбната някак си. Като в сън.

 „Сънувам ли?” – питам се. „Май сънувам.” – сам си отговарям. Сънищата ми взеха да се повтарят като нелепо дежа вю напоследък…”

 Събудих се внезапно. Чувах жабите да лудуват под прозореца ми  – притесних се. Лошият сън означава ли никакъв сън или означава, че живеем на сън? В стаята ми бе тъмно, мониторът на компютъра ми светеше и станах да го изгася. Беше също като в съня ми. Като доближих, зърнах мигащото прозорче за входящо съобщение. На линия беше Момичето-скитник. Не я познавах, поне не лично, но в мрежата беше добър приятел. Връщам й поздрава. И като удар тя изписва внезапно:

 – Помниш ли Стардъст? Снощи сънувах, че умира. Плачеше, докато умира. Много странно беше.

 – Аз пък сънувах, че си говорим за общия ни проект. – отговорих.

 – Така ли? Странно…- мълчание. Момичето-скитник сякаш изпада в дълбок размисъл. Минават секунди, а прозорчето за съобщения нищо ново не ми носи от нея. След малко:

 – А тази нощ един приятел ми съобщи, че в японската преса са писали за необичайните обстоятелства около смъртта му – починал е насън и никой не може да установи причината. Можеш ли да повярваш?

 – Господи! Това хлапе наистина си е повярвало…

 – Какво? Какво си е повярвал?

 – Сънувах, че се терзае със съмнения относно проекта.

 – Така ли? Хей, Паяко?

 – Да?

 – Какъв проект? – попита Момичето-скитник. Бе забравила. Всичко е забравено. Означава, че времето е върнато назад, а Момичето-скитник никога не е изкривявала потока на телуричен ток. Вълната на амазонското „лято“ внезапно нахлува във вените ми. Във Френска Гвиана има едно такова поверие – когато ти съобщят за смъртта на близък, духът му веднага се свързва с теб и за да не те обсеби е хубаво бързо да се подкрепиш с хубава храна, така духът яде чрез теб и си отива сит и доволен. „Индиански поверия всякакви.” – си казах, ала отвътре ме загложди неприятно чувство. Помислих си, че трябва да ида да си направя богат сандвич с масло, шунка и тънки шайби сладка сипкава ябълка, каквито се намираха в голямата фруктиера в кухнята.

 В този момент забелязах няколко мравки, които се бореха с трохите по клавиатурата…)

 В пещта нажежени въглените пищяха – бяха гладни, огънят не засища въглените, а само подклажда апетита им. Но, разбира се, всяко печиво, приготвено за печене в пещта, беше на сигурно място при въглените – те се хранеха с обема и пълнотата на съсъда, в който печивото се съдържаше, докато биваше опичано.

 По-рано през деня готвачката бе забъркала странна каша от тщестлавие и сенки на духове, сгъстила я бе в плътна погача с оризово брашно и житни трици, а накрая бе добавила лек квас от бързи мотиви и провокации за набухване, така, че погачата да избуи плътна и мека. Беше опитала да обясни на слабоумния котарак, че погачата не е предназначена за котки, макар и страдащи от царска болест – въплатен дух на мъдрец в котешко тяло.

 Да! Точно това беше проблемът на Сърце-без-смелост и точно затова той говореше глупости и безсмислия – в котешкото му тяло се бе умъкнал духът на влъхва, наказан за това, че е пристъпил законите на времето и пространството. Единствено Стара майка Горчива луна се досещаше, че духът на Сърце-без-смелост идва от изток, там, където се раждат зелените дракони и изгряващото слънце. Бе чувала за интересната страна на оризовите питки и гениалните деца. Знаеше, че всички гениални деца се раждат с глава на изток или направо в тази източна страна.

 Когато се опитваше да му обясни странното събитие на неговото рождество, Горчива луна не пропускаше да го напои с паничка мляко, в което накапваше няколко сълзици найстойка от лук, опашати измами и вдъхновение за речовитост. Така се надяваше дрънканиците на котето да се поизбистрят и най-после да могат двамата да проведят сносен диалог.

 Преди да отпие от купичката с мляко, обикновено Сърце-без-смелост започваше така:

 – Не и преди гроздето да ухапе високо! Не и не!

 – Хайде, драги котьо, пийни си млекце за речовитост и после ще говорим, става ли? – убеждаваше го Стара майка. Котакът пиеше мляко, мустаците му се мокреха, а стомахчето му се разширяваше от угощението. След третата глътка то вече можеше да преведе собствените си глупости ето така:

 – Исках да кажа – не и преди да изпия млякото! Сега добре ли е? – питаше котаракът доволен.

 – Да ти кажа, драги, много си лаком. Ако ти бях дала отвара за пелтечене, нямаше да си толкова благодарен, но се радвам, че ми имаш доверие. Докъде бях стигнала да ти разказвам?

 – Че всички растения имат глава в почвата, всички животни имат глава и опашка, сочещи хоризонтално земните посоки, подобно компас.

 – Ах, да! Но разбира се! Понеже боговете са предрешили устройството на този свят така, както млад свирач на флейта решава да композира собствена мелодия, затова най-красивата част на маргаритите, а именно – техните цветчета, ние считаме за полезни и се възхищаваме на тях, късаме ги, подреждаме ги по низина и връх – една символизираща небето, една земята и една пространството между първите две и наричаме това произведение съвършена хармония. В източната страна, където се раждат зелени дракони и гениални деца, наричат това изкуство на подреждане на маргарити и всякакви растения със странно наименование, но хората там пазят всички ключове и символи в подреждането на цветя из вази. Така и ние, както тях, считаме именно цветовете на маргаритите за техни глави, насочени към слънцето и облаците, ала всъщност това са детеродните им органи, изправени срещу въздушните течения, които да разнасят тичинков прашец  и семена.

 Сърце-без-смелост отлочваше още малко мляко от купичката, а след това заставаше отново мирно на задните си лапи. Фокусираше в правилна посока кривогледите си зелени очи и всеки път питаше едно и също като дете, което не помни нищо от съня, сънуван току-що:

 – Наистина ли? А има ли на света създания, чиито детеродни органи да не са изправени срещу вятъра? Има ли на света същества, чиито глави да не са в почвата или както при котките – успоредно на земята? – пита осъзналият се котарак, който току-що е изпил последната капчица млекце с найстойка за осъзнаване.

 – Драги ми котарако, приятно е да се разговаря с теб, понеже си искрено любознателен и винаги се вслушваш в съветите ми, щом си напоен с настойка за осъзнаване и добиване на будно състояние Неприятно ми е, обаче, че никога не помниш нищо от предишните ни разговори и поради тази причина си осъден вечно да си останеш слабоумен и гламав. Но да речем, че този път запомниш веднъж завинаги в каква посока тече кръвта на земята – при растенията е отдолу-нагоре, а при животните е през гръбнака им хоризонтално на земята. И запомни най-важното – времето и пространството се заключват единствено в тялото само на едно създание. Главата му е изправена към небето, а детеродните му органи сочат земята.

 – Но, кое е това създание, кажи най-сетне? – моли се нетърпеливо Сърце-без-смелост като детенце, на което разказват стародавна приказка и тъкмо сегинка краят на приказката е наближил.

 – Човекът, драги ми котарако! А точката, където единните минало, настояще и бъдеще се разделят на три, е неговият ум. – заключаваше Горчива луна и се навеждаше към пещта с голям като бронзово войнишко копие ръжен, с който разрушкваше въглените в пещта, а те започваха вият, да църкат и да подскачат сякаш малки грозни духчета, оставени да се самоизпепелят от лакомия. Почнеха ли въглените да пищят, знаех, че оризовата погача е опечена.

 Ах, как исках нощем да се спусна от уютната паяжина по нова сребърна нишка, изпредена тъкмо до земята и тихомълком да оближа готварския под, по който оставаха винаги няколко трошици от погачата – с вкус на масло и сипкава сладка ябълка…

 





БОЖИЯТ ПОДПИС

20 03 2016

ADBHUTA (УЧУДВАНЕ)

Луис беше разтворил краката си, а между тях бе сложил тялото на виолончелото. Излязъл беше току що от банята и дългата му рижа коса изглеждаше черна и висеше на прави разбъркани мокри кичури, които се поклащаха в такт над струните. Пръстите му бяха с несиметрични, нахапани нокти. Понякога самият той се чудеше как така ръцете му бяха толкова хубави без да бъдат поддържани, а тъкмо напротив – агресивно експлоатирани. Сега пръстите на лявата му ръка препускаха по извитото магаре на виолончелото чак до охлюва му, люлееха се, когато трябваше да измъкнат наситени протяжни звуци, препускаха в стакато, когато трябваше музиката да се насече, илюстрирайки незавършена страст или нечие падение.

Показваше се непознатото лице на Луис Фернан Антунеш. Другото беше с диспропорции.

¯¯¯¯¯

По улицата минаваше Анаис. Полека забави крачка и се спря под прозореца. До нея пристигаше ароматът на бугенвилиите в двора, но и дяволски меката мелодия, свирена от Луис. Анаис изпадна в дълбоко мълчание, дори сърцето й спря да бие, понеже вибрацията на звуците я бе докоснала по тайнствен начин. Те започнаха някак си да „рисуват” по нея, да гравират под лъжичката й. Стана нещо изключително странно – Анаис сякаш се изпълни с неизвестен за нея смисъл, сякаш досега не е притежавала обем и плътност, а току що някой я бе нарисувал с очертания от музикалните тонове. И този някой трябваше да се превърне в мъжа на живота й. Искаше й се да се провикне към свирещия в къщата: „Ето ме, аз те чувам!”, но не го направи. Вместо това душата й го каза. Анаис се възхити на новите си форми и цветове, галеше лицето и раменете си, за да повярва, че се случва, а накрая затвори очи, разтопена в нега.

¯¯¯¯¯

Всъщност той се срамуваше от това, че бе изпълнител на виолончело – приятелите му възприемаха това занимание като нещо не толкова мъжествено. А Луис Фернан Антунеш в никой случай не можеше да се каже, че не е истински представител на пола си. Просто бе творец. И това го различаваше почти очебийно от останалите. За да маскира този свой недостатък, се налагаше да се държи грубо и брутално с другите, особено с жените – трябваше да демонстрира интелектуалната си независимост и превъзходство, безспорния си талант. Поради тази причина доста често изпадаше в конфликтни ситуации – приятелите му го вземаха за безпардонен нахалник и пазеха жените си от него. Което още повече го настървяваше и не се спираше пред нищо, докато не легне с поредната чужда жена. А накрая държеше по всякакъв начин  това да се разбере. Диалогът с него си беше изпитание – все намираше някакви фантастни, скрити, демонични послания у фразите на събеседника си, които го обиждаха не на шега или унижаваха сериозно. Хората в такъв случай бързо се плашеха или (още по-лошо) отегчаваха от Луис.

Изглежда тази болест на уклончивият му дух се превръщаше в негов стил, който твърде зависеше от сезоните, времето или нееднаквостта на жените.  Или магнитното поле на земята.

Да! Човешкото щастие зависи от хармонията с магнитното поле, а Луис бе в перфектна симетрия с него единствено докато свиреше.

¯¯¯¯¯

Бе горещ летен ден. Бугенвилиите в двора се колебаеха дали да пресъхнат или да оставят пчелите на спокойствие да събират прашец. Къщата бе притихнала, котката спеше под дивана. Луис Фернан Антунеш бе потънал в музика. Мократа му коса съхнеше бавно върху дървесния торс на неговото виолончело.

Изведнъж му се стори, че торсът на челото е прекалено топъл и се усъмни, че се нуждае от почивка. Остави внимателно инструмента. Въздъхна. Отправи се към спалнята – трябваше да се облече – беше напълно гол, дори хавлия около кръста си не бе сложил.

В спалнята Луис разсъждаваше, докато се обличаше. Мислеше за това, че днес звуците, които излизаха от двата ефа отпред представляват две дълги невидими енергийни нишки, които резонират наоколо и очакват някого с по-фин усет за да се отъркат в средното му ухо и да продължат да пълзят през евстахиевата му тръба в цялото му тяло, докато накрая то не започнеше да резонира с честотата на кантатата на Антоан Дард. „Всъщност, музиката, която се излъчва от виолончелото днес е със същата честотна вълна като тази на душата ми?! Може би затова „Плодът на безсънните нощи” излезе някак по-тъжовна и самотна, дори срамовна мелодия?” – разсъждаваше Луис.

¯¯¯¯¯

Анаис влезе в къщата – за нея се бе случило нещо изключително. Отправи се към дневната и зърна положеното с любов на дивана виолончело, също като обладана жена. Стори й се, че виолончелото провокираше най-дълбоките й кътчета. Седна до него и го погали.

Внезапно, от двата ефа бръмна с нищо непровокиран тон, омота се около шията на Анаис и започна да я поглъща навътре в кухото тяло на инструмента. Спящата котка под дивана се сепнна и започна да съска. Анаис, все още затворила очи, понеже чуваше магическата мелодия в главата си, не усети как новият й смисъл я повлече към кухото дъно на един музикален инструмент. Изчезна в дълбокото.

¯¯¯¯¯

След половин час косата му бе изсъхнала и отново грееше рижаво-брилянтна на слънцето. С лъка в дясната си ръка Луис удряше, опъваше или галеше струните почти любовно. Изведнъж откри новите, прекрасни, женствени форми на виолончелото, незабавно ги сравни с прелестните извивки на съседското момиче Анаис. Потопи се той в музиката и си представи как държи в ръцете си Анаис, целуват се, а той опипва гърдите й, широко отворил очи – гледа я, докато през това време навън се смрачава, а майка й я вика отдалеч: „Анаис, щурачко, къде по дяволите си се скрила?!”. Листата на бугенвилиите треперят отвън. Луис трепери отвътре. Открива с учудване, че съумява да улови вибрационните честоти на женското тяло, както никога преди, да затрепти с тях. Пожела да предаде тази вибрация на музикалния си инструмент.

Учудени ръцете му не спират любовната игра с торса и струните на виолончелото. Оттук почнечи ли да свири, неизменно щеше да се възбужда. Ето защо Луис престана да търси някого, у когото да види, че това трептение намира отзвук, някой, който ще изпрати обратно към Луис недвусмислен сигнал, понеже в този ден виолончелото му заговори. Укроти беса му, успокои привидната му бруталност. Анаис, погълнатата от инструмента, се оказа Божият подпис върху къса хартия, наречен „Договор за любов”.

А после цял живот пулсираше в тялото му посланието й: „Ето ме, аз те чувам!”.





INSIDIAS AMATORUM*

7 02 2016

ЕПИЛОГ ІІ

 

art, bed, draw, hands, love, sex, First Set on Favim.com

 

Цялата работа се състои в това, че изобщо не я познавах. Искам да кажа – спяхме от шест месеца заедно, а въобще не знаех коя е. Когато оставаше за през нощта беше нервна, нехаеше за съпруга си, но се страхуваше сутрин да не се успи за работа. Не знам какво му говореше на него, не ме интересуваше. Важното бе, тя да е спокойна и да остава за през нощта с мен.

На сутринта ме целуваше още преди да отвори очи, преди да си е измила зъбите, след това ставаше и вареше кафе за двама ни на моя котлон в моята кухня. През това време усещайки сутрешната си ерекция, влетявах в кухнята и понечвах да я обгърна както беше гърбом, показвах й, че я искам, но тя почти винаги ме отблъскваше – закъснявала за работа.

Едва след като изпиеше кафето си, се отправяше в банята, а след още 15 минути вече пътуваше за работа. Аз оставах сам и възбуден. Бях безкрайно нещастен в подобна утрин, която ми се струваше болезнена като капан за любовници.

Приготвях се бавно за предстоящия ден като кътах вкуса на устните й колкото се може по-дълго. Дори не пиех кафето, което ми оставяше сипано в чаша, само за да не разваля вкуса от нея. След себе си оставяше разруха и упадък. Да, упадъчна малка кучка си беше! По ризата ми от предната вечер откривах следи от червило, възглавницата й беше пропита с парфюма й, кърпи се валяха на пода в спалнята и банята като в хотел, ползвани за душа след всеки наш акт. Не, че актовете ни бяха многобройни, боже, не! Понякога беше само веднъж, стараех се да я обладая два пъти, а като се замисля май изключително рядко го правехме по три пъти на нощ.  На сутринта на места по чаршафите личаха петна от телесни течности – мои или нейни, няма значение, но следите бяха налице. В началото след поредната любовна нощ извънредно звънях на чистачката и указвах кое какво да почисти. После се отказах. Реших, че няма смисъл. Пък и толкова хубаво ми беше да откривам порочните й следи навсякъде из къщата. Понякога през деня, мислейки за нея отново се възбуждах, сядах на леглото и отгръщах шалтето, с което бе застлано. Прокарвах длан по измачкания чаршаф.

Веднъж (помня, че беше неделя) реших, че няма да работя. Предната нощ тя бе прекарала с мен, но си беше тръгнала призори. Събудих се около 9 часа и ми хрумна да картографирам следите й. Изтичах до дневната, порових в един от шкафовете и намерих лупа и син флумастер. Върнах се в спалнята и започнах с лупата да изследвам всяка нишка от чаршафа като отбелязвах ясни сини точки, полукръгове или очертания с неправилна форма. Хрумна ми мимолетната мисъл, че приличам на ония криминалисти с тебеширите. Намерих косъм от пубиса й. Нейн беше, сигурен съм, понеже бе кестеняв, също като естествения цвят на косата й – твърде различен и доста по-светъл от моя. Реших, че косъмът е типичен за европейската раса и докато се вглеждах в него открих, че значително се различава от пубисните косми на азиатците, каквито бяха моите. Прилежно го сложих върху дланта си и той легна в леглото на линията на живота, онази там, която хиромантите разчитат като линия на човешкото битие. Моята беше дълга и косъмът в нея изглеждаше като миниатюрна сламена лодчица, изгубена в широкия дълъг ръкав на някоя сибирска река. Гледах го дълго под лупата, притежаваше заострен връх, виждаше се полупрозрачното му коренче, беше твърд и лъскав. Приех пубисния косъм като реликва и го сложих внимателно между страниците на първата попаднала ми книга и се зарекох да я държа на нощното си шкафче. После реших, че е глупост и изтръсках книгата в тоалетната, а през остатъка от деня вършеех из къщата докато не почистих всичко от нейното присъствие.

През тези месеци живеех възможно най-повърхностно. Пишех, размотавах се по магазините, отвреме-навреме превеждах разни статии за едно списание, колкото да не е без хич, уикендите прекарвах в обичайната комбинация от приятели и неприятели. Харчех повече, отколкото печелех. Дори си купих аквариум с рибки, провокиран от разказа й за историята на някаква жена, която сънувала собствената си паралелна реалност – отглеждала тройка рибки за децата си, но в другия си истински живот била нещо като откривател на нещо си, свързано с аквариумните рибки. Така и не запомних в цялост историята. 1.

Понякога, когато имах нужда от нея, я виждах. В продължение на часове се любехме като котки. Обичах да я държа за косата докато я прониквам застанал отзад. Дърпайки косата й, извивах врата й и той бледнееше на лунната светлина, ако не го правехме на дръпнати завеси, а тя умираше да ме целува по устата, мократа ми уста, вкусвала дотогава от соковете й. Обикновено не бяхме много шумни и не пречехме на съседите или поне не през цялото време. Може би с изключение на онази половин минута, през която тя свършваше.

Един ден изчезна. Искам да кажа, просто си тръгна. Вероятно се бе прибрала в родината си страна, която така и не разбрах коя е. Единственото, което знаех бе, че се намира някъде на континента. Може и съпругът й да я е хванал в нейните котешки похождения и да я е върнал обратно, а може и просто да е решила да смени обкръжението, любовника или просто географията, да замине на майната си, знам ли? Беше споменала, че Лондон не й понася…2.

И въпреки всичко не я познавах. Освен тялото и либидото й като на котка, не познавах друго у нея. Едвам изкопчих името й, но и то остана забодено някъде в миналото. Тъй че и до днес като се сещам за нея не я зова по име, а я помня като „лудата-европейка-която-ми-събира-очите”. И до днес сетя ли се за нея, дълги часове след тази мисъл имам горчив вкус в устата като от мартини битер. Не е неприятно.

По това време, приблизително година след като тя изчезна, в Лондон отвори врати една неголяма, но доста претенциозна галерия, чийто собственик притежаваше ясно изразен вкус към виенския акционизъм. Дочуваше се, че имал намерения да излага само произведения с характерна стилистика – Шнийман или Апончи, такива ми ти работи. Вероятно е било в началото на 2001 година, помня, че тогава в нашата сграда дойде нов портиер, старият се беше пенсионирал. Та, онази галерия имаше странен вид, собственикът й още повече – имитираше ранния Роналд Рейгън, зализан и едрозъбест. Беше поканил някаква смуут-джаз банда за фон на откриването. Приятелите ми ме пощадиха като не ми казаха къде точно отиваме, но още щом се огледах първите две-три минути разбрах, че това не е моето място. Освен това не се и пушеше, Господи, та кой през 2001 не пушеше?

Въпросният галерист (очевидно близък на рекламиста на издаелството, за което по това време подготвях материал) се приближи с чаша бяло вино в ръката. Подаде ми я и кротко се обади:

– Успяхте ли да разгледате, господин М.?

По принцип не съм свадлив и гледам да угаждам на настроенията на домакина си, когато има такъв, не обичам конфликтните ситуации. Ето защо вместо да му кажа да върви на майната си с неговата скапана забрана за пушене в галерията, прецених, че е по-удачно да се направя на почти нищо неразбиращ японец.

– Всъщност не съвсем. Току що влизам…

– Елате с мен! – рече ранният Рейгън и ме завлече в дъното на помещението.

Докато стигнем мястото, към което ме влачеше, заобиколихме някаква гротесктна статуя, по-скоро торс на фавн с надървен член, който торс изглеждаше недовършен, а на всичкото отгоре на носа си фавнът носеше слънчевите очила на Кевин Спейси от „Кей Пакс”. После ми показа Нея.

– Очевидно нищичко не Ви говори името на автора, нали? Дейвид Хоук, млад, но перспективен. Твърди, че е срещнал модела докато пътувал из Балканите. Вижте лицето й, озарено от странно сияние. Разбирам, че не Ви е по вкуса този жанр, но моля Ви, Вие самият сте човек на изкуството, не може на един писател като Вас да не му трепва нищо отвътре като я гледа…

Наистина беше Тя, „лудата-европейка-която-ми-събира-очите”. Макар собственото й ляво око да беше поставено малко по-нагоре от другото и да изглеждаше сякаш посинено, както и грешката в светлосенките около пояса й, я познах! Дясната й гърда бе по-едра от лявата, пълното й тяло беше изобразено с по-меки и плавни линии, отколкото бе в действителност, а разликата в цвета на очите й беше толкова подчертана, че едното, по-светлото й око (нарисувано в тревисто зелено, което в действителност бе тъмно зеленикаво с лек отенък на бира) изглеждаше сякаш е свободно и подвижно от орбитата си, плуваща зелена водна лилия всред езеро от сняг, а другото й око бе нарисувано наситено черно, като всъщност знаех, че е топло кафяво. Единствено не разбирах защо въпросният художник е  нарисувал белег ниско под пъпа, току над окосмяването на пубиса. Приличаше на някаква операция, вероятно секцио. В цялост портретът си беше нейн, тялото й, шията й (…проблясваща на лунната светлина, опъната назад в мойта хватка…).

– Този Дейвид… – езикът ми беше достатъчно набъбнал от уиски. Напук на всички новоизлюпени новобогаташи-гости на това място, аз не пиех шардоне.

– …Хоук? – допълни ме ранният президент на щатите любезно.

Бях зашеметен.

– Тук ли е в момента? – попитах.

– На откриването ли? Да, естествено! Да ви запозная ли? Можете да драснете нещичко за списанието, нали? Е, разбира се, надявам се покрай Дейвид да споменете и името на галерията…

Безинтересно ми бе да го слушам повече. Зашарих с очи, сякаш познавах бедното копеле, което така бе обезобразило моята непозната в нелепата си картина. Исках да му кажа много неща, нали разбирате? Но предпочитах да го попитам за нея, по–разумно беше.

Едрозъбестият с вид на президент от времето, когато е актьорствал, ме завлече встрани до импровизирания бар. Един младеж в смокинг (очевидно от кетъринга) ме блъсна леко в рамото („Извинете!”) и избяга нататък. Носеше поднос с някакви малки работки за ядене, набучени на клечки за зъби.

– Ето това е младежът! – бодро изрече Рейгън. – А това е господин Х.М.!

Момчето беше полустъписано от тарапаната в негова чест. Изглежда му бяха казали да се усмихва повече и да си носи книжни кърпички подръка, понеже челото му лъщеше. Разпитах го за модела. Казвала се Д., никой не знаел цялото й име. Било случайна среща. Казах си – ясно, инцидентно чукане! Предположих, че не е била впечатлена кой знае колко от секса с него, защото момъкът поясни, че му била позирала много набързо, толкова, колкото да я скицира и да избяга отново в небитието. Съжалявал, че не успял да я опознае повече. Бедното копеле, Тя беше останала и за него непозната. Неговата Непозната. Както и моя Непозната.

– Какъв е този белег, мистър Хоук? – питам.

– От ра-а-аждането на детето й. Поне това на мен ка-а-а-за, но е възможно и да е друг вид операция.

Художникът Хоук имаше лошо заекване, трудно му се разбираше. Кимах по-дълго от колкото трябва, докато изрече каквото имаше да изрича, а от страни приличахме на двойка ученик и учител, като аз изтръгвах езика на Дейвид Хоук. Значи моята Непозната се казваше Д., (по дяволите, винаги съм знаел, че се казва така, но бях забравил…) и е родила дете. Попитах го къде са се срещнали.

– Дубровник. Две вечери поред ми позираше.

Хм. Значи две вечери поред секс за нещастното заекващо копеле. Може и за цял живот да не му се събираше толкова. Изгубил й дирите веднага след втората вечер. Взела си тюркоазеното парео (онова, което служи за фон на скапания портрет) и се омела без следа. Като всяка улична котка. Поредният капан за любовници.

Ударих на камък. Всъщност защо ли ми пукаше, историята беше стара. Стара и преглътната като глътка мартини битер. Пък и в онзи мой период бях съумял да убедя себе си, че Д. не е означавала кой знае какво в преситения ми живот.

До края на вечерта се напих зверски, а в устата ми остана леко горчивият вкус от напомнянето за Нея. Съществуват някакви митове, че азиатците не можем да пием много. Може би е вярно, не знам. Във всеки случай на другия ден разбрах, че съм купил скапаната картина с голата вещица, чиито огромни зърна изпълваха съзнанието ми цяла нощ, а на мен ми се струваше, че изпълват и устата ми, та повърнах няколко пъти до зори.

След това я подарих на едно държавно лондонско училище. Не знам дали ставаше за очите на децата…

 

ХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХ

 

Късната пролет на 2001 беше много сериозна и ревлива. Дъждовете не спираха. Някъде в САЩ вилнееше ураган. Отново. В Южна Франция и Италия времето изгаряше гърбовете на хората, сигурно се скъсваха да ходят на плаж. Намирах се на път за Париж през трасето под Ла Манша между Кралството и Континента. Пътувах с влака-стрела, а в предния си джоб носех пакет „Дънхил”. Бях решил да спра цигарите от следващата седмица и се опитвах да пуша по-малко. При все това пакетът цигари намаляваше опасно въпреки контрола ми. Във влака светлината беше леко приглушена така, че да не дразни много зрението. Четях нещо смотано – вестник, списание, няма значение. Мисля, че беше статия за глобалното затопляне и как това се отразява на свлачищата в Централен Китай и при Съчуанския разлом.3. Не се вълнувах особено, имах среща с издателя за новата си книга. Още не знаех какво точно ще се случи в нея, но заглавието й щеше да я продаде. Сигурен бях. Работното й наименование беше дръзко и леко смахнато. Не се очакваше от един японец да сътворява алюзии с Кафка.4. Напоследък ме спохождаха странни сънища за говорещи котараци и онаниращи младежи. Бях решил да експлоатирам темата в новия роман.

Пътувах вече десет минути, когато дочух познат женски глас:

– Може ли да седна? Все пак ще седна, уморена съм…

Едва надигнах глава и я съзрях. Моята Непозната. Изненадата ми беше повече от очевидна, но точно в този момент осветлението изгасна. Чувах дишането й в тъмнината, дори ми се стори, че долових познатата ми миризма. Плътта на европейките излъчват особена миризма, не е като на азиатките. Азиатките имат нещо плодово в епидермиса на кожата си. Европейките съдържат по-скоро… не знам, по-различно е. А Нейната плът освен това излъчваше и тръпчивина като на бадем. Не смеех да проговоря, страхувах се да не съм се припознал. Вместо това Тя се обади. Както винаги самоуверена, дори рязка и със съвсем незабележим акцент:

– Не смей да твърдиш, че си ме забравил!

– Няма!

Мълчахме още минута-две в тъмното. Някаква упорита твърдина заседна в гърлото ми. Преглъщах често-често, стараех се да не го правя шумно. Усещах в мрака как се движат гърдите й от полюляването на влака. По едно време дори засякох движение на въздуха пред носа си, може би на ръката й към мен да ме погали, а може би се пресегна да вдигне бретона на косата си?

– Чувам, че тиражите ти нарастват. – рече кротко. Гласът й беше темпериран, леко, съвсем леко дрезгав. Отдадох го на това, че обичаше да скита. Всъщност не беше от това, просто Тя се разкриваше в този момент, тъмнината караше гласа й да звучи интимно.

– Да, развивам се.

Мълчание. Влакът издаваше странен съскащ звук, не тракаше като обикновените композиции. Вероятно след не повече от 20 минути щяхме да пристигнем. Разстоянието Ашфорд – Париж беше 35 минути.

За тази година, която измина от изчезването й, бях забравил как може да въздейства тази жена. Само с глас. С глас и едва доловимо ухание. С аурични еманации. Сякаш седалката пред мен беше изпълнена с някакво магическо същество. Затворих очи, въпреки, че не беше нужно – тъмнината на съоръжението под Канала беше проникнала във влака. Въпреки това ми се стори, че виждам образа й под клепачите си – индигово-пурпурен.

– Родила си?

В началото нищо не каза. След малко, колкото две вдъхвания произнесе:

– Да, родих. Това интересува ли те?

– Защо не?

Като че ли усетих да се подсмихва в тъмната тъмница.

– Не е от теб, ако от това ще ти олекне.

– Не съм и предполагал, че може аз…

Влакът изглежда забави ход, чу се съвсем тихичко изсвистяване като от помпа, може би спирачка или някаква друга пневматична джаджа. Композицията на Юростар въздъхваше.

– Дъщеря ми няма никакви азиатски черти или други белези, има руса къдрава коса и ясни сини очи, успокой се!

– Ти никога ли не слушаш, жено! – повиших тон. – Не става дума за това. Никога не съм предполагал обратното!

– Успокой се!

Повишаването на тон при японците не изглежда както при европейците. Това се изразява по следният начин: японецът обикновено изпъва като струна тялото си и навежда по-ниско глава, а от ниското се дочува нормалният му глас, но с повече твърдост и студени нотки. Това е повишаването на тон. С годините бях придобил повече европейско излъчване, затова японското ми повишжаване на тон излезе доста по-емоционално, дори повече отколкото аз очаквах.

– Всъщност, приятелю, станал си по-изразителен. Не знаех тази страна на характера ти. По-потаен си, отколкото очаквах.

Отново усетих сякаш Д. ми се присмива в мрака. Това ме вбеси допълнително, но запазих смирение.

– Ясно. Очаквала си палавият и весел Х. Онзи, който не престава да пуска шеги и да те храни в леглото, а докато ти вечеряш да целува вътрешната страна на бедрата ти. Наистина не знаеш нищо за мен.

– Познавам тялото ти…- бързо изстреля Тя.

– Само толкова!

– Нима ти познаваш повече от мен?

Отново мълчахме. В тъмнината мълчанието може да разкаже толкова неща за мъжа и жената, когато аурите им сплитат бич срещу небето. Накрая аз наруших тишината:

– В началото те чаках. – пауза и преглъщане. – Поне бележка да ми беше оставила.

– Оставих ти много повече от бележка, мили Х. И това, което оставих след себе си беше напълно достатъчно, не мислиш ли?

Последва рязък завой на влака, изглежда проектантите на съоръжението бяха все пак допуснали дребна грешка в трасето. След това влакът отново изправи корпуса си.

– Написах книга, Х.! – каза тя. – Не зная в коя реалност съществувам, но в която и да е от всичките, знам, че съм те срещала някога.

С тона, с който го каза ми се стори тъжна или поне по-далечна, отколкото я познавах, а аз не помнех тъга да съм виждал по лицето й. По дяволите, това някакво поетично сравнение за познанството ли ни беше или си вярваше малката мръсница?

– Знам, че в книгата ми няма да се познаеш. Там си друг, не толкова арогантен и разпуснат, но си ти!

– Къде е тази книга? И за какво, да му се не види, става дума в нея?

– Нали ти казах – в една от много реалности, в които съществувам. Но може би утре ти няма да знаеш, че ме е имало.

– Абсолютни безсмислици взе да приказваш, Д.!

– Не, не, почакай!

– Ясно! Ако искаш, ще стана и ще се преместя от това място, но предполагам, че едва ли ще има значение, след като си решила да ми наприказваш небивалиците си.

– Ти даваш ли си сметка за твоя труд? В момента с какво се занимаваш, Х.?

– Имам предвид нещо. Пиша.

– И в новия ти роман има говорещ котарак и момче на петнадесет години, нали?

Никой не знаеше какво има в това, което в момента пишех, дори от издателите го държах в тайна! Започваше да не ми харесва съвсем. Усетих някакво движение отново пред лицето си. В миг устните й се долепиха в моите, а езикът й търсеше моя с нежни движения. Поддадох се. Обзе ме чувството, че във вените ми тече струйка алкохол. Спомних си нощите ни. Спомних си търсенето на следите от нея по чаршафите и спалнята, намирането на свещения косъм от пубиса й. Дяволите да я вземат! Защо трябваше да се появява отново? Като някаква нахална, хищна муза?

– Слушай, искаш ли като слезем от проклетия влак да отидем някъде на светло и просто да поговорим?

Думите ми останаха да висят във въздуха. Не усещах вече нито движение отпреде си, нито звук чувах. Подуших въздуха – ароматът й се беше стопил, просмукал се беше в нищото. В същия момент лампите в композицията светнаха. Огледах вагона – от Д. нямаше и следа. Почувствах се нелепо, всъщност, човек като се замисли, имаше вероятност да съм си говорел сам, нали? Като в капан за любовници?

 

* Insidias amatorum – (лат.) капан за любовници. Това е сегмент от времеви-пространствения континуум, който остава незасегнат от деволюцията на времето. В този сегмент живото човешко същество запазва всички възприятия за себе си във всички възможни паралелни светове и времена. Получава се нещо като консеврирана завинаги човешка същност, невлияеща се от потока минало-настояще-бъдеще. Авторът на настоящия проект „Tegenaria parietina” излага теорията си, че Insidias amatorum представлява центърът на своеобразната „паяжина”, която образуват всички възможни реалности и времена. С други думи, канавата на материята и времето е логически сбор от различни сегменти, като всеки от тях е свързан с всеки друг, а Insidias amatorum попада в средината на образуванието и през него преминават участъци от всички времеви-пространствени канали. Тя (авторът) смята, че тази средина не е място и няма топография, а е по-скоро неосъзнато усещане на човешкото същество за отношението между взаимовръзките, нещо като компас или като орган на равновесието в нематериален план. Авторът твърди, че при определено състояние  живият субект може да направлява Insidias amatorum. Тази възможност може да възникне само в момент на физически оргазъм или в процеса на физическа смърт, като често субектът бърка едното с другото (виж глава Х „Какво ни казва шамисенът).

 

1. За историята на сънуващата себе си виж глава ХІІ „Как се съчетава тройка рибки”

 

2. За непоносимост към Лондон виж глава VІІ „Бъдеще, лекувай ме насън!”

 

3. За глобалното затопляне и резките промени в ландшафта и земната география виж глава VІ „Да любиш сомнамбул”

 

4. Героят на този разказ разказва за действителна книга, която ще се появи в следващия Епилог ІІІ на романа „Проектът Tegenaria pdrietina”. Героят е действителен японски писател, но след упадъка на времето той не подозира за съществуването на действителната Д.

 

 








%d bloggers like this: